Машина за знамения

Седма глава

ДОКАТО СИ ПРОПРАВЯШЕ ПЪТ към голямата зала, Ричард оглеждаше тълпата, търсейки човека, за когото му разказа Кара. Калан пъхна ръката си в неговата и се прилепи по-плътно до него, докато двамата следваха Кара и Бенджамин.

— Знам, че главата ти е пълна с какво ли не, Ричард — прошепна му тя, — но нека се постараем да не забравяме, че това е тържеството на Кара и Бенджамин и от него трябва да останат само мили спомени.

Ричард се усмихна. Знаеше какво има предвид тя. Още от първото тържествено събитие, на което я бе завел при първата им среща, поради една или друга причина явно не се справяха добре с официалната част. Неведнъж нещата бяха приключвали трагично. Но досега живееха в условията на война, бяха в постоянна битка.

— Да, така е. — Притисна я към себе си той. — Страхотна двойка са, а?

— Ето това е моят Ричард, когото обичам — прошепна тя в отговор.

Огромната зала жужеше от разговорите на събралото се за празненството множество. Масите, отрупани с всякакви деликатеси, привличаха тълпи от хора, докато дворцовият персонал, облечен с небесносини роби, сновеше насам-натам с подноси в ръце и предлагаше хапки.

Синият цвят на робите бе избран от Кара. Ричард не я попита защо, но намираше обяснение в това, че Морещиците не носят този цвят. Радваше се, че се е спряла на нещо красиво.

— Хайде — подкани той Кара, като я подбутна лекичко в кръста да се появи пред хората, които бяха дошли да уважат сватбения прием. Щом Кара потъна сред морето от хора, той с радост долови усмивката й през рамо. Чудесата явно нямаха край.

Докато Ричард наблюдаваше как Кара и Бенджамин изискано и с благост приемат топлите пожелания на хора от близки и далечни земи, които започваха да се тълпят около тях, слушаше разговора между Калан и Зед с половин ухо. Зед й разказваше за всички онези нови неща в Ейдиндрил, за ремонтите, които били предприети в Двореца на изповедниците — мястото, където тя бе израсла, — и за възобновяването на различни дейности.

— Толкова се радвам да чуя, че Ейдиндрил отново кипи от живот — призна Калан. — Двамата с Ричард нямаме търпение да се върнем там.

Макар да имаше стотици жени, облечени в най-красивите си рокли, според Ричард никоя от тях не можеше да се мери по хубост с Калан. Нейната бяла рокля на Майката Изповедник с четвъртито деколте, елегантна и семпла, галеше нежно перфектния й силует. На белия фон дългата кестенява коса изглеждаше още по-великолепна, а зелените очи — направо магически.

Макар да смяташе, че Калан е най-красивата жена на света, Ричард остана запленен най-вече от интелигентността, която видя в очите й още първия миг, когато застана лице в лице с нея. През годините, докато я опознаваше и откакто я обикна, тя нито за миг не му бе дала повод да се съмнява в първото си впечатление за онова, което бе видял в очите й. Усещането всяка сутрин да се събужда и да поглежда в тези зелени очи беше като да живее в сън.

— Толкова е хубаво да видя това място изпълнено с живот, с хора — тъкмо казваше Зед, — но от мен да го знаеш, Калан, превръщането на пророчеството в търговия не е на добре.

Ричард изведнъж рязко се обърна към дядо си.

— В търговия ли? Какви ги говориш?

Зед прокара пръст по ръбатата си челюст и се позамисли, преди да отговори.

— Ами, откакто войната свърши и хората се прибраха в Ейдиндрил, тук се напълни с какви ли не пророци. Хората са петимни да слушат пророчества, все едно са клюки.

Някои от тях искат да разберат дали ще намерят любов. Други се интересуват от бъдещето на бизнеса или търговията си. Трети вярват, че им предстоят трудности и неприятности и искат да са подготвени за ужасиите, които ги чакат. Има и такива, които са нетърпеливи да узнаят предсказанията за края на света и слушат със зяпнала уста какви знаци предстои да дойдат.

— Знаци ли? Какви знаци? — Ричард остана като гръмнат.

— Е, нали се сещаш… Като например една вечер, когато имаше пълнолуние и месечината бе прорязана от три ивици. Или че тази година пролетта пукна късно. Или че при последното пълнолуние не беше студено… Такива ми ти глупотевини.

— Аха — въздъхна с облекчение Ричард, доволен да чуе, че се касае за обичайните предупреждения за края на света, съпътстващи явления като затъмненията или смяната на сезона. Често се касаеше за най-обикновени събития, които обаче биваха навързвани в „сигурни“ знаци за предстоящ край на света.

У мнозина съществуваше една вътрешна необходимост да повярват, че всичко ще приключи с някакъв катаклизъм. Обикновено в най-скоро бъдеще.

Зед сключи ръце зад гърба си.

— Май всички искат да узнаят какво ще им донесе бъдещето. Пророчеството и предаването на пророчеството — или дори продаването му — явно се превръщат във фикс идея на мнозина напоследък.

Зелените очи на Калан светнаха загрижено.

— Не си спомням в Ейдиндрил да е имало подобна търговия с пророчества. Виждала съм да се случва в някаква степен на други места, но специално за Ейдиндрил не ми е направило впечатление да е чак толкова осезаемо.

— Е, сега вече е. Човек има чувството, че на всеки ъгъл предлагат пророчества и предсказания. За всеки, който иска да узнае бъдещето си, сякаш има по един човек, който твърди, че може да му го каже.

Ричард се примъкна към Калан.

— Нима не е било така от край време? Хората винаги са се интересували от бъдещето.

— Не и по този начин. Тук пророчеството е превърнато в търговия, а все повече хора са готови да заплатят за него, след което предават нататък слуховете. Градът се е превърнал във врящ казан от предсказания и всичко това се превръща в мливо за клюки. Държа да ти кажа, Ричард, че вече започвам да се тревожа.

Приближи се един от мъжете със сини роби и предложи на Калан да си вземе чаша от подноса, който държеше в ръцете си. Тя прие, отпи глътка, след което върна вниманието си върху историята на Зед.

— Сега, когато войната свърши, хората не живеят в този постоянен страх. Те са свикнали да изпитват ужас и вероятно това е причината да търсят да чуят някакви страховити предсказания, с които да подхранят духчето на тревогата, след като същинските тревоги са мъртви.

Ричард отпусна китката на лявата си ръка върху ефеса на меча си и отказа предложеното му питие. Не бе вадил меча от първия ден на миналата зима. Би бил щастлив да не му се налага да го прави никога повече.

— Калан е права. Хората от години живеят в постоянен страх, че няма да доживеят следващия ден. Сега, когато войната най-сетне свърши, те се събуждат сутрин с мисълта, че ги очаква бъдеще — истинско бъдеще. И им е любопитно да узнаят какво ще им донесе то. Аз лично бих предпочел всеки сам да изгради бъдещето си, да направи така, че да сбъдне мечтите си, но предполагам мнозина са уверени, че съдбата крие изненади за тях, които пророчеството би могло да разбули.

Зед отпрати с ръка човека с подноса и продължи:

— Възможно е. — Известно време наблюдава жужащото човешко множество. — Но подозирам, че има и още нещо — додаде шепнешком накрая.

Калан се усмихна.

— Виждаш ли? Войната свърши и дори ти не можеш да престанеш да се притесняваш. Време е да се поотпуснеш. Светът живее в мир.

— Мир — изпухтя Зед. Впи и в двама им леден поглед. — Няма нищо по-опасно от мирното време.

Ричард се надяваше Зед да греши — може би, както каза Калан, просто бе свикнал да се тревожи и сега караше по навик. Ричард си мислеше, че знае как се чувства дядо му. Макар и в мирно време, той самият не можеше да престане да се тревожи.

Притесняваше се и заради подозренията на Кара, че някой ги е наблюдавал в спалнята. Както и заради факта, че пророчеството на Сабела се съдържаше дословно в книгата, наречена „Бележки за края“. Именно пророчество бе помогнало на него и Калан да се справят с проблемите.

Преди всичко обаче Ричард се тревожеше за онова, което му каза момчето на пазара — че в Двореца цари мрак и тъмнината търси тъмнина. Нямаше основателна причина да се тревожи за думи, които явно бяха изречени в състояние на треска. Зед и Натан не му се видяха разтревожени, когато им сподели случилото се. И двамата решиха, че Калан е права и всичко е било просто бълнувания на едно болно дете.

Но Ричард продължи да се притеснява, думите на малкия не излизаха от главата му. В тях имаше нещо, което като че ли не беше свързано с треската. Те докосваха струна някъде много дълбоко в него. Особено сега, когато хора от всички краища на Д’Хара се бяха стекли в Двореца.

Ричард забеляза, че Рика наблюдава тълпата. Приличаше на ястреб, набелязал мишка. Кара, в другия край на залата, не изпускаше от очи Ричард и Калан, въпреки че се усмихваше и приветстваше гостите си. Той забеляза и други Морещици, разпръснати из цялото помещение, които наблюдаваха зорко. Няколко от тях, по-близо до Ричард и Калан, бяха облечени в червените си кожени униформи. Поради някаква причина не му беше неприятно да ги види. Макар да беше мирно време, се радваше да установи, че са нащрек.

Ричард се надвеси към дядо си.

— Зед, мислиш ли, че това, което казва Натан, е вярно?

Зед смръщи чело.

— Кое?

Ричард се усмихна на преминаващи гости, преди да отвърне.

— Че истинските пророчества се повтарят. Че изплуват на повърхността, за да потвърдят валидността си. Че се повтарят, за да напомнят на хората за себе си, така да се каже.

Зед обиколи с поглед тълпата, преди да отговори.

— Аз не съм Пророк. Дарбата ми не се проявява по този начин. Но въпреки това съм магьосник и като такъв съм изучавал пророчества, наред с други неща, през целия си живот, така че съм наясно. В това, което ти е казал Натан, има известна истина.

— Ясно — кимна Ричард, забелязал капитана на гвардейците, които го бяха съпровождали на пазара същата сутрин, да си проправя път през залата. Поради някаква причина челюстта на мъжа бе стисната в мрачно, припряно изражение.

Хората забелязваха устремната крачка на войника и заотстъпваха да му сторят път, но въпреки това празничната глъчка и смеховете не стихваха. Бенджамин също забеляза мъжа и се изопна, като за миг се преобрази от съпруга Бенджамин в генерал Мейферт. Няколко Морещици се завтекоха към него, явно решили поради сериозното изражение на мъжа, че може да се наложи да го държат настрани от Господаря Рал и Майката Изповедник, които бяха дошли да се забавляват и не биваше да бъдат притеснявани по работа. Кара обаче им направи почти незабележим знак с ръка и те го оставиха да мине безпрепятствено.

Капитанът се закова на място и отривисто удари юмрук в сърцето си.

— Извинете за прекъсването, Господарю Рал.

Ричард леко кимна в отговор на поздрава.

— Не се тревожи. Намери ли момчето, капитане?

— Не, Господарю Рал. Претърсихме навсякъде. Момчето е изчезнало.

Тези думи прозвучаха твърде категорично в ушите на Ричард.

— Все трябва да е някъде. Болен е, едва ли може да стигне далеч. Продължавай да търсиш. Сигурен съм, че хората ти ще го открият.

Капитанът се прокашля.

— Господарю Рал, двамина от моите хора… двама от онези, които отидоха да го търсят, преди малко бяха намерени мъртви.

Сърцето на Ричард потъна в петите при мисълта за това как тези смели мъже са се сражавали дълго и са изстрадали какво ли не, за да загинат сега, когато мирът най-сетне бе тук.

— Мъртви ли? Как са загинали?

Онзи пристъпи от крак на крак.

— Не знам, Господарю Рал. Нямаше наранявания, никакви следи. Не бяха извадили оръжията си. По лицата им не личеше предсмъртна изненада. Просто си лежаха спокойно в един ров между две палатки. Не изглеждаше да са участвали в схватка.

Пръстите на Ричард обвиха дръжката на меча му.

— Никакви рани, казваш?

— Нито драскотина, Господарю Рал. Просто лежаха мъртви.