Машина за знамения

Осемдесет и първа глава

РЪМЕШЕ. РИЧАРД СТОЕШЕ И ГЛЕДАШЕ подобния на тунел вход, изплетен стегнато от клечки и клони. Мина му през ума, че изглежда доста примамливо и подканващо. Цялата внимателно поддържана пътека през мочурището на Кхарга бе някак твърде лесна, твърде безпрепятствена и сякаш насърчаваше посетителите да продължават нататък по нея. Запита се къде ли е паякът.

Знаеше, че Калан е тръгнала насам. Знаеше го, защото я бе проследил до тук. Видя къде е паднала от коня, къде се е свлякла надолу по стръмния сипей. Различи следите й, докато се е влачила с уморени стъпки на зигзаг, навлизала е за кратко в меката кал и се е връщала обратно на пътеката.

По следите й можеше да съди, че едва се е държала на краката си. По колебливите й, несигурни стъпки си личеше, че е била на ръба на силите си.

Ако конят му не бе убит, досега да я бе настигнал. Случи се по мръкнало, когато от храсталака изневиделица го нападна огромен див шопар. Не беше размножителният период, но дивите свине можеха да са агресивни по всяко време, а този определено беше, нападна коня без изобщо да му мигне окото. Едва ли не още преди жребецът да докосне земята, глиганът вече забиваше острите си бивни в корема му, за да го разпори. Ричард го намушка с меча си, но беше твърде късно. След като уби глигана, нямаше друг избор, освен да избави жребеца си от агонизиращата смърт. Нищо не можеше да се направи за горкото животно.

След като загуби коня, се наложи да измине последната част от пътя по следите на Калан пеша. Мина му през ума да свърне от пътеката и да потърси друг кон, но като не познаваше района, се опасяваше, че дори да намери, търсенето може да му струва твърде много време, а с такова не разполагаше.

Тъй като тя беше слаба и болна, се бе придвижвала по-бавно от обичайното, така че едва ли бе стигнала много напред. Но явно се движеше достатъчно бързо, за да не може да я настигне веднага, ако върви пеш.

Щом стигна тунела на входа към комплекса, Ричард чу приближаващи стъпки. По походката и лекотата, с която падаха, прецени, че се касае за дребен и лек човек. В следващия миг от тунела изскочи дете.

Носеше една от ризите на Калан.

Ричард падна на коляно и протегна ръка, за да сграбчи момчето през кръста, преди онзи да успее да му избяга. Малкият беше с висока температура.

— Хенрик?

Обляното в сълзи дете престана да се мята и примигна.

— Господарю Рал?

— Какво правиш тук?

Брадичката на детето се разкриви, по бузите му се изтърколиха нови сълзи.

— Бръшлянената дева, Джит, ме залови. Вплете ме в стената при другите…

— Чакай, спокойно. Как така те вплете в стената?

Ричард видя, че цялото тяло на момчето е осеяно с кървави рани — краката, ръцете, навсякъде. Червените петна личаха и по ризата.

— Фамулусите на Джит използваха клони и бръшлян, за да ме привържат към стените. Там има много тръни. — Хенрик посочи назад към тунела. — Майката Изповедник дойде и ме спаси. Измъкна ме от стената. Казах й да бяга, но мисля, че я пипнаха.

Мозъкът на Ричард работеше трескаво, опитваше се да осъзнае какво се е случило, за да може да прецени какво да предприеме. Трябваше да отиде и да спаси Калан, но знаеше, че Бръшлянената дева би причакала всеки, дръзнал да прекрачи прага на леговището й. Нямаше да може да помогне на Калан, ако заловят и него.

Ричард сграбчи Хенрик за раменете.

— Би ли направил нещо за мен?

— Какво? — попита малкият, като отри носа си с опакото на ръката.

— Насам идват още хора. Трябва да им кажеш…

— Но хрътките ще ме хванат!

— Хрътки ли?

— Хрътките, които ме преследваха до тук. Погнаха ме още от Двореца, докато бях с майка ми. Тръгнаха да ме гонят и аз побягнах. Трябваше да им се измъкна. Майката Изповедник каза, че са преследвали и нея.

Ричард започваше да разбира. Поклати глава.

— Не, само така ти се е сторило. Те не са били истински. Били са някаква магия, изпратена от Бръшлянената дева — магия, с която да те примами насам. Ти ни одраска, помниш ли?

Хенрик кимна.

— Съжалявам, беше по-силно от мен.

— Знам. Разбирам. Ти си бил при Бръшлянената дева преди, когато си бил болен. Майка ти те е довела тук. Според мен Бръшлянената дева е използвала някакъв вид магия, за да те накара да ни одраскаш. После си се върнал тук, нали? Кучетата са те подгонили насам?

Хенрик пак кимна.

— Точно така. Бръшлянената дева изчегърта кожата изпод ноктите ми, след като ви бях одраскал, и я замеси с някаква магия, но успя да намери следи само от Майката Изповедник. Докато се добера дотук, под ноктите ми не беше останала и прашинка от твоята кожа.

Ричард започваше да схваща.

— Виж, няма никакви кучета. Било е просто номер, за да те подмами да дойдеш тук. Мисля, че сега, след като вече си бил тук, те няма да се появят повече. Бръшлянената дева вече няма причина да те държи тук.

Хенрик го изгледа невярващо.

— Щом така казваш, Господарю Рал.

— Трябва да ми повярваш. Сигурен съм. А сега ме слушай много внимателно, защото ще ти кажа нещо важно. Трябва да се върнеш по пътеката, по която дойде тук, и да посрещнеш приятелите ми. Ще са ми нужни тук. Трябва да измъкна Калан. Но сам няма да се справя, нужна ми е помощта на моите приятели и ти трябва да им кажеш къде съм и че ги чакам вътре. Можеш ли да го направиш за мен?

— Да, Господарю Рал. Ще го направя. Тогава ще ми простиш ли за това, което сторих на теб и Майката Изповедник?

— Разбира се. Не беше виновен ти. Беше маша на зъл човек. А сега побързай, тръгвай. Нямаме никакво време за губене.

Хенрик кимна и се втурна обратно по плетения китеник на пътеката.

Ричард огледа комплекса.

И започна да се катери по него.