Машина за знамения

Втора глава

— ЕДИН ГРОШ, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ БЪДЕЩЕТО СИ, господине?

Ричард спря, за да погледне старицата, седнала с кръстосани крака по-встрани, край стената на един от колосалните коридори на Народния дворец. Жената се беше облегнала до колоната на една мраморна арка, която се издигаше на височина няколко етажа. Застина в очакване да види дали си е спечелила нов клиент. До крака й бяха оставени кафява платнена торба и тънък бастун. Беше облечена с обикновена, но спретната и чиста дълга сива вълнена рокля. Върху раменете си бе метнала кремав шал, с който се предпазваше от спорадичните вледеняващи изблици на отминаващата зима. Пролетта бе тук, но засега си оставаше по-скоро обещание, отколкото реалност.

Жената приглади няколко кичура прошарена кестенява коса към слепоочията си, очевидно в опит да изглежда по-представителна в очите на евентуалния клиент. По млечнобялата ципа, забулила очите й, и по начина, по който повдигаше глава, без да гледа никого конкретно, а също и по неуверените й движения, Ричард разбра, че жената не вижда нито него, нито Калан. Единственият способ да възприеме величествената обстановка около себе си бе слухът й.

Зад мястото, където седеше старицата, минаваше един от многобройните мостове в Двореца, издигнат на височината на втория етаж. По него минаваха групички хора, увлечени в разговор, други стояха край мраморните парапети и гледаха към просторното фоайе долу, някои бяха видели Ричард и Калан и придружаващата ги охрана. Голяма част от хората, които кръстосваха величествените коридори, бяха гости, дошли заради празничните събития предния ден.

Въпреки че Народният дворец беше малко или повече под един покрив, на практика той представляваше цял град, сбутан на билото на самотно гигантско плато, изникнало насред равнината Азрит. Тъй като Дворецът беше потомственият дом на Господаря Рал, някои части от него бяха отворени за посещение от всички, но по-голямата част от внушителния комплекс бе дом за хиляди други. Имаше жилищни помещения за хора от всякакъв ранг, от висши сановници до търговци, занаятчии и работници, а други площи бяха отделени за посетители. Ширналите се коридори със свободен достъп опасваха града дворец и стигаха до всяка негова част.

Недалеч от жената, седнала до стената, имаше магазин, на чиято витрина бяха изложени топове плат. Из целия Дворец беше пълно с всякакви магазини. Навътре в недрата на платото още стотици помещения осигуряваха всичко — от спални помещения за войниците до още и още дюкяни както за местните хора, така и за гостите.

Тесният път, който се виеше нагоре към билото и по който се изкачваха Ричард и Калан след посещението на пазара, бе най-прекият към Народния дворец, но на места се стесняваше толкова, че ставаше опасен, затова не бе отворен за всички.

Главният път за гости, търговци и работници минаваше през гигантската вътрешна порта и потъваше в утробата на платото. Мнозина не дръзваха да се изкачат до Двореца на билото, а предпочитаха да ходят на пазара, който в мирни времена се разстилаше долу в ниското, или да обикалят стотиците магазинчета покрай пътя, обикалящ вътрешността на платото.

Недостъпността на града дворец при вдигнат мост и затворени порти превръщаше вражеските атаки в безсмислено начинание. В цялата история на Двореца опитите за обсада биваха унищожавани още в зародиш, докато вражеските орди пъплеха по враждебната равнина Азрит и дълго преди силите на обитателите на Двореца да започнат да отслабват. Мнозина се бяха пробвали, но на практика не съществуваше реален начин за нападение над Народния дворец.

Старицата трудно би изкачила целия път по вътрешността на самия Дворец. Тъй като беше сляпа, за нея вероятно щеше да се окаже особено тежко. Макар винаги да се намираха кандидати да узнаят бъдещето си, Ричард предположи, че по-нагоре тя вероятно има повече клиенти, готови да заплатят за услугите й, поради което катеренето си струваше.

Той огледа безкрайния коридор, където шумът от стъпки и разговори не заглъхваше нито за миг. Каза си, че жената, бидейки сляпа, навярно долавя по-добре звуците в галериите и по тях може да прецени мащабите на това място.

Стана му мъчно за горката женица още щом я видя да седи край стената — тя никога нямаше да се полюбува на великолепието, което я заобикаляше, на чезнещите високо горе мраморни колони, на каменните пейки и изящно украсените гранитни подове, грейнали под милувката на слънчевите лъчи, нахлуващи през капандурите на тавана. С изключение на родната Еленова гора, където бе израсъл, Ричард считаше Двореца за най-прекрасното място, което бе виждал. Не преставаше да изпитва възхищение пред изключителния ум и усилия, нужни за построяването на подобно място.

През голяма част от съществуването си, както и при първото идване на Ричард тук като пленник, този Дворец бе представлявал престол на зли сили. Имаше и периоди обаче, например сега, когато въплъщаваше мирната хармония и сила, управляващи Д’Харанската империя.

— Грош за моето бъдеще? — повтори Ричард.

— Сделката си струва — увери го жената, без да се замисли.

— Надявам се нямаш предвид, че бъдещето ми не струва повече от грош.

На устните на старицата се разля плавна усмивка. Забулените й очи се взряха с невиждащ поглед.

— Май не вярваш много-много на знамения, а?

Тя протегна ръка с жест на слепец — въпросът й увисна в очакване на отговор. Ричард постави монета в обърнатата й длан. Предположи, че жената няма как другояче да се изхранва, освен като предлага на хората да им предскаже бъдещето. Това, че беше сляпа, в известен смисъл й осигуряваше пазарно предимство. Хората навярно си казваха, че като е незряща, има достъп до някакви вътрешни видения, и това сигурно подклаждаше интереса към услугите й.

— А, сребърна монета, не медна… — кимна тя, като претегли на ръка парата. — Явно си човек, който цени бъдещето.

— Е, и какво крие това бъдеще? — попита Ричард. Не че особено го интересуваше какво ще му каже една гледачка, но все пак искаше да получи нещо срещу парата си.

Жената извърна лице към него, въпреки че не можеше да го види. Усмивката й се изпари. Поколеба се за момент, преди да отговори.

— Покривът ще се срине. — Имаше вид на човек, изрекъл нещо, което не бе възнамерявал да сподели на глас, все едно самата тя бе останала изненадана. Замлъкна.

Калан и неколцина от войниците, които го чакаха наблизо, вдигнаха инстинктивно очи към покрива, който захлупваше Двореца от хиляди години. Нямаше опасност да падне.

Странно предсказание, рече си Ричард, но не предсказанието бе истинската му цел.

— Аз пък предричам, че тази нощ ще си легнеш с пълен стомах. В дюкяна малко по-нататък, от лявата страна, продават топла храна. С тази монета ще можеш да си купиш достатъчно. Погрижи се добре за себе си, госпожо, и приятно прекарване в Двореца.

Усмивката на жената се върна, но този път изразяваше благодарност.

— Благодаря, господине.

Рика, една от Морещиците, дотича и се закова пред него. Отметна дългата си руса плитка на гърба. Ричард дотолкова бе свикнал с това Морещиците да носят червените си кожени облекла, че му бе някак необичайно да ги вижда облечени в кафяво — поредният знак, че войната отдавна е приключила. Въпреки по-малко страховитата униформа в сините й очи се долавяше подозрителност и неодобрение. Това изражение на лицето на Морещица също бе повече от обичайно.

Безукорните черти на Рика помръкнаха.

— Както виждам, вярно са ми докладвали. Ти кървиш. Какво стана?

В тона на Рика се съдържаше не просто загриженост, а нарастващият гняв на Морещица, установила, че Господарят Рал, за чиято безопасност отговаряше с живота си, се е забъркал в неприятности. Не просто проявяваше любопитство — изискваше отговори.

— Нищо работа. Пък и вече не кърви. Беше само драскотина.

Рика хвърли недоволен поглед към ръката на Калан.

— Вие двамата всичко ли трябва да вършите заедно? Знаех си, че не бива да ви пускаме да излизате, без някоя от нас да ви надзирава. Кара ще побеснее, при това съвсем основателно.

Калан се усмихна, явно за да разсее тревогата на Рика.

— Както ти каза Ричард, само драскотина. А що се отнася до Кара, не мисля, че днес би трябвало да изпитва друго освен доволство и щастие.

Рика остави репликата на Калан без коментар и премина на друга тема.

— Зед иска да те види, Господарю Рал. Изпрати ме да те намеря.

— Господарю Рал! — Жената в краката му се вкопчи в крачола на панталона му. — Добри духове, изобщо не разбрах… Съжалявам, Господарю Рал. Прости ми. Не знаех с кого разговарям, иначе не бих…

Ричард докосна с пръсти рамото на жената, за да сложи край на извиненията й и да й покаже, че не е необходимо.

Обърна се към Морещицата.

— Дядо ми каза ли какво иска?

— Не, но по тона му разбрах, че за него е важно. Знаеш го Зед и си наясно с настроенията му.

Калан се подсмихна. Ричард знаеше прекрасно какво има предвид Рика. Докато Кара от години беше близка на Ричард и Калан, винаги зорко бдяща за безопасността им, Рика бе прекарала доста време със Зед в Магьосническата кула. Много добре знаеше, че Зед често е склонен да смята най-простите неща за спешни. Ричард мислеше, че Рика е започнала посвоему да харесва Зед и се чувстваше длъжна да го закриля. В крайна сметка той все още беше Пръв магьосник, а също и дядо на Господаря Рал. И още по-важно — тя беше наясно колко много го обича Ричард.

— Добре, Рика. Да вървим да видим какво е намислил Зед.

Понечи да направи крачка, но старицата, седнала на пода, го спря, като го дръпна за крачола.

— Господарю Рал — рече, опитвайки се да го придърпа към себе си, — не мога да приема пари от вас, особено при положение, че съм скромна гостенка във вашия дом. Моля, вземете си сребърника обратно заедно с моята благодарност за жеста.

— Сделката си е сделка — отвърна Ричард с тон, който би трябвало да я успокои. — Ти спази своята част от нея. Дължа ти пари, задето ми предсказа бъдещето.

Тя пусна крачола му.

— В такъв случай, Господарю Рал, не забравяй знамението, защото то е истина.