Машина за знамения

Петдесет и шеста глава

ХЕНРИК СИ ПОМИСЛИ, ЧЕ ВЯТЪРЪТ Е УТИХНАЛ и затова облаците са неподвижни, но после ги видя как тръгват пак. Вместо да продължат да се реят по небето, се завихриха в кръг над главите им. Разпростряха се в дълги спирали и се завъртяха над ясния, сияен символ, начертан на земята, който ги отрази като огледало. Оранжеви искрици присветваха и осветяваха облаците отвътре.

Междувременно шестте фамулуси бяха утихнали в транс от напевите на господарката си. Обикаляха в кръг около нея също като облаците над тях. Краката им не докосваха земята, докато се рееха около Джит и постепенно набираха скорост. И облаците се ускоряваха, докато проблясваха в оранжеви и жълти светлинки точно като искрящите символи на земята.

Ниските ритмични звуци на Бръшлянената дева станаха резки. Докато фамулусите и облаците се движеха все по-бързо и по-бързо, Джит нададе болезнен пронизителен писък. Все по-висок и все по-силен. Хенрик си запуши ушите, за да притъпи болката от звука.

Внезапно шестте фамулуси започнаха да се разпадат. Хенрик гледаше зяпнал как от сияйните им форми заизлизаха противни същества с дълги костеливи ръце и крака. Бяха прегърбени, с петна по слизестата си плът. Без коса. На грапавите им глави изпъкваха оцъклени, ядни очи и озъбени уста, които разкриваха зловещи остри зъби.

За разлика от фамулусите, от които излязоха, тези същества не сияеха. Искриците от облаците над тях и знаците на земята под краката им отразяваха мократа им петниста кожа.

Хенрик видя някакви други същества да изпълзяват от могилите, където бяха камъните. Всяко от тях се бореше и дърпаше, за да се измъкне от пръстта. Все повече от тях успяваха да си проправят път през могилите и да се присъединят към онези, които се въртяха около Девата и танцуваха като подивели животни.

Но не бяха животни.

Въпреки че изглеждаха живи, в тях нямаше живот.

Хенрик си помисли, че приличат на надигнали се от гробовете си мъртъвци, които танцуват и хаотично размахват ръце под звуците на Бръшлянената дева сплетница.

Погледна към ниската тъмна купчина от клонаци. Осъзна, че могилите навярно са гробовете на хората, приклещени в стените. След като Бръшлянената дева ги използваше за каквото й бяха нужни, биваха заравяни тук, за да бъдат призовани, ако й потрябват отново.

Хенрик осъзна, че тя навярно е същество от подземния свят, издънка на самия Пазител.

В центъра на откритото пространство се събираха десетки уродливи фигури, от тъмнината на блатото непрестанно прииждаха още и още, за да се присъединят към останалите, които ускоряваха танца си в кръг. Хенрик притискаше още повече ръцете си към ушите, защото звуците, които Джит издаваше, сякаш можеха да го разкъсат, сякаш можеха да разкъсат дори въздуха.

Облаците се движеха в кръг в синхрон с фигурите. Светлинките в тях блещукаха все по-бързо, а символите на земята също примигваха ритмично, ведно със звуците на Бръшлянената дева.

На Хенрик му се завиваше свят от звука, светлините и отвратителните въртящи се създания, които танцуваха като демони. Главата му напрегнато пулсираше с техния ритъм. Той присви очи от страх, че ако ги затвори, повече няма да може да ги отвори, а едва издържаше на гледката и звуците.

Докато всичко това се вихреше около нея, Джит бърникаше из различни бурканчета и вадеше шепи зъби, някакви малки костици от пръсти или човешки прешлени и ги хвърляше в кръга. Светлините танцуваха и заискряваха след всяка следваща шепа.

Сякаш целият свят примигваше. Момчето видя искрици в червено, жълто и оранжево.

Джит вдигна буркана с плътта, която беше из чегъртала изпод ноктите на Хенрик. Формите се въртяха така бързо, че той почти не можеше да различи отделните същества. Всичко се сливаше в мъгла от тъмна, слизеста плът и хаотично размахани крайници.

Бръшлянената дева рязко хвърли буркана във въздуха над светещите кръгове и сгърчената безформена маса от същества.

Хенрик видя как стъклото се пръсна. Течността в буркана сякаш се възпламени.

Светът стана толкова ярък, че можеше да види костите на Джит през тялото й.

Всичко се превърна в светлина и огън. Дърветата наоколо горяха. Пламтящи, ярки въглени се откъсваха от тях и се завъртаха в жаравата, която извираше от съдържанието на буркана точно над центъра на огнения кръг.

Бръшлянената дева вдигна ръце и призова сили, които той никога не си беше представял, че съществуват. Тя стоеше права, озарена от светлината, размахала жезъл над света, който беше превърнала в преизподня.

В центъра на всичко, в сърцето на ослепителната светлина, имаше нещо още по-ярко, което светеше като звезди. Малките парченца — плътта, която Джит беше събрала изпод ноктите му — искряха така, че в сравнение с тях останалият горящ свят едва мъждукаше.

С вдигнати ръце Джит явно заповядваше на тези ярки искри да всмучат всичко в себе си, докато се въртяха и се издигаха все по-високо в небето.

Сама в центъра на бушуващата клада, Джит вдигна ръце още по-високо и изкомандва всичко да се събере в едно.

Костеливите зомбита виеха, докато горяха, телата им се разпадаха и рухваха в искри и дим, които политаха, всмукани от ужасяващата вихрушка ослепително сияние.

Всичко около него — дърветата, лианите, бръшлянът, мъхът и храстите и дори пръстта — сияеше в пламъци и се превръщаше в палеща жарава и пепел, които се носеха на дълги вихрушки към мъничките искри мощна светлина, които сияеха високо в центъра на спираловидните облаци.

Вятърът бушуваше, огънят също. Хенрик присви очи срещу ослепителната сила на стихиите. Щеше да ги прикрие с ръце, но не смееше да ги махне от ушите си от страх, че Джит ще призове и него в преизподнята.

Дори и със затворени очи, продължаваше да вижда все същата картина.

Беше нощ на изгарящи цветове, ослепителна светлина и оглушителни звуци… На лудост.

Искрящата светлина в центъра на пространството притегляше всичко. От дърветата се откъртваха вейки и клони и сякаш цялата гора се подпали, докато летеше към нея. Дърветата и растенията се разпадаха на хиляди искри, които се въртяха и се издигаха след искрящите късчета плът. Телата на мъртвите, които летяха, се разпарчетосаха на пукащи, светещи въглени, както и всичко останало.

По лицето на Хенрик се стичаха сълзи, отприщени от виковете на ужас и агония.

Бръшлянената дева отново вдигна ръце. Самият въздух в центъра на олтара се възпламени в огнената пещ от светлина.

Точно когато Хенрик вече беше убеден, че ще умре в ужасяващата светлина, всичко свърши.

Внезапната тишина едва не го събори.

Усещането беше сякаш физически се опитваше да устои на звука, както когато човек се навежда срещу много силен вятър, за да се задържи прав. Щом звукът внезапно спря, той едва не се препъна.

Ушите му бучаха. Главата му пулсираше. Цялото му тяло трепереше.

Но не само звукът изчезна внезапно.

Хенрик примигна. Не можеше да повярва на очите си. Бушуващия ураган от огън и светлина също го нямаше.

Огледа се и видя, че мъхът от близките дървета виси неподвижен във влажния въздух точно както преди. Всяко дърво си беше на мястото. Пръстта, която се беше разпукала, за да излязат зомбитата, изглеждаше непокътната.

Сякаш нищо от това, което Хенрик бе видял преди малко, не се бе случило.

Само буркана го нямаше, а наоколо по голата земя се виждаха парченца стъкло като хиляди паднали звезди.

Хенрик не можеше да разбере случилото се, не беше наясно какво е видял. Не можеше да твърди със сигурност дали огънят е бил истински, дали съществата, които бе видял да излизат от земята, са били истински, дали ужасният звук и всичко останало е било истинско.

Епископ Арк, който не бе помръднал от мястото си, изглеждаше невредим и неподвижен. Гледаше с все същия гневен поглед. Дори да беше изненадан от ослепителния огън и светлината, не го показваше.

В средата на разчистеното място шестте фамулуси бавно се въртяха в кръг около Джит, обгрижваха я, суетяха се около нея, докосваха я нежно, сякаш да проверят дали е преживяла мъчението. Тя не им обръщаше внимание и изтри с крак знаците, които беше начертала преди това с жезъла си по земята.

Бръшлянената дева сплетница погледна епископа с тъмните си очи. Изписука с прищракване, това беше нейният начин да говори. Хенрик я гледаше как се опитва да отвори уста, докато писука, но стегнатата мрежа от кожени ремъци не й позволяваше.

— Джит каза, че е готово. — Една от фамулусите прелетя покрай епископа.

Кръвясалият му поглед се измести от фамулуса и намери Джит.

— Погрижи се и за останалото, което поисках — свъси вежди той. — Не ме карай да се връщам.

След тези последни думи се обърна и закрачи забързано обратно. Тъмнината го обгръщаше в движение като черно покривало, изглеждаше като тъмна сянка, която се плъзга над земята.

Една от фамулусите се наведе към Хенрик и той инстинктивно отскочи. Не я беше видял да се промъква зад него.

— Сега — просъска тя — е твой ред.