Машина за знамения

Четвърта глава

— КХАРГА ЛИ? — повтори Бенджамин. Закачи пръст на колана си с оръжията и погледна навъсено пода, сякаш се опитваше да си спомни къде е чувал това име.

Зед поклати глава. По очите на Рика Калан можеше да види, че и на нея й е познато, но вместо да отговори сама, стрелна с очи Кара, която се намираше по-високо в йерархията на Морещиците.

— Кхарга се намира в Печалните територии — отговори Кара.

Ричард долови минималната, но смразяваща кръвта промяна в тона й. Сивите му очи се откъснаха от преддверието и се спряха върху нея.

— Къде?

— В Печалните територии — област в периферията на Д’Хара. — Посочи с ръка през рамо. — На североизток от тук.

— Защо се наричат Печални тези територии?

— До там цивилизацията почти не е достигнала. Нещо като Дивото — откъснати, затворени, враждебни земи, — но не открита равнинна област, а непроходими, безкрайни планини и мрачни гори. До най-отдалечените племена, населяващи тези земи, се стига трудно, може да се каже, че са неоткриваеми. Но ако човек се отправи нататък, за да се опита да ги открие, рискува те да го намерят първи.

Кара изложи всичко това със строго делови тон, като всеки друг рапорт, даден пред Господаря Рал, само дето сега в тона й се долавяше една ледена тръпка.

— Времето там е свъсено и мрачно почти без изключение. Печалните територии почти не виждат слънце. Навярно от там идва и името им.

Предпазливостта, с която Кара изказа това предположение, наведе Калан на мисълта, че наименованието може да се дължи и на друго.

— Но все пак там живеят цивилизовани люде, това е техният дом — прекъсна я Ричард. — В крайна сметка това е част от Д’Хара.

Кара кимна.

— В провинция Фаджин освен престолния град Сааведра има разпръснати из долините градчета, кацнали тук-там планински селца. Но отвъд тези цивилизовани центрове се простират неприветливи, мрачни земи. Хората не се отдалечават от градовете, а наложи ли се, придържат се към малкото пътища. За онези места не се знае много, понеже търговията не е развита, от една страна, защото там няма с какво толкова да се търгува.

— А от друга страна? — попита Ричард.

Кара си позволи кратка пауза, преди да отговори.

— Мнозина от тези, които дръзват да припарят до Печалните територии, повече никога не се завръщат. Обикновено хората избягват да се отдалечават от населените места там. От време на време дори местните жители, които не напускат градовете и официалните пътища, въпреки всичко изчезват без следа.

Ричард скръсти ръце.

— Каква ли е причината за изчезването им?

Кара сви рамене.

— Не мога да отговоря категорично, Господарю Рал. Това е царство на суеверията, черната магия и затворената уста. Хората не говорят за онова, от което се страхуват, за да не ги сполети точно то.

Този отговор не задоволи Ричард.

— Суеверията не са причина хората да изчезват.

Кара на свой ред не трепна от силния му поглед.

— Според слуховете из Печалните територии бродят мършояди от Подземния свят.

При произнасянето на това мрачно предупреждение всички едновременно си поеха дъх.

— И в Средната земя има подобни кътчета — обади се накрая Зед. — Както казваш, донякъде е въпрос на суеверия, но има и места, където приказките за дебнещи опасности са съвсем основателни.

Калан можеше да го твърди с положителност. Тя бе родена в Средната земя.

— Според мен това се отнася и за Печалните територии — съгласи се Кара. — Но нецивилизованите области са по-обширни, по-отдалечени от подобните им в Средната земя. Ако нещо се случи в Печалните територии, няма кой да ти се притече на помощ.

— Защо изобщо там живеят хора? — попита Калан.

Кара сви рамене.

— Колкото и нецивилизовано, сурово или запуснато да е едно място, то си остава дом за хората, родени там. Повечето рядко се отдалечават от родните си места, от нещата, които познават, поради страх от онова, което не им е известно за други райони.

— Кара е права — съгласи се Ричард. — Наред с другото не бива да забравяме, че това е земя, населена с хора, които се борят редом с нас за свободата ни и ни подкрепят. Те също дадоха свидни жертви във войната.

— Така е — въздъхна Кара. — Познавах няколко войници от провинция Фаджин, които се сражаваха достойно. Никой от тях обаче не беше от Кхарга. Доколкото съм чувала, Кхарга е най-враждебното място в Печалните територии. Всъщност там не живеят много хора, ако въобще са останали. Малцина намират повод да се отправят на рисковано пътешествие нататък.

— Откъде знаеш толкова много за тези Печални територии? — поинтересува се Калан.

— Не знам много, честно казано. Мрачният Рал имаше вземане-даване с Печалните територии, така че това е единствената причина да съм чувала нещо за тях. Спомням си, че е споменавал Кхарга веднъж-дваж. — Споменът я накара да тръсне глава. — Печалните територии подхождаха добре на неговия характер, както и на нрава на баща му. И двамата укрепваха властта и авторитета си там чрез груба сила и всяване на страх. Обичаше да казва, че това е единственият начин. Мрачният Рал, както и баща му преди това на няколко пъти са изпращали Морещици там, за да напомнят на местните хора кой е господарят.

Ричард свъси чело.

— Значи си била там, така ли?

— Не, мен не е изпращал. Доколкото ми е известно, никоя от Морещиците, които са живи днес, не е била там.

За момент погледът й се зарея нанякъде.

— Много от тези, които изпращаше там, така и не се върнаха.

Най-сетне сините очи на Кара се спряха върху Ричард.

— Мрачният Рал е изпращал там Констанс.

Ричард забеляза многозначителния поглед на Кара, но не каза нищо. Познаваше Констанс от времето, когато беше пленник на Мрачния Рал.

Констанс бе загинала именно от ръката на Ричард.

Откакто приключи войната, двамата с Калан бяха научили малко повече за Д’Хара, но въпреки това много неща си оставаха загадка за тях. Това беше огромна територия, осеяна с градове, за които никога по-рано не бяха чували, камо ли посещавали. Освен това имаше области, затънтени в отдалечени краища като тези Печални територии, които бяха на такива големи разстояния, че на практика се управляваха сами.

— Повечето от управниците на града и областта в момента са тук — обади се Бенджамин. — Доколкото ми е известно, въпреки отдалечеността и примитивния начин на живот в някои от тези райони никой не е посмял да не откликне на официалната покана за нашата сватба, изпратена лично от Господаря Рал. След като и бездруго са тук, ако искате, можем да ги поразпитаме по-подробно за Кхарга.

Ричард кимна разсеяно — мислите му очевидно бяха отплавали другаде, към следващото неизвестно във вътрешното му уравнение.

— Ричард — прекъсна мислите му Зед, след като стана ясно, че никой от останалите няма да дръзне. — Чувам, че си замислил да правиш нещо с всички книги в Двореца.

— Подреждаме ги — отговори Калан вместо Ричард, който сякаш не чу въпроса.

— Подреждате ги?

— Аха — обади се накрая Ричард. — Тук има хиляди книги и на практика е невъзможно да намериш информация, когато ти трябва. Няма как да знам дали онова, което може да ми потрябва, съществува някъде из библиотеките. Никой не знае къде какво се намира и какво изобщо има тук. Затова се заех да подредя информацията. Тъй като Бердин може да чете на високо Д’Харански и вече знае доста за отделните библиотеки тук, възложих задачата на нея. Натан също помага.

Зед не изглеждаше убеден.

— Това е невероятно сложна задача, Ричард. Дори не съм сигурен дали е възможно, независимо че Пророкът помага на Бердин. Бих искал да видя какво и как правиш.

Ричард кимна.

— Разбира се. Ела, ще те заведа в една от големите библиотеки, където работи Бердин. И бездруго бях тръгнал нататък. Искам да погледна нещо.

Калан се запита какво ли. Щом двамата мъже тръгнаха, Калан поизостана, като дръпна за ръката Кара. Забавиха крачка, като оставиха у останалите впечатлението, че имат да си кажат нещо около сватбата, а също и за вече омъжената Кара — нещо, което, доколкото Калан знаеше, не се беше случвало преди. Кой преди Ричард би направил възможно немислимото — Морещица да се омъжи?

— Какво има? — попита тихо Кара.

Калан погледна Ричард, Зед, Бенджамин и Рика, които вървяха по-напред, увлечени в разговор. Меките килими заглушаваха не само стъпките, но и думите им.

— Нещо става. Не знам какво, но познавам Ричард достатъчно добре, за да знам кога се е запалил за нещо.

— Какво искаш да направя?

— Искам една Морещица да не се отделя от него нито за секунда.

— Майко Изповедник, вече го реших за себе си, когато Зед ни каза, че онзи, който е надничал в стаята ни, всъщност е търсел Господаря Рал.

Калан се усмихна и вдигна ръка на рамото на Кара.

— Радвам се да видя, че сватбата не е притъпила сетивата ти.

— Нито пък твоите. Как мислиш, какво става?

Калан прехапа долната си устна.

— По-рано днес едно момче с треска каза на Ричард, че в Двореца цари мрак. Според мен беше най-обикновено бълнуване, но познавам Ричард и знам, че тези думи са се забили в главата му. Преди да дойдем при вас, една старица, гледачка, спря Ричард и му каза, че „покривът ще се срине“. После, когато влязохме при вас, разбрахме, че някой се е опитал да ви наблюдава в стаята ви.

— Какво според теб си мисли Господарят Рал?

Калан срещна напрегнатия син поглед на Кара.

— Ако познавам Ричард — а аз го познавам, — си мисля, че според него току-що е срещнал третото дете на нещастието.

— Знаех си, че трябваше да си облека червената униформа.

— Да не избързваме. Просто съм предпазлива. Това, че Ричард си го мисли, не означава, че е вярно.

— Майко Изповедник, когато Господарят Рал стане такъв, проблемите обикновено не закъсняват.

— Права си — съгласи се Калан.