Машина за знамения

Двадесет и пета глава

С КРАЙЧЕЦА НА ОКОТО СИ Калан видя как тъмното петно се стрелва към тях, докато Ричард се откопчваше от прегръдката й, за да се хвърли към стената.

Полетя към ръба на леглото, протегнал ръка да докопа ефеса на меча си. Изтърколи се от леглото, издърпа меча и с плавно движение се приземи на крака. Металическият звън на Меча на истината проряза тишината като гневен вик и изпрати вълна от тръпки по кожата на Калан.

Щом тъмната сянка скочи към тях, Ричард се завъртя, за да посрещне нападението лице в лице. Калан се наведе рязко, за да не стои на пътя на острието.

Мечът описа дъга във въздуха със светкавична бързина. Острието изсвистя, докато разсичаше празното пространство, за да достигне сянката.

Острият като бръснач метал се вряза в мастиленочерното петно.

Но още докато мечът го достигаше, тъмното същество се изпари, сякаш изгуби форма, разпадна се на въртопчета и спирали и изчезна.

Ричард застана край леглото, стиснал меча си, задъхан от ярост. Доколкото Калан можеше да прецени, източника на събудения му гняв вече го нямаше. Някъде в далечината се чу приглушен грохот на мълния, фитилът на лампата на масичката между столовете и канапето изсъска тихо.

Калан се премести през леглото и застана до Ричард. Огледа се в мрака, напрегнала взор да види дали сянката не е изплувала някъде другаде. Дали би я видяла, ако наистина се бе преместила?

— Не усещам никой да ни наблюдава — каза, без да престава да оглежда тъмнината за безмълвна заплаха.

— И аз не усещам. Няма го.

Калан се запита докога ли. Дали съществото би могло да изникне другаде в стаята?

— Какво ли е, как мислиш? — Тя седна до Ричард, пръстите й пътьом обърсаха мускулестата му ръка и продължиха нататък към лампата на нощното шкафче, за да увеличат фитила.

Под въздействието на гнева, извиращ от меча, Ричард огледа внимателно всяко ъгълче на спалнята, осветено от укрепналата светлина на лампата.

— Де да знаех — отрони той, щом накрая прибра меча в ножницата. — Кара ме да се взирам във всяка сянка, да се вслушвам във всеки звук, да се тревожа дали нещо е там или е плод на въображението ми.

— Напомня ми за детските години, когато си мислех, че под леглото ми се крият чудовища.

— Има само един проблем.

— И той е? — попита тя.

— Че не е плод на въображението ни. И двамата го усетихме. И двамата го видяхме. Това нещо беше тук.

— Мислиш ли, че това същество тази вечер беше същото, което усетихме да ни наблюдава преди?

Ричард я погледна.

— Имаш предвид, дали мисля, че това въображаемо чудовище в спалнята ни е същото въображаемо чудовище от стаята ни предната нощ?

Колкото и да беше притеснена, Калан не успя да сдържи усмивката си.

— Така като го каза, звучи смешно.

— Каквото и да е, си мисля, че е същото, което ни наблюдаваше и преди.

— Но досега не го бяхме виждали. Защо ни се показа тази нощ?

Той нямаше отговор. Въздъхна като израз на безсилието си.

Калан обви с ръце тялото си и се сгуши по-близо до Ричард.

— Ако не знаем какво става и кой или какво ни наблюдава, как можем да се надяваме да го спрем? Как изобщо ще спим занапред?

Той я прегърна, за да я успокои.

— Не знам — отвърна горчиво. — Де да знаех.

На Калан й хрумна нещо. Погледна го.

— Тук силата на Зед не е голяма, но Натан е Рал. Неговите способности се увеличават. Може би ако се скрие някъде наблизо или заеме стаята до нашата, той би могъл да усети откъде идва заплахата, къде е скрит този, който ни наблюдава. Ако може да усети нещо, докато онова същество наблюдава нас, Натан би могъл да изпрати някой да го залови.

— Не ми се вярва да стане.

— И защо?

— Защото не мисля, че заплахата идва тук, от Двореца. Както сама каза, Дворецът намалява силата на всеки, който не е Рал. Струва ми се, че за да са успели да направят нещо такова, вероятно се крият някъде другаде. Според мен проектират това, тази сила, или наблюдението си, или каквото е там, в нашата стая някъде извън Двореца.

— Значи няма как да им попречим? Искаш да кажеш, че ще трябва да се примирим с това, че някой ни наблюдава в спалнята ни всяка нощ?

Калан видя как челюстите на Ричард потръпват нервно, докато той стискаше отчаяно зъби.

— Градината на живота е създадена като специално поле — рече той полу на себе си. — Чудя се дали този щит би могъл да ни скрие от любопитни очи.

Калан поде идеята му.

— Този тип полета са създадени да предотвратяват странична магия, независимо колко е мощна, както за да влиза, така и за да излиза.

— В такъв случай… — отрони той замислено.

Калан скръсти ръце.

— По-скоро бих спала там на земята, отколкото на огромно меко легло, което попада под чужди погледи.

— Разбирам те — каза Ричард. — Може би точно това трябва да направим.

— Чувствам се като в някаква игра — отрони Калан и започна да се облича.

Ричард седна на пейката в долния край на леглото и също пъхна крак в панталона си.

— И аз. Само не мога да разбера защо ще му е на някого — или на пророчество — да ни разиграва по такъв начин.

Калан отвори едно чекмедже и извади някогашните си дрехи за пътуване.

— Може би пророчеството се опитва да ти помогне.

Ричард свъси чело, докато се закопчаваше.

— Това, което ме притеснява — рече накрая и се наведе да си вземе ризата, — е, че пророчествата, които сякаш казват едно и също, използват различни думи. На едно място се казва, че покривът ще се срине, а на друго, че небето ще се срине. Покривът и небето не са едно и също. Но двете предупреждения имат нещо общо — и в двата случая нещо пада от горе. Пък и все пак „покрив“ и „небе“ някак са свързани.

— Може би в оригинала е било казано едно и също, но думата се е изместила при превода. Или пък е предвидено да звучи неясно.

Ричард обу единия си ботуш.

— Или може би покривът и небето са метафори.

— Метафори ли? — попита Калан, докато придърпваше нагоре по дългите си крака панталоните.

— Да, като онова: „Царицата взема пешка.“ Това говори красноречиво, че ти ще поразиш онази жена със силата си. Това, че е наречена пешка, показва, че е била използвана. Тя беше марионетка. Мисля, че скритата ръка, направляваща тази марионетка, е искала всички гости на Двореца да присъстват на представлението.

— Искаш да кажеш, че покривът е метафора за небето или обратното?

— Възможно е — кимна Ричард. — Нали разбираш, както нощното небе може да бъде наречено покрив от звезди.

— В такъв случай, как мислиш, какво означава това пророчество, свързано с падането на покрива или небето?

— Това, което ще се срине около нас, може да е животът или светът.

На Калан не й прозвуча никак добре.

И двамата се сепнаха от пронизителен виещ звук, дошъл откъм коридора отвън.

Нещо тежко се блъсна в масивната двойна врата на спалнята. В първия момент Калан си помисли, че двете крила ще изскочат от пантите, но се задържаха.

Ричард и Калан притаиха дъх, вторачени във вратата.

— Това пък какво беше? — прошепна тя.

— Нямам представа. — Пръстите на Ричард намериха дръжката на меча. — Да видим.

Ричард открехна вратата само колкото да могат да надзърнат навън в коридора. Рефлекторните лампи, окачени по стените, осветяваха пространството пред вратата и малко по-нататък, където се пресичаха няколко коридора. През тясната пролука Калан видя въоръжени до зъби мъже да се щурат трескаво насам-натам.

По мраморния под на коридора имаше пръски и локвички кръв.

В краката им до вратата лежеше едро черно куче, промушено с две стрели. В тялото му имаше още няколко видими рани, от които сълзеше кръв.

Ричард отвори вратата докрай. Главата на мъртвото животно се килна през прага. Един от войниците, видял Ричард и Калан при вратата, се завтече при тях.

Беше здравеняк. Спря се, задъхан.

— Извинете, Господарю Рал.

— Какво става тук? — попита Ричард.

— Ами, това куче обикаляше из коридорите, лаеше по хората и се зъбеше. Накрая се видяхме принудени да го убием.

— Откъде се взе? — попита Калан, застанала отстрани до Ричард.

— Сигурно е на някой от хората долу на пазара. Когато всички бяха пуснати вътре заради бурята, животните също влязоха. Конете и мулетата бяха вкарани в конюшните, но кучетата останаха при собствениците им. Мисля, че в хаоса някои от тях са избягали. Специално това черното явно се е отскубнало от стопанина си и е хукнало да обикаля из коридорите.

Ричард приклекна край мъртвото животно и го погали по рунтавата козина. Дори в смъртта зъбите на кучето бяха оголени в зловеща гримаса. Ричард го потупа по врата, обзет от горчивина за нелепата му смърт.

— Значи този приятел е избягал от собствениците си?

— Така ми се струва, Господарю Рал. Забелязахме го да тича из коридорите, насочвайки се насам. Опитахме се да го уловим, но в крайна сметка беше твърде разярено и се наложи да го умъртвим. Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Ричард махна с ръка.

— Не се притеснявай. Тъкмо се канехме да тръгваме към Градината на живота. — Пак погали животното по черната козина. — Жалко, че се е наложило горкото приятелче да умре.

Макар обяснението на войника да звучеше достатъчно разумно, Калан не можеше да се отърси от мисълта за думите на жената, която се опита да я убие: „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“