Машина за знамения

Четиридесет и шеста глава

КАЛАН ПОНЕЧИ ДА ПОСЛЕДВА РИЧАРД в стаята, но Кара, стиснала Агиела си в ръка и готова да брани Господаря Рал, се спусна и я изпревари. Преди Калан да успее да тръгне, Ничи се плъзна пред нея и се втурна вътре редом с Кара, и двете жени притеснени за Ричард и готови да скочат стремглаво в неприятностите. Калан, не по-малко притеснена, успя да изпревари поне Бенджамин и ги последва в тъмното.

Обезумелият крал Филип се опита да тръгне с тях, но войниците го задържаха. Бенджамин го подкани да остави Господаря Рал и свитата му да разберат какво става.

Вътре всички спряха. В стаята беше тихо като в гроб. Калан притаи дъх, за да не вдишва вонята на кръв. Хвърли поглед през рамо и различи силуета на Бенджамин, очертан на прага — генералът стоеше в готовност да пусне вътре подкрепление. В другия край на стаята, от двете страни на двойна врата, се поклащаха пердета, подухвани от лек бриз — същински призраци на лунната светлина.

— Нищо не се вижда — прошепна Кара.

Ничи запали пламъче, което затрептя във въздуха над дланта й. Тя бързо намери стойка с няколко свещи, забодени на нея, и изпрати пламъка, за да ги запали.

Щом стана малко по-светло, Калан най-сетне различи неясни силуети, очертани от лунната светлина, която нахлуваше през отворените врати в другия край на стаята.

— Добри духове… — пророни тя в смразяващата тишина.

Ничи взе две-три лампи, които видя да се валят сред отломките на пода, запали ги и ги остави на масата, която все още се крепеше на краката си.

На светлината на лампите най-сетне успяха да видят истинския мащаб на погрома. Навсякъде прекатурени мебели. Разхвърляни възглавници. Кожените столове бяха раздрани или от нокти, или от зъби — Калан не можеше да каже със сигурност.

Една кушетка наблизо бе боядисана в червено от кръв. Кръв имаше и по стените, на ивици, сякаш разплискана в пристъпи на неконтролируема ярост. Като цяло бе в количества, които всяваха ужас.

В краката си видяха кралица Катрин, просната ничком. Част от скалпа й липсваше. Голият й череп бе надран от остри зъби, които се врязваха и в горната половина на лицето й. Челюстта й бе разкъсана. Очите й, в които все още личеше парализиращ ужас, се взираха невиждащо в тавана.

Цялата бе подгизнала от кръв — дотолкова, че бе трудно да се прецени какъв цвят е била роклята й.

Коремът на Катрин беше разпран. Двете половини на тялото й едва се крепяха една за друга. Мускулът на левия й крак, оголен от костта, се бе разплул край трупа. По дължината на костта се виждаха дълбоки дири, вероятно от същите зъби.

Целият под беше осеян с вътрешности. Сякаш с тялото й бяха пирували глутница вълци, чиито зъби я бяха разкъсвали и разпорвали. Останките почти с нищо не наподобяваха човек.

Коленете на Калан омекнаха. От ума не й излизаше мисълта за жената, която бе убила децата си — онази, която Калан докосна с изповедническата си сила. Онази жена точно това бе предрекла, че ще се случи на Калан.

И тогава, сред органите и червата, Калан забеляза пъпна връв, която се извиваше като змия към пода.

В долния й край се виждаха кървавите, розови останки от нероденото дете на Катрин. Малките пръстчета на крачетата му изглеждаха съвършени. Горната половина на тялото му липсваше.

По останките Калан видя, че е било момче.

Принц.

С яростен вик крал Филип най-сетне проби обръча от войници, които не искаха да прилагат прекалено много сила, за да го задържат. Той влетя в стаята. Щом стигна до жена си, застина на място.

После изпищя — вледеняващ вик, какъвто можеше да се роди единствено пред ужасяваща гледка; вик, от който самите добри духове биха заридали.

Ричард прегърна мъжа през раменете и се опита да го отведе встрани.

Крал Филип се дръпна и насочи яростта си към Ричард.

— Ти си виновен!

Натан повдигна предупредително ръка.

— Няма такова нещо.

Кралят не му обърна внимание. Вдигна меча си и насочи острието към лицето на Ричард.

— Можеше да предотвратиш това!

Ричард, който продължаваше да стиска своя меч, а яростта все още танцуваше в очите му, бавно вдигна оръжието и с него отклони острието на краля от лицето си.

— Мога само да си представя как се чувстваш — рече толкова спокойно, колкото му позволяваше бушуващият в ръцете му меч, благодарение на който яростта продължаваше да пулсира във вените му. Насилствената смърт, която виждаше в краката си, само допълнително подхранваше тази ярост. — Разбираемо е да изпитваш гняв и болка.

— Ти пък откъде знаеш? — извика кралят. — Теб не те е грижа за хората ти, иначе би ни помогнал да използваме пророчеството за свое добро!

— Пророчеството не би предотвратило това — увери го Ричард.

— Изпрати тримата принцове да си вървят заради пророчеството! Знаел си! Можеше да предотвратиш това! Искал си да се случи!

Ничи не откъсваше поглед от краля. Една грешна стъпка и силата й щеше да се стовари върху него, преди онзи да разбере откъде му е дошло. Калан беше сигурна, че човекът изобщо не си дава сметка под каква смъртна опасност се намира — от Ничи, от Ричард, от Натан и не по-малко от самата Калан.

— Не знаеш какво говориш — предупреди го Ничи. — Търсиш виновни не където трябва.

Онзи обърна меча си към нея.

— Знам прекрасно какво говоря! Току-що ми казаха за пророчество, според което тук, в Двореца, един принц ще бъде разкъсан от остри зъби по пълнолуние. Ако Господарят Рал ни бе предупредил за това пророчество, можехме да предотвратим случилото се!

— А ако не се бе впуснал в преследване на пророчеството — намеси се Калан с убийствен глас, — можеше да си тук и да избавиш жена си и неродения си син от тази съдба. Те попаднаха под зъбите, защото ти се занимаваше с вятърничави слухове, вместо да си до тях и да ги пазиш. А сега се опитваш да прехвърлиш собствената си вина върху други.

Ричард нежно протегна ръка и докосна Калан, сякаш за да й каже да остави човека на мира. Разбира се, че беше права, но в този момент нямаше смисъл да обясняват каквото и да било.

Кралят изобщо не осъзна, че Ричард е изпълнен със съчувствие към него. Насочи острието на меча си към лицето му. Ричард не отмести поглед, но и не вдигна ръка да отклони оръжието. Каквото и да си мислеше кралят, Калан знаеше, че няма да се окаже достатъчно бърз. Стига Ричард да поискаше, острието на меча му можеше да се движи със скоростта на светкавица и да удря със същата мощ.

— Не успя да опазиш хората си — изръмжа кралят.

— Той прави всичко възможно да пази всички — прекъсна го Калан, готова да се пресегне и да докосне краля със собствената си сила, ако се наложи.

Гневният му поглед се насочи към нея.

— Нима? Тогава защо не ни каза, че е намерил машината за знамения?

Ричард примигна.

— Моля?

Крал Филип посочи с меча си хората отвън.

— Всички знаем. Въпросът е защо държиш тази машина в тайна, както и предупрежденията, които тя прави — пророчества, които би могъл да направи единствен Създателят?

— Не знаем нищо за машината, камо ли дали може да ни помогне или да ни навреди — увери го Ричард. — Не можем да вярваме на думи, дошли от източник с неясен характер. Ето защо…

— На кого служиш, Господарю Рал? На живота или на смъртта? Кажи — на кого?

Кара вдигна Агиела си и го насочи към лицето на краля.

— Стъпваш по опасен терен. Изобщо нямаш представа какво говориш. Предлагам ти да си мериш приказките, за да не кажеш нещо, за което после ще съжаляваш жестоко.

Ричард внимателно натисна надолу ръката на Кара.

— Бих направил всичко, за да предотвратя това — каза той на краля.

— Всичко, освен да ни кажеш истината. — Погледът му се откъсна от Кара и намери Ричард. — Носи се слух, че те е страх да спиш в покоите си — вече знаем защо. Но така и не предупреди хората, които пребивават в Двореца ти. Не изпълни дълга си към нас!

Ричард на свой ред го изгледа гневно, но не каза нищо. Калан знаеше, че е безсмислено да се опитват да разговарят разумно с човек в такова емоционално състояние, който стои пред трупа на убитата си жена и нероденото им дете.

Крал Филип стисна зъби.

— Ти не си достоен да стоиш начело на Д’Харанската империя.

— Кълна ти се — отвърна Ричард, — ще открия този, който е сторил това, и ще се погрижа да си получи заслуженото.

— Да си получи заслуженото ли? Аз знам кой го е сторил. — Кралят изопна рамене. — Оттеглям кралството си от земите, които приеха твоето водачество. Вече не те признаваме за официален водач на Д’Харанската империя.

Погледна за миг останките от жена си на пода, после затвори очи, сякаш за да преглътне сълзите си или може би болезнения си вик, или пък желанието да извади пак меча си.

После се обърна и излезе с тежка стъпка.