Машина за знамения

Седемдесет и трета глава

КАЛАН СЕ СЪБУДИ, объркана от усещането, че се клати. Щом докосна с пръсти темето си, болката я принуди да присвие очи. Косата й беше влажна. Свали дланта си, за да погледне, но беше прекалено тъмно и единственото, което мярна, бе блещукането на нещо лъскаво на лунната светлина.

Подозираше, че знае прекрасно откъде идва влагата. Надигна се на колене и близна с език дланта си.

Оказа се права — кръв.

Когато преглътна, установи, че гърлото я боли ужасно, почти нетърпимо. Цялото тяло я болеше, разтърсваха я ледени тръпки и се потеше обилно.

Умът й работеше трескаво, опитвайки се да свърже разпокъсаните й спомени, да си припомни какво точно се случи. В главата й проблясваха образи и мисли, разпилени на болезнени гроздове. В същото време сякаш целият свят около нея се движеше.

Нещо я разтърси, тя подскочи, изгуби равновесие и политна напред. Протегна ръка, за да се подпре и да не падне възнак. Усети груба дървена повърхност. Огледа се и установи, че се намира в задната част на каруца. От пулсиращата болка в главата и новопоявилия се бодеж в темето се почувства замаяна, догади й се. Едва преодоля позива за повръщане.

Внезапно от тъмното изскочи огромно куче и се блъсна отстрани в каруцата, стряскайки Калан. Животното не успя да скочи достатъчно, за да се метне изцяло в каруцата, но някак закачи предните си лапи и с неистово усилие започна да се набира, за да примъкне и останалата част от туловището си вътре.

От устата му се разнесе потресаващо ръмжене, прекъсвано сегиз-тогиз от ожесточен лай, при което от двете страни на муцуната му започнаха да се процеждат тлъсти лиги.

Калан незабавно изрита едната лапа на кучето от страничната преграда на каруцата. Като не успя да се задържи само на другата си лапа, онова се олюля и се изгуби в мрака.

Целият кошмар на случилото се в спалнята нахлу обратно в главата й — разпокъсан на несвързани фрагменти. Спомни си и случилото се с кралица Катрин — онова, което й бе причинила глутницата кучета. В същото време в главата й изплува пророчеството, което й каза онази жена, която Калан бе принудена да докосне с изповедническата си сила — онази, която бе убила собствените си деца, за да ги избави от още по-ужасна смърт. Същата жена, която бе казала на Калан, че я чака страшна участ. Когато Калан я попита какво означава това, онази отвърна: „Тъмни твари, черни сили, които те повалят. Няма да успееш да им се измъкнеш.“

Ето че тъмните твари я преследваха. Откъде се бяха взели хрътките и защо я преследваха, Калан не можеше да си отговори. Единствената й мисъл бе да им избяга.

Присви очи в мрака, опитвайки се да види какво има отпред, да съзре кочияш, който евентуално да й помогне, само че каруцата бе натоварена с някакви огромни неща, скрити под твърдо платнище. Единственият начин да се стигне до капрата, където би трябвало да седи кочияшът, беше да се изкатери отгоре на товара и да пропълзи през него. Струваше й се ужасно високо и опасно при цялото това клатушкане, особено предвид, че й се виеше свят. Опита се да погледне отстрани, но не видя никого.

Калан подвикна, ала гърлото й беше толкова възпалено, че не произведе нито звук.

Никой не й отговори. Каза си, че при целия този шум кочияшът едва ли би чул нещо зад огромния товар. От друга страна, треската допълнително отслабваше гласа й и тя не можеше да извика достатъчно силно. Ако искаше да бъде чута, трябваше да се премести по-близо.

Калан се изправи с усилие. Докато вдигаше крак отстрани на каруцата, за да се опита да заобиколи товара, от тъмното изскочи едър пес и се опита да я захапе за глезена. Тя отскочи и видя цяла глутница озъбени и ръмжащи животни, които тичаха край каруцата.

Преди да направи нов опит да заобиколи товара, второ куче скочи към крака й и предните му лапи се закачиха за страницата. Зъбите му се впиха в платнището и то се опита да се изтегли горе. Калан го изрита в главата. Онова пусна платнището и щракна със зъби насреща й, обаче не се задържа и падна.

От другата страна се зададе следващото огромно животно и за малко да успее. Скочи и трето.

Калан риташе като обезумяла, блъскаше кучетата от каруцата и не им позволяваше да се качат. Щом успееше да отблъсне едно, се появяваше следващото и закрепваше лапите си за страницата. Червените им очи святкаха застрашително.

Каруцата не пътуваше достатъчно бързо, за да се измъкне на глутницата, но бе достатъчно, за да й попречи да пази равновесие, като подскачаше и се клатушкаше. В един момент каруцата отскочи от камък, ритникът на Калан пропусна и се наложи да нанесе светкавичен втори удар, за да не позволи на едно от кучетата да се качи.

Калан погледна в мрака зад себе си. Не се виждаше добре, но все пак луната осветяваше достатъчно и тя би трябвало да различи платото и Народния дворец, кацнал отгоре му. Би трябвало да види и светлините на града дворец, но уви, не ги виждаше.

Нямаше представа в коя посока се движат, само знаеше, че напускат равнината Азрит.

Макар засега да отблъскваше набезите на глутницата кучета, Калан усещаше, че губи битката. Изритваше едно, но други две тутакси заемаха мястото му и заканваха предните си лапи на страницата на каруцата. Нечии нокти успяваше да откачи, други, стигнали по-навътре, трябваше да изрита, за да паднат.

Но беше ясно, че губи. Песовете продължаваха да скачат и да атакуват и беше въпрос на време да превземат целта. Случеше ли се това, щяха да я повалят.

Калан усети внезапен прилив на болка при мисълта за Ричард. Той нямаше да знае какво става. Щеше да се чуди къде е тя. Нямаше откъде да разбере какво й се е случило.

Представи си собствения си труп проснат като трупа на кралица Катрин, разкъсан на парчета от зверовете. Калан преглътна мъката от това, че може би никога повече нямаше да види Ричард. Надяваше се той никога да не открие тялото й. Не искаше да я види така.

Завъртя се и срита в ребрата едно куче, което се опитваше да се изкатери в каруцата. Онова изквича и падна назад, а Калан различи кон, който тичаше покрай каруцата, завързан за дълго въже. Животното се опитваше да поддържа максимална дистанция от кучетата.

Калан нямаше време за мислене. Това беше единствената й надежда да получи помощ. Грабна раницата си и изблъска поредното куче от страницата, за да си освободи достъп до въжето. Докато се навеждаше, за да го сграбчи, изневиделица изскочи едно куче и щракна с огромните си зъби в опит да я захапе за ръката. Тя успя да се отдръпне частица от секундата преди челюстта му да се захлопне с трясък. Докато кучето отскочи назад и се претърколи на земята, тя бързо сграбчи въжето.

Конят, изпаднал в ужас от подивелите песове, изцвили и започна да се дърпа, като не позволяваше на Калан да го приближи до себе си. Тя качи крак върху страницата и натисна с цяла тежест. Жребецът танцуваше и се мяташе в опит да стои надалеч.

Кучетата не обръщаха никакво внимание на коня. Цялото им внимание беше съсредоточено върху Калан. Само дето животното не го знаеше.

Щом успя да придърпа коня максимално близо до каруцата, Калан се обърна и видя как две кучета прелитат през страницата и се строполяват вътре в каруцата. Тупнаха с мощен плонж и разперени във всички посоки крака.

Докато се опитваха да се изправят, Калан метна раницата си на гръб, отвърза въжето от страничната ръкохватка и като го стискаше за равновесие, се покачи на страницата. Едва се задържаше там, докато каруцата подскачаше и се друсаше.

Конят се опита да препусне. Калан използва случая, че животното е близо до каруцата, и скочи над ръмжащите, лаещи кучета. Озова се леко накриво върху гърба на коня.

Замаяна от облекчение, че е избегнала острите зъби на кучетата, Калан се вкопчи в гривата на коня с две ръце и преметна крак през гърба на уплашеното животно.

Най-сетне успя да се закрепи и пришпори коня с пети. Помисли си да го насочи напред към кочияша, за да подири помощ, ала хрътките й препречиха пътя. Появиха се още и още, опитваха се да я захапят за стъпалата и да я свалят на земята. Конят, изпаднал в ужас от псетата, свърна рязко встрани, за да се отдалечи от каруцата. Като нямаше време за губене, Калан се приведе напред и пришпори в галоп животното, което с радост препусна в нощта.

Глутницата хрътки им дишаха във врата.