Машина за знамения

Двадесет и седма глава

РИЧАРД И КАЛАН СЕ ВТУРНАХА ДА БЯГАТ под летящите във всички посоки отломки, покрили уши с длани срещу оглушителния звук от трещенето на мълнии и пропукването на камък. На фона на примигващата на пресекулки светлина от светкавицата Ричард, хвърлил поглед през рамо, успя да види как подът на централната част на залата пропада. Огромните гранитни блокове стенеха, усукани и разместени, и като не издържаха на напрежението, поддаваха. В разширяващата се дупка полетя трева, пръст и пясък, сякаш някой бе обърнал пясъчен часовник.

Когато парчетата стъкло от тавана най-сетне изпопадаха, Ричард вдигна глава и видя зейналата дупка, обиколена от стърчащи парчета тежък метал. За щастие по-голямата част от тавана около нея все още си беше на мястото. Доколкото можеше да прецени отдалеч, строителите се бяха презапасили и бяха подсилили конструкцията, така че да издържи и при непредвидени обстоятелства. И наистина в крайна сметка бе издържала няколко хиляди години. Но трудно можеше да се предвиди комбинацията от огромни количества сняг, станали неимоверно по-тежки заради лапавицата и ледения дъжд, и ударени от мощни мълнии. Всичко това бе дошло в повече на покрива.

Вятърът нахлу през отвора, завихри в залата суграшица и сняг, които се замятаха като бесни из помещението и бяха всмукани във фунията на пода. Като държеше под око небето за падащи парчета стъкло, Ричард издърпа острия къс от крака си и го хвърли настрани. Бързо извади кремък и огниво от раницата си и запали една факла, поставена на метална стойка недалеч. Като се притесняваше да няма ранени или убити заради пропадналия под, той се втурна към ямата още докато пръстта и пясъкът продължаваха да изтичат през нея.

Калан го дръпна за ръкава.

— Ричард! Назад. Останалата част от пода може да пропадне и да заминеш с него.

Той протегна ръката си с факлата, напрегнал взор да види нещо. Пламъкът плющеше на поривите на вятъра, нахлуващ през зейналия покрив. Ричард се наведе и надникна, доколкото можа, в черната яма на пода. Явно подът на Градината на живота бе поддържан от поредица кръгово разположени арки, които образуваха сводест таван под нея.

— Май престана — каза той. — Струва ми се, че светкавицата е повредила конструкцията, която поддържа залата отдолу, така че тежестта на падналия сняг се е врязала в слабото място, но иначе всичко изглежда стабилно. Виждаш ли ей там? Светкавицата е уцелила най-тънката част на свода, между две тежки арки.

Калан пристъпи към него.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Ричард приклекна и протегна факлата напред, за да се опита да види нещо на долния етаж. Не беше стая от Двореца, както бе очаквал.

— Виж там — посочи вътре в дупката и вляво. — Има стълбище.

Калан се намръщи и пристъпи още малко напред.

— Нямаше изход към това стълбище.

— Права си. Явно някога е имало стълбище към Градината на живота, което е било зазидано.

— Не разбирам защо — призна Калан. — Това помещение е построено с конкретна функция. Не виждам смисъл да е било затворено отдолу впоследствие. Всъщност по-странното е, че изобщо някога е имало стълба. Подобен отвор би отслабил възможностите на полето.

— Може да не разбираме причините, но явно е така.

Ричард отиде още по-напред. Останалата част от пода, поддържана от гредите на системата от сводове под него, изглеждаше непокътната.

— Стълбището може някога да е водело към Градината на живота, но свършва с площадка. Виждаш ли, ето там? Вече не стига дотук. Трябва да отида да разгледам.

Калан поклати глава.

— Площадката е твърде далеч, за да скочиш.

Ричард се изправи и протегна факлата, за да огледа по-добре.

— Има барака, където градинарите държат инструментите си. Тези дървета не бива да бъдат оставяни да израснат твърде нависоко, така че не може да няма стълба.

Щом отвори вратата на бараката, Ричард наистина намери вътре дървена стълба. Подаде факлата на Калан. Стълбата беше тежка, но все пак успя да я вдигне сам.

Отиде до зейналата в пода дупка и спусна стълбата в нея, докато долната й част опря в площадката. Отгоре остана да стърчи достатъчно, че да намери стабилна опора в пода.

Ричард вдигна глава да огледа още веднъж назъбената дупка в покрива. Продължаваха да се сипят снежинки, но вятърът бе понамалял. Облаците се разкъсваха и започваха да се провиждат звезди. Бурята отминаваше.

— Защо не останеш да ме чакаш тук — пробва той, докато прехвърляше крак през стълбата.

— Не си го и помисляй.

— Е, поне изчакай, докато стигна до площадката, за да сме сигурни, че стъпалата държат.

Калан склони. Застана на ръба на дупката, стъпила на един щръкнал в нищото каменен блок, с факла в ръка, наблюдаваше как той слиза по стълбата. Ричард вдигна глава да я погледне и очите му се спряха върху разместените гранитни блокове, които му напомниха за ред криви зъби, сякаш потъваше в пастта на каменно чудовище.

Щом слезе от стълбата и стъпи на площадката, периметърът около него засия в призрачна зеленикава светлина, излъчвана от магическа сфера, поставена на метална стойка на стената. Ричард бе виждал и друг път тези древни устройства. Чрез тях се осветяваха различни части на Народния дворец и недрата на Магьосническата кула, също и други места. Приличаха на масивни стъклени кълба, но в тях имаше вложена древна магия, така че при доближаването на човек с дарба мигновено започваха да светят.

Ричард взе от Стойката стъклената сфера и светлината й придоби мекота.

Калан слезе от стълбата и застана до него.

— Поне не се налага да носим факлата.

— Аха — разсеяно отрони Ричард, взрян в тъмнината. — Нещо не разбирам.

— Какво имаш предвид?

Той разкъса паяжините пред себе си.

— Бих предположил, че тук ще има някаква стая или нещо подобно, но както изглежда, май от хиляда години не е стъпвал човешки крак. Може и от повече.

Калан огледа дебелите слоеве прах, който покриваше стените.

— Доста повече.

Щом Ричард тръгна надолу по стълбите, внимателно пристъпи около каменни отломки, пясък и пръст, които покриваха голяма част от стъпалата. Калан, вдигнала ръка на рамото му, го следваше надолу, като също внимаваше да не се спъне някъде.

Най-долу на дългата стълба се озоваха при входа на стая. Стените бяха от гранитни блокове, високите арки извайваха сводест таван, който поддържаше централната част на Градината на живота. Тъмният камък, чиято повърхност бе мръсна и разронена, изглеждаше древен. Тук не бе прониквала дневна светлина от хилядолетия.

Централната част на пода не бе равна, а се издигаше в нещо като купол, оформен от масивни каменни ребра. Заради тази издутина бяха принудени да заобиколят по периферията на помещението. По повърхността й бяха изпопадали доста отломки от горния етаж, но повечето се бяха изсулили в ниското покрай стените — единственото място, откъдето бе възможно да се мине. Ричард тръгна да заобикаля купола, като се катереше по отломките. Калан преодоляваше огромни каменни късове, паднали от тавана.

Стаята явно нямаше друго предназначение, освен да служи за сервизно помещение за оглед на Градината на живота. И другаде в Двореца имаше подобни и от тях се осъществяваше инспекция на основи или на скрити части на поддържащи колони, свръзки и греди, така че Ричард ни най-малко не се изненада.

Все пак му се стори странно подземието да е откъснато от Градината на живота. Стълбищната площадка, върху която сега се опираше градинарската стълба, явно е била съзнателно отделена. Тъй като тази част от пода на Градината на живота се бе сринала, нямаше начин да се разбере дали е имало някакъв път за качване на горния етаж. Може би е било просто строително съоръжение, което по-късно е било спряно от употреба.

— Насам — извика Калан. — Тук в ъгъла има вита стълба, която води надолу.