Машина за знамения

Седемдесета глава

— ХМ, И ТОВА АКО НЕ Е НЕЩО — отрони Зед и отстъпи от стълбата. — Май никой от нас не би могъл да унищожи машината.

Ричард се запита защо ли.

Направи крачка назад, щом вътрешният механизъм постепенно се задвижи и частите заработиха, бавно набирайки скорост.

Той стоеше мълчаливо, загледан в разбуждащата се машина, изумен, че мечът му се бе възпрял тъй рязко. Не го беше очаквал.

И преди му се беше случвало да усети сянка на съмнение някъде дълбоко в себе си. Този път стана същото — една част от него вярваше, че машината не е отговорна за случилото се. Нещо в него му подсказваше, че не е правилно да се стоварва върху металния блок вината за ужасните събития от последните дни.

Знаеше, че ако не бе разяждан от подобни съмнения, мечът му би разбил машината. Въпреки това беше дал всичко от себе си. Почувства се дезориентиран, когато стигна до смъртоносния ръб и бе принуден да се върне обратно.

Наличието на съмненията не позволяваше на меча да причини вреда. Което не означаваше непременно, че съмненията са оправдани. Твърде възможно беше именно машината да е източник на смъртта и наистина да се налага да я унищожат.

Докато чарковете забързваха ход и светлината от вътрешността на машината прожектираше емблемата върху тавана, стаята се изпълни с механичното тракане на всичките й елементи, заработили на пълна мощност.

Изобщо не беше нужно Ричард да поглежда през прозорчето. Знаеше какво се случва вътре. В един момент металната лентичка тупна в улея. Ричард прибра меча обратно в ножницата и пипна лентичката — не беше нагорещена. Взе я от улея и си преведе наум посланието.

— Е, казвай, какво пише? — нетърпеливо попита Зед.

— Гласи: „Можеш да унищожиш този, който казва истината, но не и самата истина.“

Зед изгледа подозрително Регула.

— Хм, какво сега, машината си служи с Правилата на магьосника?

— Май така излиза — съгласи се Ричард. Отпусна ръце върху машината, облегна се, за да дойде на себе си след употребата на меча, и насочи мисълта си към следващата си стъпка. — Въпреки всичко ми се ще да я унищожим, ако намерим начин.

— Явно има някаква защита — намеси се Ничи. — Само дето не усещам каква е и май не работи по познатите ми начини. Вътре са вложени сили, които не мога да си обясня.

Докато тя говореше, Зед кимаше.

— Явно някога в миналото е имало опити за унищожаването й. Никой не би си дал целия този труд да зарови машината, ако не беше последна възможност за справяне с проблема.

— Де да знаехме какво се е случило… — прошепна Ничи.

— Един ден може да се наложи сами себе си да закопаем — каза Ричард, — също като тези, които са заровили нея.

Машината, която не беше съвсем притихнала, след като изписа правилото на магьосника, се задвижи наново. След малко в улея тупна друга лентичка. Отново студена. Ричард я взе и преведе за останалите.

— „Смяташ да ме държиш отговорна, задето казвам истината ли?“

Ричард разпозна собствените си думи, които бе казал на посланик Грандон. Стана му неприятно да ги чуе повторени от машината.

Разбра причината мечът да не иска да я унищожи. Дълбоко в себе си той всъщност не вярваше, че машината е отговорна за проблемите.

— Да — отвърна в отговор на зададения въпрос. Облегна се на машината. — Всъщност не го правиш ти, нали? — попита. — Ти си просто вестител.

Машината не забави ход, напротив, скоро работеше на максимална мощност, инкрустираше поредната лентичка. Ричард я издърпа веднага, щом я видя да пада в улея, и я прочете на глас.

— „Когато вестителят се превърне във враг, врагът бива погребан.“

Зед застана до Ричард и също постави ръка върху машината.

— Интересно, а?

Ричард се запита как точно машината е успяла да излезе от гроба си.

Тя пак заработи и под лъча светлина премина нова лентичка с прогорени отгоре й символи на езика на Сътворението. Щом лентичката падна в улея, Ричард поспря за миг, преди да я вземе.

— Хайде, какво чакаш — подкани го нетърпеливо Зед.

Накрая Ричард я взе и мълчаливо огледа надписа. Беше по-сложен от предишните, но след малко той все пак го прочете на глас: „Тъмнината ме откри. Ще открие и вас.“