Машина за знамения

Двадесет и трета глава

РИЧАРД ЗАТВОРИ ДВОЙНАТА ВРАТА след себе си и пристъпи в малкото фоайе. Знаеше, че Калан го очаква. Нямаше търпение да я види, да се откъсне от всички останали и да остане насаме с нея.

Още щом той се появи на прага, тя вдигна глава и го видя в огледалото. Седеше на тапицирана пейка пред тоалетката и решеше дългата си коса.

— Е, как мина срещата? — попита той. — Доколкото разбирам, са осъзнали, че би било по-мъдро да оставят пророчеството на нас.

Въпреки умората и всички неприятни изживявания долу, в тъмницата, Ричард не можа да сдържи усмивката си, щом я видя, щом се взря в живите й зелени очи, след като тя остави четката и се обърна да го посрещне.

— Зарадвах се да го чуя, макар че не съм се съмнявал, че ще се справиш. — Той я прегърна през кръста, а с другата си ръка отметна кичур коса от лицето й. — Радвам се, че беше тук, за да вземеш нещата в свои ръце. Боя се, че аз само бих се ядосал и бих ги изплашил до смърт. Не притежавам твоето търпение и дипломатичност. Е, какво им каза, за да ги вразумиш?

— Заплаших ги, че ако продължават така, ще им отсека главите.

Ричард се засмя на шегата й и я целуна по челото.

— Представям си как си ги омагьосала да ти се подчинят и накрая са били готови да ядат от шепата ти.

Калан сключи длани отзад на тила му.

— Ричард, за момента ги разубедих, но тук става нещо.

— Не бих ти възразил.

— Какво ти каза жената, която е убила четирите си деца?

Ричард въздъхна и ръката му пусна кръста й.

— Каза, че ужасни неща ще се случат, затова убила децата си, за да ги избави.

— Какви ужасни неща?

— И аз това я попитах. Не можа да ми каже точно. В един миг просто се строполи, също като онази, която се опита да те убие по-рано днес.

— Умря, така ли? Просто се строполи по същия начин?

— Да, боя се, че да. Загърчи се в агония и издъхна досущ като другата, която ти докосна. Това потвърждава, че смъртта й няма нищо общо с теб и твоята изповедническа сила.

Калан извърна глава, потънала в мисли, Ричард огледа просторната зала. Всеки от релефните бели панели на гофрирания таван беше украсен с позлата в геометрични фигури. Стената зад леглото беше покрита с мека, подплатена кафява материя. Леглото беше сгушено под изобилен балдахин от ефирна материя, която галеше високите странични подпори, изваяни в стилизирани фигури на жени, и ги превръщаше във въплъщение на добри духове, разперили фините си криле. Срещу канапе бяха подредени няколко стола с кафеникаво-зелена копринена тапицерия.

— Не съм виждал тази стая преди.

— Нито пък аз — кимна Калан. — Имах тежък ден с всичките онези гости, така че полегнах за няколко минути. Не усетих да ме наблюдават като предния път. Може би тази стая е достатъчно отдалечена от останалите, за да не ни достигнат любопитните очи. Май този път ще можем да се наспим добре.

— Не бих отказал — разсеяно подметна Ричард, докато оглеждаше стаята за признак, че нещо или някой би могъл да ги наблюдава. Не долови нищо необичайно.

Стаята изглеждаше доста по-голяма от предишните две, които бяха използвали. Високите гардероби с бели повърхности, наподобяващи пукнатини, се извисяваха отстрани на леглото. Срещу столовете имаше удобно на вид канапе с ниска масичка, на която бе оставена купа сушени плодове. Ричард си взе няколко парченца сушена ябълка и задъвка, докато обикаляше, нащрек за нещо нередно, за нещо, което да подскаже проблем.

Имаха си достатъчно проблеми.

Беше почти сигурен, че гостите са били любопитни да разберат защо Господарят Рал не е сред тях в залата. Също така не се съмняваше, че Калан им е отговорила, че се занимава с проблемите, които ги вълнуват. Навярно си бяха помислили, че ги поставя на заден план, че ги пренебрегва. Не можеше да ги държи в течение на всяко свое действие, нито пък би имал времето да го направи.

— Как мислиш, защо изведнъж започнаха да се случват тези неща? — попита Калан. — И защо сега?

— Ами, онази жена, която се опита да те убие вчера на приема — започна Ричард, докато надничаше зад тоалетката, — май не беше с всичкия си.

— Че откога очакваш от убийците да са с всичкия си?

— Не ти ли се струва, че този опит за убийство беше доста нелеп. Присъстващите в залата може да са си помислили, че си се отървала на косъм от смъртта, но двамата с теб сме наясно, че не е толкова лесно човек да сполучи при тези условия. Ако истинското й намерение е било да те убие, би могла да избере какви ли не други начини, при които да има повече шансове.

— Двамата с теб го знаем, но може би тя не.

— Възможно е.

— Изглеждаше решена да го стори. В крайна сметка, нали преди това бе убила децата си. Сигурно си е мислела, че ще ме изненада, че просто може да излезе от тълпата и да ме наръга.

— А може и да не си го е мислела.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард дръпна завесите, за да надзърне навън през стъклените врати. Снегът беше скрил почти всички парапети и бе затрупал орнаменталните им извивки, като единствено каменните колони по ъглите бяха останали непокрити. Сега снежинките се трупаха на тежки, мокри късове. Вятърът рисуваше с тях спирали и ги размяташе на талази. Когато поредният му порив разклати вратите, Ричард провери дали са надеждно заключени.

— Може би истинската цел — отрони той — е била хората да изпитат страх от пророчеството, да се уплашат от виденията на тази жена, от собствените си видения и от бъдещето като цяло. Направи го пред доста голяма аудитория. Да я видят, обляна в кръв, след като е убила децата си, защото е имала видение — това ще да е оставило трайно впечатление у повечето присъстващи. Дали пък това не е било истинската цел.

— Вижда ми се доста свободно предположение, Ричард. В крайна сметка нападението й и освобождаването на моята сила върху нея бяха предвидени както от онази жена, с която ти се видя, Лорета, така и от „Бележки за края“. И двете пророчества твърдят дословно едно и също: „Царицата взема пешка.“ Не ми звучи убедително целта на опита за убийство да е била да се внуши някаква идея на хората. Просто се потвърждават някои пророчества. Поне в конкретния случай.

Ричард се извърна към нея и отпусна завесите да паднат обратно на мястото си. Повдигна вежда.

— Поне така изглежда. Ако пророчеството твърди, че еди-коя си статуя ще падне, и някой се погрижи тя наистина да падне, за да изпълни предзнаменованието, това реално означава ли, че пророчеството е осъществено? Или просто някой иска да изглежда така?

— Как да разбере човек?

— Това винаги е проблемът при пророчествата, нали така? Но има и още нещо, поне така си мисля.

Калан духна лампата на тоалетката, после се приближи до нощната масичка и намали фитила на оставената там лампа, докато светлината помръкна до слабо мъждукане. Стаята потъна в уютен полумрак.

— Искаш да кажеш, че някой нарочно е искал да изглежда, все едно е било изпълнено пророчеството?

— Всъщност тревожи ме това, че е възможно тук да има нещо повече от видимото. И точно това предрича пророчеството. Според мен пророчеството казва, че жена, която ще попадне под твоята сила, всъщност е била използвана от други.

Калан разтърка ръце, за да ги стопли.

— Значи според теб това не е пророчество, което казва какво ще направя аз — „Царицата взема пешка“, — а е предупреждение, че нечия невидима ръка е манипулирала събитията? Използвала я е като пешка?

Ричард кимна.

— Именно. Мисля, че някой крои нещо. Мисля, че всъщност пророчеството е предупреждение. Лорета беше записала и още нещо: „Хора ще умрат.“

Погледът на Калан потърси неговия.

— Хора умират непрекъснато.

— Да, но през последните няколко дни умряха доста хора при крайно мистериозни обстоятелства. Двамата войници на пазара, които отидоха да търсят болното момче, бяха намерени мъртви, шест деца бяха убити, майките им загинаха впоследствие, един от гостите скочи от ръба на платото, а после и онова момче, дето беше нападнато от животни и изядено.

— Когато навържеш нещата по този начин, предсказанието като че ли хвърля сянка върху мистериозната смърт на доста хора. — Калан отпусна нежно ръка на неговата. — Но при момчето беше друго. Най-вероятно е бил нападнат от вълци. Ужасяващо е, но не и мистериозно като при другите.

— Не обичам съвпаденията — повдигна вежда Ричард.

Калан въздъхна.

— Да не се замисляме толкова за тази смърт, да не я превръщаме в част от нещо по-голямо просто заради някакви наши си притеснения.

Ричард кимна в знак на съгласие, макар да не бе съвсем съгласен. От много мислене го заболя главата.

— Трябва да поспим.

Тя се огледа.

— От доста време съм тук, а нито за миг не усетих някой да ме наблюдава. Искаш ли да се съблечем и просто да си легнем като нормални хора?

Ричард виждаше колко е уморена. Самият той се чувстваше по същия начин. Предната нощ не бяха успели да си починат.

— Добре, звучи чудесно.

Калан се завъртя с гръб към него и вдигна косата си, за да може той да разкопчае роклята й. Ричард се справи с копчето и спусна роклята по раменете й, като лепна по една нежна целувка на всяко. Беше приятно разсейване от всичките черни мисли, които се рояха в главата му.

Калан се измъкна от роклята и я сложи на една пейка до стената. Ричард се захласна по изящните форми на освободеното й от дрехата тяло, докато тя енергично прекосяваше стаята, за да се пъхне под чаршафите. На света нямаше по-грациозно създание от нея — поне от негова гледна точка.

Тя сви колене под одеялото, така че да заприличат на две островръхи планини, и ги обгърна с ръце.

— Ричард, престани да мислиш за пророчество, което стои в книга вече хиляда години. Трябва да поспиш.

— Права си — усмихна се той.

— Тогава защо стоиш така? — Тя го повика с пръст. — Хайде, ела при мен, Господарю Рал, моля те. Замръзвам.

Не се наложи да го моли втори път.