Машина за знамения

Дванадесета глава

РИЧАРД И ЗЕД ПОСЛЕДВАХА НАТАН в тесен коридор, осветен от прозорче в дъното. Изведе ги към крилото със стаите на персонала. С варосаните си стени и дъсчен под, излъскан от хилядолетно използване, тази галерия изглеждаше още по-невзрачна и от сервизните коридори. Повечето врати обаче бяха украсени с рисувани цветя или пейзажи, които придаваха на всяко място усещането за домашен уют.

— Тук е — докосна Натан една врата с нарисувано стилизирано слънце. Когато Ричард кимна, Натан почука.

Не получиха отговор. Натан почука по-силно. Когато и втория път не последва реакция, Пророкът стовари върху вратата тежкия си юмрук.

— Лорета, Натан е. Моля те, отвори. — Заблъска здраво. — Предадох на Господаря Рал думите ти, че си получила съобщение за него. Доведох го. Иска да те види.

Вратата се открехна само колкото през процепа да надзърне едно око. Щом видя тримата мъже, жената отвори тутакси.

— Господарю Рал! Ти дойде! — усмихна се тя и облиза празнината, останала на мястото, където някога бе имало преден зъб.

Нисичката й набита фигура бе скрита под пластове дрехи. Доколкото Ричард успя да види, беше навлякла поне три жилетки над тъмносиня рокля. Най-отдолу се провиждаше мърлява, някога бяла жилетка, чиито копчета аха да се пръснат на нивото на хълбоците. Над нея следваше избеляла червена дреха и карирана бархетна блуза с твърде дълги ръкави.

Лорета повдигна единия си ръкав и отметна няколко руси къдри от лицето си.

— Заповядайте, влезте.

Тя потъна обратно в мрачната пещера на дома си, замаяна от щастие, че си има гости.

Колкото и странна да беше Лорета, мястото, където живееше, беше още по-странно. За да влезе, понеже беше по-висок от нея, Ричард трябваше да отмести с ръка висящи от тавана плетени предмети. Бяха десетки, до един различни, макар помежду им да имаше нещо общо. Прежди в различен цвят бяха увити около кръстосани пръчици, за да оформят нещо като паяжини. Той нямаше идея за какво служат. Дори човек с най-развинтено въображение едва ли би ги нарекъл приятни, така че Ричард отхвърли вероятността да служат за украса.

Когато Зед го забеляза да гледа изпод вежди, му прошепна поверително:

— Имат за цел да държат злите духове далеч от вратата й.

Ричард не каза нищо за вероятността зли духове, успели да си проправят път от мрачните дълбини на подземния свят, да бъдат спрени от пръчици и прежда.

От двете страни на входа бяха струпани книжа, кутии и книги, които стигаха почти до тавана. През цялата тази неразбория минаваше нещо като тунел, който отвеждаше към вътрешността на дома й. Лорета едва се промъкваше по тясната пътека. Заприлича му на къртица, която се провира в дупката си. Четиримата тръгнаха един след друг и скоро стигнаха в нещо като ниша, която представляваше дневната. Мебелировката се състоеше от малка маса и два стола. През прозорчето, едва видимо между нови купчини книги и вещи, се процеждаше мътна светлина.

Зад масата имаше тезгях, отрупан с листове. Цялото място приличаше на бърлога, издълбана в сметище. И вонеше почти толкова ужасно.

— Чай? — предложи през рамо Лорета.

— Не, благодаря — отвърна Ричард. — Чух, че си искала да говориш с мен.

Зед вдигна ръка.

— Не бих отказал един чай.

— Със сладки? — с надежда попита тя.

Зед отвърна на широката й усмивка.

— Би било прекрасно.

Натан забели поглед. Ричард стрелна дядо си с очи. Лорета се закотви зад нестабилна на вид купчина хартия.

Докато Зед седеше на масата в очакване да му сервират чая, Лорета взе чайник от една етажерка встрани. Водата вътре се поддържаше топла от свещ под металния рафт, заобиколен от камари хартия.

Ричард се притесни от близостта на огън до всичките тези книжа.

— Лорета — подхвана той с надеждата, че тя ще възприеме думите му като желание да й помогне, — опасно е да палиш огън тук.

Както наливаше чай на Зед, тя вдигна глава.

— Да, знам. Много внимавам.

— Сигурен съм, но въпреки това…

— Трябва да внимавам с предсказанията, които правя.

Ричард огледа планините от хартия. Голяма част бяха просто натрупани купчини, но имаше и много дървени касетки, пълни с книжа, и папки, натъпкани до пръсване и нахвърляни една върху друга.

Зед размаха пръст към назъбената планина от хартия встрани от него.

— Това са твои предсказания, така ли? Всичките?

— О, да — отвърна ентусиазирано тя, все едно изгаряше от желание да им разкаже. — Как да ви кажа, цял живот съм получавала предсказания. Според майка ми едно от първите неща, които съм казала, било предсказание. Казала съм думата „пожар“. И… същия ден от огнището се изтърколила горяща главня и й подпалила полите. Не станало нищо сериозно, но тя се уплашила много. Оттогава започнала да записва онова, което казвам.

Ричард се огледа.

— Май още пазиш записаното от нея.

— Ами да, разбира се. — Лорета наля малко чай и на себе си и върна чайника на рафта. Сложи на масата нащърбена чинийка с няколко сладки вътре. — Когато поотраснах, започнах сама да записвам предсказанията си.

— Мммм — простена с наслада Зед, като размаха сладката, — канелени, любимите ми. Много са вкусни.

Лорета му метна беззъба усмивка.

— Сама ги правя.

Ричард се запита къде и как.

— А защо пазиш всичко, което си записала? — попита я.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Ами защото това са предсказанията ми.

— Да, това вече ни го каза — продължи Ричард, — но какъв е смисълът да ги пазиш?

— Да ги имам черно на бяло. Толкова са много, че не мога да ги помня, ако не ги запиша. Но по-важното е, че трябва да бъдат съхранени, документирани.

Ричард смръщи чело, полагаше усилия раздразнението да не му личи.

— Защо?

— Всички пророци записват пророчествата си — отвърна тя с тон, който ясно показваше, че според нея е абсолютно излишно да се говори за такива очевидни неща.

— Да, хм, сигурно…

— Другите пророчества не ги ли пазят? Онези, дето ги записват пророците?

Ричард се изправи.

— Имаш предвид пророческите книги ли?

— Ами да — търпеливо рече тя. — Те са записани пророчества, също като моите, нали така? После, понеже те са важни, се съхраняват, нали така? Разбира се, те се съхраняват в библиотеки из целия Дворец. Аз нямам къде да пазя моите, затова ги трупам тук. — Обиколи мястото с ръка. — Това е моята библиотека.

Зед огледа библиотеката на Лорета, докато гризкаше една канелена сладка.

— Та, разбирате, много съм внимателна с огъня, защото това са записани пророчества, а пророчеството е нещо важно. Не бива да се поврежда.

Ричард виждаше пророчеството в нова светлина — не толкова ласкателна.

— Правилно разсъждава — намеси се Зед, като явно не искаше да продължават разговора в тази посока. — А тези канелени сладки са може би най-добрите, които съм ял.

Тя го дари с поредната беззъба усмивка.

— Винаги си добре дошъл за още.

— Благодаря, любезна госпожо. — Зед си взе втора сладка и я заразмахва. — Е, какво пророчество си получила за Господаря Рал?

— А, да. — Тя вдигна пръст до долната си устна и се заоглежда. — Я да видим къде ги сложих?

— Къде ги сложи ли? — прекъсна я Ричард. — Значи са повече от едно?

— Да, всъщност са няколко.

Лорета отиде до една стена, отрупана с книжа, и наслука издърпа лист. Хвърли му бърз поглед.

— Не, не е това.

Пъхна го обратно там, където го беше намерила. Пресегна се по-встрани, издърпваше един или друг лист, после ги връщаше. Продължи така да рови из различни купчини сред тоновете хартия, харесваше си нещо, зачиташе набързо и го пъхаше обратно.

Ричард и Натан се спогледаха.

— Защо просто не кажеш на Господаря Рал какво е било предсказанието ти за него — предложи Зед.

— О, не, не, боя се, че не бих могла да направя това. Предсказанията ми са толкова много, не смогвам да ги помня. Като ги запиша, знам, че винаги мога да погледна какви са били, така че спокойно ги забравям. Нали затова ги пиша. За да са ми подръка. Пророчеството е важно, затова трябва да се пази и съхранява.

— Вярно си е — съгласи се Натан, явно не искаше да я разстройва. — Да ти помогнем ли в търсенето? Къде слагаш скорошните си пророчества?

Тя примигна насреща му.

— Как къде, където им е мястото.

Натан се огледа.

— А откъде знаеш къде им е мястото?

— По това, което казват.

Натан зяпна насреща й.

— Тогава как ги намираш? Нали не си спомняш какво казват… тогава откъде знаеш къде би трябвало да се намират и къде би трябвало да си ги сложила? Откъде знаеш къде да ги търсиш?

Тя присви очи, докато осмисляше въпроса.

— Да ти кажа, това винаги е било проблем. — Пое си дълбоко дъх. Копчетата на жилетките й аха да се пръснат, преди да издиша. — Явно не съм намерила добър отговор на този въпрос.

Ако се съди по затрудненията, които Ричард и останалите имаха с разпределянето и подреждането на книгите в библиотеките, явно проблемите с класифицирането на пророчествата бяха общи за всички.

Зед издърпа един лист от близка купчина и надникна вътре.

Размаха го.

— Тук пише само „дъжд“.

Лорета вдигна глава от листовете в собствената й ръка.

— Да, записах това, когато имах предчувствие, че ще завали.

— Това е загуба на време — прошепна Ричард в ухото на Натан.

— Предупредих те, че по всяка вероятност няма да е нещо важно.

— Предупреди ме, вярно — въздъхна Ричард.

Обърна се към Лорета. Тя се беше преместила при друга купчина от хартия, папки и кутии и дърпаше някакви листове почти в самата основа. Ричард тъкмо се канеше да поемат към вратата, когато жената ахна.

— Ето го. Намерих го. Точно където му е мястото.

— Е, и какво казва? — попита Ричард.

Тя се затътри към него с листа в ръка. Посочи с пръст и рече:

— Казва: „Хора ще умрат.“

Ричард се вгледа за момент в напрегнатото й лице.

— Това се случва непрекъснато, Лорета. Хората умират все някога.

— Да, така е — изкиска се тя, докато се обръщаше към нестабилната камара хартия, за да продължи търсенето. На Ричард това пророчество му звучеше не по-ясно от всяко друго.

— Е, благодарим ти…

— Ето още едно — дръпна тя един издаден навън лист. — Небето ще се срине.

Ричард смръщи чело.

— Небето?

— Да, точно така — небето.

— Сигурна ли си, че не си имала предвид, че покривът ще се срине?

Лорета погледна хартията в ръцете си.

— Не, тук пише съвсем ясно — небето. Почеркът ми е много четлив.

— И какво би могло да означава това? — попита я Ричард. — Как е възможно небето да се срине?

— О, нямам никаква представа — изгъргори тя през смях, който приличаше на кискане. — Аз съм само проводник. Пророчеството идва при мен и аз го записвам. Съхранявам го, както се съхранява всяко друго пророчество.

Натан обиколи с ръка пълната с книжа стая.

— Не получаваш ли видения за тези неща, за пророчествата, които ти се явяват?

— Не. Просто пристигат и аз ги записвам.

— В такъв случай на практика не знаеш какво означават.

Тя се замисли за момент.

— Ами, ако пророчеството е за дъжд, признавам, че не е придружено от видение, но пък ми се струва доста ясно, не мислите ли? — Когато Натан кимна, тя продължи: — Но когато каже, че небето ще се срине, нямам никаква представа какво би могло да означава това. Небето не може точно да се срине, нали?

— Не, не може — съгласи се Натан.

— Е — вдигна многозначително пръст тя, — все трябва да има някакъв скрит смисъл.

— Така изглежда — съгласи се Натан. — И как ти се явява такова предсказание, ако не под формата на видение?

Смръщи чело, докато се опитваше да си спомни.

— Ами, явява ми се като думи, предполагам. Не виждам в главата си картина на падащо небе или нещо подобно. По-скоро чувам глас, който изрича думите и аз ги записвам така, както съм ги чула.

— И ги събираш тук?

Лорета огледа безценните си предсказания.

— Явно бъдещите поколения пророци ще трябва да изучават всичко това, за да го разберат.

Ричард едва се сдържаше. Представляваше му усилие да си държи езика зад зъбите. Жената беше достатъчно безобидна. Едва ли съзнателно се опитваше да ги побърка. Просто си беше такава и той нямаше намерение да я променя, не виждаше смисъл да влияе на характера или маниите й. Би било безсмислено и жестоко да каже нещо, което би я накарало да се почувства зле.

— О — пророни тя, обърна се рязко и се завтече към един ъгъл на стаята. — За малко да забравя. Има едно ново, получих го вчера. Дойде при мен най-неочаквано. Това е последното, свързано с теб, Господарю Рал.

Лорета заровичка из купчините, зачиташе по диагонал и пъхаше листовете обратно, откъдето ги беше изтеглила. Накрая намери каквото търсеше. Според Ричард това, че жената съумяваше да намери определено парче хартия сред хилядите, натъпкани в дома й, бе по-забележително от онова, което всъщност пишеше на листовете.

Забърза обратно, протегнала ръката с намерената записка към Ричард. Той взе документа и зачете на глас.

— „Царицата взема пешка.“ — Вдигна глава, смръщил чело. — Какво означава това?

Лорета сви рамене.

— Нямам представа. Моето призвание е да чувам и да записвам, не да тълкувам. Както ви казах, бъдещите пророци ще трябва да свършат тази работа.

Ричард погледна Натан и дядо си.

— Някой да има представа какво би могло да значи?

Зед направи гримаса.

— Съжалявам, на мен нищо не ми говори.

— Нито пък на мен — поклати глава Натан.

Ричард въздъхна дълбоко за пореден път.

— Благодаря, че ни предаде всичко това, Лорета: „Хора ще умрат“, „Небето ще се срине“ и… — Погледна последния лист, за да си припомни точните думи: „Царицата взема пешка.“ Ами, значи това е. Има ли друго, което би искала да видя?

— Не, Господарю Рал, това е всичко. Когато ми се явиха, нямах представа какво означават. Но със сигурност знам, че са предназначени за теб.

— Често ли се случва да знаеш за кого е предназначено дадено пророчество?

Челото й се набразди, докато осмисляше въпроса.

— Не, всъщност не си спомням друг път да съм знаела за кого конкретно е някое пророчество. — Но за теб се говори, че си много необикновен човек, магьосник с голяма мощ, така че явно причината се крие в това.

Ричард погледна чайника със свещта под него.

— Да ти кажа, Лорета, от благодарност, че ми довери своите пророчества, бих могъл да направя нещо за теб в замяна.

Тя кил на глава на една страна.

— За мен ли?

— Да. Мисля, че всички тези пророчества трябва да намерят своето място.

Тя сбърчи чело.

— Своето място ли?

— Точно така. Не им е мястото тук, далеч от всички. Те трябва да бъдат съхранени в библиотека, при другите пророчества. Трябва да намерят своето достойно място в Двореца.

— В библиотека… — ахна Лорета. — Наистина ли, Господарю Рал?

— Разбира се. Нали са пророчества. Библиотеките са за това. Тук има доста библиотеки. Какво ще кажеш да изпратя хора да приберат всичките тези купчини с пророчества и да им намерят подобаващо място в някоя библиотека?

Тя се огледа, явно се колебаеше.

— Не знам…

— Има една доста голяма библиотека недалеч от тук. Можем да складираме предсказанията ти на едно място, да им определим рафтове и един ден пророците да започнат да ги изучават. Ще можеш да ходиш при тях винаги, когато пожелаеш. А получиш ли ново пророчество, ще го записваш и то ще бъде прибавяно към останалите в твоята специална част от библиотеката.

Тя се ококори.

— Специална част? За моите пророчества?

— Именно, специална част — кимна Зед, внезапно схванал намеренията на внука си. — Там за тях ще се полагат нужните грижи, ще бъдат пазени.

Тя вдигна пръст на устните си и се замисли.

— И ще мога да ходя винаги?

— Когато пожелаеш — увери я Ричард. — А когато получиш нови пророчества, ще ги добавяш. Дори би могла да използваш масите в библиотеката, за да записваш думите, които чуваш.

Тя се оживи и стисна ръката на Ричард така, все едно той бе крал, току-що дарил й половината си кралство.

— Господарю Рал, ти си най-милият Господар Рал, който някога сме имали. Благодаря ти. Приемам щедрото ти предложение да се погрижиш за пророчествата ми.

Ричард се почувства леко виновен, задето бе принуден да изрече тази лъжа, но домът на тази жена бе тлеещ пожар, който заплашваше да се разрази всеки миг. Не му се щеше тя да пострада или да умре заради пророчествата си. В библиотеката наистина имаше много място и нямаше проблем нейните книжа да се съхраняват при останалите. Освен това той не можеше да твърди, че пророчествата на тази жена са по-малко ценни от всички останали.

— Още веднъж ти благодаря, Господарю Рал — повтори тя и го пусна.

Щом се озоваха в коридора, Зед рече:

— Това беше много мило от твоя страна, Ричард.

— Не особено. Просто се опитах да предотвратя безсмислен пожар.

— Можеше просто да й кажеш, че ще изпратиш хора да разчистят, за да не стане пожар.

Ричард изгледа дядо си изпод вежди.

— Посветила е живота си на тези записки. Би било жестоко да й ги отнема, при положение, че в библиотеката място колкото щеш. Помислих си, че би било добре да я накарам да ги даде с желание, да я направя част от решението.

— Точно това имах предвид, направи го съвсем по правилата на магията и се справи добре.

Ричард се усмихна.

— Както винаги си ми казвал, понякога да направиш номер е магия.

Натан стисна Ричард за ръкава.

— Да, да, много мило наистина. Но нали си спомняш последното й пророчество, за царицата?

Ричард погледна Пророка.

— Да: „Царицата взема пешка.“ Нямам представа какво означава.

— Нито пък аз — рече Натан и размаха книгата, която носеше със себе си. Но го има тук. Точно както го е записала тя — дума по дума: „Царицата взема пешка.“