Машина за знамения

Двадесет и четвърта глава

РИЧАРД ЗАМАЯНО ЦЕЛУВАШЕ чувствените извивки на шията й, когато едва доловимо шукване, непринадлежащо на притихналата стая, го накара да вдигне глава.

Калан се надигна на лакти под него и затаи дъх, погледът й проследи посоката на неговия.

— Какво има? — прошепна тя тъй тихо, че той едва я чу.

Ричард постави два пръста на устните й, за да й покаже да не говори повече, и се съсредоточи в онази част на стаята, където стояха гардеробите.

Усещаше нещо там, тъмно петно в нишата. Същество, което го наблюдаваше.

Тежките завеси бяха спуснати, но дори да не бяха, нямаше да е по-различно — нощта беше погълната в черните дълбини на бушуващата буря. В стаята гореше една-единствена лампа, при това с намален фитил, така че смътните, огромни силуети на гардеробите не се виждаха. Всъщност почти всички предмети в стаята бяха изчезнали в мрака, така че бе почти невъзможно да различат онова, което евентуално се бе промъкнало вътре и ги наблюдаваше.

Ричард напрегна взор, за да се опита да види по-ясно в полумрака, да опише силуета на нещо, което му се стори по-тъмно дори от околния мрак. Би могло да е сянка, поне така му се стори.

Докато се взираше, усещаше как отвръщат на погледа му. Беше сигурен, за разлика от предния път, че не само е наблюдаван, ами и долавя присъствие в стаята.

Присъствието бе леденостудено и зло.

Изобщо не искаше и да си представя какво би могло да е. В крайна сметка отвън в коридорите охраняваха неговите специално обучени гвардейци. Това не бяха войници, които заспиват на пост или се отегчават и губят съсредоточеност. Те бяха елитът на д’харанските войски. Никой от тях не би допуснал дори мисъл за заплаха да доближи Ричард и Калан.

Каквото и да беше, то не се бе промъкнало покрай гвардейците, охраняващи спалнята.

Каквото и да беше, то имаше тъмен и смътен силует и като цяло не бе особено едро. Нещо дебнеше, притихнало и безмълвно, вклинено между двата огромни тъмни гардероба.

Какво ли чакаше?

Навън се чуваше как вятърът вие и стене, как от време на време блъска врати, след което стихва и стаята пак потъва в тишина. Единственият звук вътре, който Ричард можеше да чуе, беше дишането на Калан и слабото съскане на горящия фитил на лампата.

Той беше сигурен, че онова, което наблюдаваше, не бе нищо повече от неясно тъмно петно или просто изглеждаше така, защото в спалнята беше толкова тъмно, че очертанията на сянката се размиваха.

Каквото и да беше, беше по-черно от катран.

Каквото и да беше, взорът му не трепваше.

Каквото и да беше, нямаше сърце.

На Ричард му хрумна, че може би наподобява куче, вторачено в тях.

Докато се взираше и напрягаше да види по-добре, осъзна, че май повече прилича на малко дете, навярно момиченце, пълзящо на четири крака, дългата й коса спусната над приведената глава, докато се примъква по пода.

Съзнаваше също така, че това не може да е истина. Нищо не можеше да припари в стаята. Поне така му се щеше да вярва.

Все едно дали беше истина или не, Ричард знаеше, че Калан вижда същото, което вижда и той. Усещаше как сърцето й блъска яростно в гръдния кош.

Мечът му беше изправен до нощното шкафче. Ричард се намираше по средата на леглото, прегърнал Калан. Оръжието бе извън обхвата му, точно там, където не би могъл да го стигне.

Нещо, някакво вътрешно усещане, му подсказа да не мърда.

После си рече, че може да не е било вътрешно усещане, а просто паника от това, че вижда тъмен силует да пристъпва към тях.

При всички положения предпочиташе да не се движи.

Съществото, ако изобщо беше същество, а не игра на притулената светлина или пък плод на въображението му, остана неподвижно като камък.

Ричард си каза, че ако се окаже просто сянка, ще се почувства като пълен идиот.

Но сенките не наблюдават.

Това ги наблюдаваше.

Неспособен да устои повече на безмълвното напрежение, той бавно, много бавно започна да се надига от Калан, за да се опита да достигне меча си.

Още с първото му помръдване съществото започна да се разгъва, постепенно да се изправя сякаш в отговор на движението. Чу се мек звук, отчетлив, като потракване на облечени в плат клечки. Или по-скоро като ударени една в друга кости.

Ричард замръзна.

Съществото не.

Щом онова се надигна, главата му започна да се завърта. Ричард чу сподавен пукот, все едно съществото бе мъртво и вкочанено и гръбначният му стълб пукаше от усилието да произведе движение.

Главата продължи да се вдига, докато Ричард най-накрая видя святкащи очи, които го фиксираха изпод свъсени вежди.

— Добри духове — пророни Калан, — какво е това?

Ричард не смееше дори да предположи.

Откъм другия край на стаята със светкавична бързина съществото внезапно скочи към леглото.

Ричард се метна към меча си.