Машина за знамения

Четиридесет и осма глава

РИЧАРД БЕШЕ САМ, стиснал длани зад гърба си, вторачен в машината, опитваше се да разбере какво става. Бе лежал дълго до Калан в Градината на живота, притискайки я към себе си, докато сълзите й стихнат, докато напрежението напусне тялото й и дишането й се успокои. Когато тя най-сетне се отпусна и потъна в неспокоен сън, той слезе сам долу, в стаята, където бе заровена забравената от хилядолетия машина.

Продължаваше да е в неведение по въпроса кой и защо е създал това нещо. Може би целта наистина е била да прави пророчества. Кралят я бе нарекъл машина за знамения.

Колкото и немислимо да му се виждаше, бе някак просто. В крайна сметка книгата наричаше машината Регула, а това означаваше много повече.

Но книгата „Регула“ долу, в библиотеката, бе просто превод на символи на езика на Сътворението, който машината използваше, за да предава предсказанията си. Книгата само им помагаше да разберат знаменията, които машината Регула е избълвала. Тя не обясняваше защо машината се нарича Регула. „Регула“ означаваше да регулираш чрез суверенна власт. Какво общо имаше това със знаменията, Ричард не би могъл дори да гадае.

Предположи, че по някакъв начин посредством пророчества машината всъщност контролира какво се случва. Или друг контролира и прави така, че посланията да приличат на пророчества, излезли от машината. Освен това му се струваше, че пророчествата, пуснати от машината, не са достатъчни. Същите тези пророчества излизаха наяве и чрез различни хора в Двореца, сякаш за да се гарантира, че посланието няма да остане в тайна.

Не беше изключено, мислеше си, машината наистина да регулира — да контролира — това, което се случва, чрез последните си пророчества, та в този смисъл името „Регула“ бе подходящо, макар и предположението му да звучеше леко нагласено.

На Ричард му се виждаше много по-вероятно отговорът за това какво е истинското предназначение на машината да се крие в липсващата част на книгата — онази, която бе скрита в Храма на ветровете.

Написаното там, в онази част от книгата, сигурно беше важно или пък опасно, след като е скрито чак в Храма на ветровете.

На Ричард не му се нравеше идеята да навести отново онова място. Въобще не би било лесно и би създало повече проблеми, отколкото би разрешило.

Опита се да изтласка встрани тревожните мисли. Искаше да се върне в Градината на живота при Калан, да усети прегръдката й, да я чуе да му повтаря, че всичко ще се нареди… да го уверява, че вината не е негова. И сам знаеше, че не е, но това не му помагаше да се почувства по-добре. Нямаше как да върне събитията назад.

Трябваше да разбере какво се случва и да сложи край.

Знаеше, че гостите ще се разбунтуват не само заради убийството на кралица, пребиваваща на територията на Двореца му, ами и защото крал Филип обяви, че не признава Ричард за водач на Д’Харанската империя. Човекът го направи в състояние на силен афект, но въпреки това Ричард съзнаваше, че мнозина ще застанат на страната на крал Филип и ще го последват. Ричард не знаеше как би постъпил в такъв случай, но за момента си имаше други грижи.

Докато за краля и някои други беше удобно да обвиняват Ричард — а Ричард обвиняваше сам себе си, задето не бе свързал пророчеството с нероден принц, че не е разбрал какво се случва. Трябваше да разкрие загадката какво става и поради каква причина. В стаята на кралица Катрин се бе промъкнал някой или нещо и я бе убило.

Беше убеден, че зад това стои някой, че е нарочно. В края на краищата някой бе нарочил кралицата. Някой бе начертал символа пред стаята й. Някой я бе наблюдавал и когато се бе убедил, че е сама, я беше нападнал. Поне на него така му се струваше. Трябваше да признае, че колкото и свързан с престъплението да изглеждаше символът, убийството можеше и да не е свързано с него. Ричард не можеше да допусне да се съсредоточи върху една-единствена възможност.

Още по-необяснимо му беше как е било възможно някой да се е промъкнал в покоите на Господаря Рал, покрай всичките гардове, и после, незабелязан, е издялал същия символ на пода пред тяхната стая.

Колкото и да му се искаше да бъде с Калан, трябваше да обмисли нещата. Трябваше да остане сам със себе си.

Някак му се виждаше сигурно, че тази машина, която умееше да прави предсказания, лежи в основата на мрака, надвиснал над Двореца.

Ричард си спомни думите на болното момче на пазара, което ги бе одрало двамата с Калан. Тъмнината търси тъмнина.

Ричард вече не се съмняваше, че в двореца се е настанил мрак. И обгръщаше всички.

Протегна ръка и я отпусна върху машината.

— Какво си ти? — прошепна, изказвайки гласно въпросите си. — Защо правиш това?

Сякаш в отговор някъде от утробата на машината се надигна нисък тътен и чарковете се задвижиха. Но не както преди. Тогава задвижването бе съпътствано от светкавица, разтърсваща земята.

Този път всичко започна тихо, механизмите постепенно набираха скорост, задействаха се. Преди всичко бе ставало рязко, изведнъж, с откат. И на пълна скорост.

Този път бе другояче. Процесът се надигна постепенно, тишината плавно премина в боботене, което нарастваше към бъдещ механичен ад.

Ричард се надвеси да погледне през процепа на прозорчето. Видя, че светлината вътре постепенно става все по-ярка, сякаш бавно набиращите ход механизми разбуждаха машината. На тавана изплува същият символ, само че този път, вместо да грейне рязко и отведнъж, набра сила постепенно. Не след дълго обаче всички чаркове на машината работеха при пълен капацитет. Земята наоколо затрепери. Светлината, извираща от вътрешността, стана ослепителна. Символът на тавана започна да се върти и засия.

Под една купчина лентички от другата страна на машината се показа ключалка, монтирана върху въртящо се колело, и от купчината се подаде една лентичка. Празната метална ивица бе издърпана с клещи от дъното на купчината.

Докато тя се придвижваше из вътрешността на механизма, светлината долу се усили, стесни се и се стегна в насочен лъч, който прогори линии и символи отдолу на лентичката. Светлината инкрустираше опакото на лентичката, а през пробитите в метала дупки се процеди светлина. Докато минаваше над снопа светлина, лентичката измина същия път като тези преди нея, докато накрая се озова в процепа край прозорчето. Ричард облиза пръсти и взе лентичката от улея, където беше паднала. Метна я върху машината да изстине. Запримига от изненада, когато осъзна, че металът изобщо не е горещ. Опипа я, за да е сигурен. Беше хладен на допир.

Смръщи чело и я придърпа към себе си. Върху метала, както и преди, бяха дамгосани символи, но поради някаква причина този път процесът не бе съпътстван с топлина. Нямаше представа защо. Ричард обърна лентичката, за да прочете написаното. Надвеси се по-близо до светлината на една от сферите и различи набор от елементи, образуващи една емблема, която представляваше израз на езика на Сътворението.

„Имах сънища.“

Ричард стоеше като истукан, вторачен в лентичката. Помисли си, че може би не е разчел добре. Завъртя лентичката, като се вгледа във всеки елемент от кръга, докато впрегна всичките си познания, за да е сигурен, че е разбрал правилно, после произнесе думите на глас.

„Имах сънища.“

Отстъпи крачка назад от машината.

Винаги досега бе правила някакво знамение, някакъв вид пророчество. Това тук не му се връзваше, не му звучеше като пророчество.

Звучеше така, сякаш машината… казваше нещо за себе си.

Докато той продължаваше да се взира, „Регула“ спря да работи, механизмите забавиха ход, валовете притихнаха; после движението се поднови и набра скорост. Машината пое друга лентичка от купчината и я прекара през вътрешния механизъм, като взе да я поднася под концентрирания сноп светлина, за да инкрустира ново съобщение.

Щом падна в процепа, Ричард остана вторачен в нея дълго време, преди накрая да я вземе. И тази беше студена като предишната. Повдигна я на светлината, взирайки се в уникалната подредба на символите, образуващи двете емблеми, издълбани в метала.

Почти невярващ на очите си, прочете на глас:

„Защо имах сънища?“

Машината му задаваше въпрос. Ако наистина беше така, той нямаше идея как да й отговори.

Ричард си спомни, че е чувал това, което сега виждаше написано на езика на Сътворението върху двете лентички. Онова момче, Хенрик, което видя долу на пазара — то бе казало: „Имах сънища.“ Тогава Ричард и Калан не успяха да разберат защо го казва. Бяха си помислили, че са просто бълнувания на болен. И тогава малкият бе попитал: „Защо имах сънища?“

И сега машината задаваше съвсем същия въпрос.

Значи момчето не е бълнувало.

Машината е говорила чрез него.

Освен това момчето бе попитало дали небето все още е синьо. И защо всички са го изоставили. „Защо ме изоставиха?“, това бе точният му въпрос. Сам в студа и мрака. Бе казало, че се чувства самотен, толкова самотен. Машината питаше защо са я погребали жива. Момчето бе казало още: „Той ще ме намери, знам го.“ Ричард се запита дали това е пророчество… знамение. Или просто машината изразява своя страх?