Машина за знамения

Седемдесет и девета глава

КАЛАН ОСТАНА ИЗУМЕНА да види конструкцията на затворения, облян в светлината на свещи тунел. Мочурливи части от пътеката, по които в началото се виждаха небрежно разхвърляни клечки и бръшлян, се сплитаха в един безкраен китеник, проснат вместо пътека, издигащ се над повърхността на водата в структура, която постепенно се заизвива около пътеката и се затвори отгоре. Подът, стените, таванът — всичко бе направено по един и същи модел, изцяло от преплетени клони, съчки, лиани, бръшлян и треви. Калан никога не бе виждала по-добре изградена и солидна постройка.

Нямаше представа кой е поставил всичките тези свещи, които посрещаха посетителите, но бе благодарна, че са там. Поне най-сетне щеше да се отърве от кучетата, които я преследваха толкова отдавна. Най-накрая щеше да може да потърси помощ и да се върне в двореца при Ричард.

Калан си спомняше прекрасно пророчеството. „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“

Сега, когато беше открила място, на което по всичко личеше, че ще намери хора, поне си позволи да мисли, че е надвила пророчеството. Скоро щеше да се озове на сигурно място и най-сетне да си почине. При мисълта, че ще се озове на сигурно място, очите й толкова натежаха, че едва успяваше да ги държи отворени.

Колкото по-навътре навлизаше в структурата, толкова повече се освобождаваше от паниката, която я бе държала в напрежение дълго време. Сега, когато взе да се поуспокоява, силата също я напусна.

Не беше яла и не беше спала достатъчно от много дни. Като се прибави и треската, дойде й твърде много накуп. Едва вървеше, но знаеше, че трябва да продължава. Докато не намереше помощ, нямаше да бъде в безопасност.

Дори това да държи очите си отворени се бе превърнало в усилие, да слага единия си крак пред другия. Все едно към стъпалата й бяха привързани огромни тежести. Съвсем скоро единственото усилие, на което бе способна, бе да се влачи едва-едва напред.

Калан премина през стаи със стотици ивици плат, увесени от тавана, на края на всяка от които бе окачен някакъв предмет, всичко — от монети до останки от дребни гризачи. Запита се какво ли е това място; опита се да задържи дъха си, защото вонята беше почти нетърпима.

По-нататък премина през лабиринт от коридорчета и стаи, осветени от стотици свещи. Спря на място. Стори й се, че някой шепне името й.

— Майко Изповедник…

Този път бе сигурна — викаха я. Огледа помещението и напрегна взор да пробие мрака, в който тънеха страничните коридори, но не видя никого.

Когато го чу за трети път, вече беше наострила слух и успя да определи посоката, от която идваше гласът. Беше откъм стената. Като се приближи към звука, Калан забеляза, че вътре в самата тъкан на стената е вплетен дребничък човек. Беше гол.

Изведнъж Калан го позна. Беше Хенрик, момченцето от пазара.

— Майко Изповедник…

Облещила очи, Калан се вторачи в момчето.

— Хенрик, какво правиш тук?

— Вкараха ме тук. Моля те, помогни ми.

Калан извади ножа си и започна да сече клоните и бръшляна, който се беше увил около него и го държеше в плен. Докато се опитваше да разкъса жилавото увивно растение, в пръстите й се впиха бодли. Тя се дръпна, лапна върха на пръста си, за да облекчи внезапната болка. Видя и дупчиците с набъбнала кръв, там, където тръните се бяха впили в плътта на Хенрик.

Калан тутакси се зае наново да разкъса растителността, която го притискаше. По лицето му се ронеха сълзи.

— Благодаря ти, благодаря ти — заповтаря той, хлипайки. — Толкова съжалявам за това, което направих, Майко Изповедник.

— Какво направи? — попита тя, за да отклони вниманието му от болката на бодящите го тръни, докато се опитваше да го освободи.

— Одрасках те. Не исках, нямах такова намерение. Но не можах да се въздържа… И…

— Няма нищо. — Калан внимателно преряза трънливия клон, който го бе приклещил. Наведе се напред, като се опитваше да намери безопасно местенце, където да го хване, за да го откъсне от момчето, без да го нарани допълнително. — Всичко е наред, спокойно. — Целите му гърди бяха надупчени от тръните, краката и ръцете му също. Но макар да изглеждаше болезнено, раните не бяха смъртоносни.

— Бягай — едва успя да пророни той.

Калан го изгледа изпод вежди.

— Кой ти стори това? Какво става тук?

— Бягай — повтори той. — Махни се, преди да са те пипнали.

Тя взе ръката му и я преметна през раменете си, после го повдигна. Той потръпна, щом тръните се откъснаха от кожата на гърба му. Част от тях бяха закривени и трудно поддаваха. Когато най-сетне го освободи, Калан го положи да легне на земята и извади резервната риза от раницата си.

— Трябва да бягаш — повтори той, докато тя намяташе ризата на гърба му.

— Не мога да бягам — обясни му Калан. — Преследва ме глутница диви кучета. Избягам ли, ще ме хванат.

Той зяпна.

— Гонили са те до тук? — След като тя кимна, той продължи: — И мен. Но тук е по-ужасно. Бягай. Спасявай се.

Преди Калан да успее да попита какво става, Хенрик се обърна и хукна в посоката, от която бе дошла Калан.

— Бягай — изкрещя той тичешком.

Калан остана облещена, гледаше го как се отдалечава по тунелите. Не можеше да тръгне след него. Хрътките бяха там. Освен това не й бяха останали сили. Не знаеше дали изобщо ще може да се задържи на крака още дълго.

В същия миг към Калан се пресегна скрита под наметало с качулка женска фигура. Не бе забелязала някой да приближава.

— Насам — каза жената тихо и властно.

— Коя си ти? — попита я Калан. Този въпрос сякаш изразходва и последните й сили.

От другата й страна се появи друга фигура и плъзна длан под другата ръка на Калан. И тя бе с наметало с качулка — също като първата жена. Двете леко я повдигнаха и я понесоха към една по-тъмна стая.

И от двете се излъчваше призрачно синкаво сияние. Калан си помисли, че навярно е мъртва и я посрещат в света на духовете. Но веднага прогони тази мисъл от главата си. Колкото и странно да изглеждаше това място, не беше светът на духовете.

Тя не беше сигурна какво става, но след трескавото предупреждение на Хенрик искаше да избяга, а бе на ръба на силите си.

— Очаквахме те — отрони схлупената фигура отдясно и хватката й около ръката на Калан се затегна.

Двете сияещи фигури издърпаха Калан в по-голяма стая, натъпкана с бутилки, буркани, съдини и малки кутийки от всякакъв вид. Бурканите с разноцветни стъкла бяха втъкнати в стените, откъдето стърчаха и кахлени съдове, стомни. От всички тях имаше и по пода. От плитка купа в средата на стаята се издигаха тънки струйки парлив дим.

Докато издърпваха Калан до средата на стаята, тя отвърна очи от необичайната сбирка контейнери и се озова лице в лице със странна жена, която тъкмо се изправяше на крака.

Имаше дребна фигура. На мъждивата светлина беше трудно да се различи друго освен момчешкото й телосложение и дългата до раменете коса.

После жената се наведе напред и дари Калан с широка усмивка през запречени от каиши устни.

Калан се сепна при вида на зловещата усмивка в тъмните очи срещу нея.

Жената със запечатаната уста започна да издава ниски, клопащи, скърцащи, цъкащи звуци към едната от двете сияйни фигури, които сякаш бяха изплували от стените. Междувременно към тях се бяха присъединили и други, общо шест.

Забулената фигура, към която се бе обърнала жената на странния си език, склони глава.

— Тръгвам веднага, господарке, и ще му кажа, че тя е при нас и че скоро ще бъде сред ходещите мъртъвци.