Машина за знамения

Осемдесет и втора глава

ПРИВЕДЕН НАПРЕД, Ричард си запроправя път към покрива на комплекса, построен изцяло от оплетени клони и бръшлян. За щастие изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи тежестта му, без да поддаде и без да скърца, докато той се движеше отгоре. Но от дъжда всичко беше хлъзгаво. Нещо повече — там, където водата бе напоила мъха и хумуса, се пързаляше като на лед. Добре че грубо преплетените вейки със стърчащи разклонения осигуряваха удобни места за захващане и стъпване.

Плетената сграда беше изненадващо голяма, на места излизаше извън очертанията на мочурището и се разпростираше далеч встрани, образувайки разлат комплекс. Трудното беше да разбере къде точно сред този лабиринт от помещения и сгради държат Калан. Имаше право на един опит. Едва ли можеше да се надява на втори шанс да я измъкне.

От водата наоколо стърчаха дървета с гладки стволове, разпрострели нашироко плетеницата си от корени. По огромните им корони висяха воали от сивкаво-зелен мъх. На места водата около дърветата бе покрита с дебел слой плаващи водорасли, които й придаваха вид на вълниста ливада. Ричард знаеше, че от тъмните водни дълбини дебнат зловещи твари, готови да изненадат неподготвения.

На места структурата, направена от клони и бръшлян, бе прикрепена към вековни дървета — за повече устойчивост. На места от короните висяха толкова дебели, тежки лиани и всякакви увивни растения, че Ричард едва успяваше да види нещо между тях. Другаде бе принуден да се шмугва под ниски клони. Или пък да разчиства пътя си от дебелите мъхести паяжини.

Щеше му се да се придвижва по-бързо, но докато си проправяше път през хлъзгавия покрив на комплекса, трябваше да бъде възможно най-безшумен, за да не го чуят долу.

Навън в мочурището острите викове на животни отекваха над черните води. Когато надзърна над овалните извивки на сградата, различи долу в блатото да се движат сенки. Напомни си да внимава. Ако падането не го убие, най-вероятно обитателите на мочурището щяха да се погрижат. На други места мярна дългокраки бели чапли да стоят на пост върху коренища, в готовност да изненадат някоя непредпазлива преминаваща риба. Невидими водни твари на свой ред дебнеха чаплите. Както се придвижваше напред, Ричард внимателно заобиколи отровна жълто-червена коралова змия, полегнала на нисък клон.

Ричард застина на място, наострил слух. В пролуката между подсвирквания, цирикания и крясъци на животни сякаш дочу монотонен напев. Приклекна, опирайки се с длан на покрива за равновесие, и продължи да слуша напрегнато. Дори да не успя да различи думите, беше сигурен, че дочува някакъв вид напяване. Не можеше да се каже откъде точно идва. Странните звуци не приличаха на нищо познато.

Приклекнал още по-ниско, като надзърташе иззад ефирни завеси от мъх, Ричард различи вълма мъгла. Каза си, че навярно е дим. Проправи си път нататък и се убеди, че наистина вижда дим. Издигаше се на талази като от огън, но беше много ефирен и се виеше на тънки струйки — вероятно бе от този, който използваха в различни тайнствени ритуали.

С приближаването си Ричард усети парливата миризма на дима. Долови и жилка на леш.

Щом стигна до разширението, където забеляза дима, установи, че комин няма. Белите струйки се процеждаха направо между преплетените клони. Точно под себе си чу дивашки напеви и думкане.

Бавно, внимателно, възможно най-безшумно Ричард издърпа меча си. Не вярваше някой да го чуе при цялата тази врява долу, но не искаше да рискува. Стоманата просъска тихичко, щом срещна сумрака навън.

От всичко видяно дотук беше убеден, че каквото и да се случва долу, не е никак хубаво. Знаеше, че Хенрик е бил подмамен към това място, след като е бил принуден да вземе частица от плътта на Ричард и Калан, а когато избяга от тук, бе целият в кръв. Знаеше също, че Калан, благодарение на някакви окултни практики, свързани с донесената от Хенрик плът, също е била подмамена непреодолимо към това място.

Не хранеше илюзии. Битката щеше да е на живот и смърт.

Яростта на меча запулсира в него, сля се със собствения му гняв, роден от мисълта, че някой е посегнал на Калан и я държи в плен. Нямаше представа дали изобщо е жива. Едва успяваше да се съсредоточи върху действията си и да овладее яростта си.

Спомняше си прекрасно предупрежденията на Ничи по отношение на Бръшлянените деви. Беше му казала, че няма защита срещу тях. Това означаваше, че мечът му няма да действа. Вече му се беше случвало, затова се отнесе сериозно към предупреждението на Ничи.

Но така или иначе, вече нямаше какво да се направи по въпроса. Нямаше избор, не можеше да чака подкрепление. Трябваше да действа.

Но предупреждението на Ничи не означаваше, че мечът му няма да действа срещу останалите, а той чуваше, че долу има доста други.

Единственият му шанс беше изненадата, бързината на действията и физическата сила.

Ричард прокара острието по вътрешната страна на ръката си, като го остави да усети вкуса на кръвта му. Върху стоманената повърхност проблесна струйка кръв, една капка се откъсна от острия връх.

Ричард повдигна оцапаното с кръв острие и го докосна до челото си.

— Острие, бъди ми вярно днес — прошепна.

Ричард знаеше, че трябва да действа светкавично. С цялата си ярост и сила повдигна меча над главата си, застина за миг и го стовари между широко разтворените си крака, като разсече плетеницата от клони, вейки и бръшлян.

Звукът от раздиране на дебелия китеник отекна в тежкия въздух над мочурището. Той прилепи юмруци към гърдите си, насочи меча нагоре, събра крака и скочи през пролуката.

Приземи се в сърцето на лудостта.