Машина за знамения

Тринадесета глава

КАЛАН СЕ СТРЕСНА И СЕ СЪБУДИ. Някъде в притихналата стая някой я наблюдаваше.

Тя лежеше със затворени очи, но само си почиваше. Не спеше. Беше убедена, че не е заспивала.

Опитваше се да подреди хаоса в главата си. Не й се щеше да мисли за жената, убила децата си. Не й се щеше да мисли за децата и за трагичната им смърт. До какво само можеше да доведе страхът от пророчество.

Не й се щеше да мисли за обърканите и заблуждаващи видения на жената.

Положи неимоверни усилия да прочисти мислите си от всичко това.

Тежките завеси бяха спуснати. В стаята бе запалена само една лампа, при това съвсем слабо. Поставена на тоалетката пред огледалото, лампата едва мъждукаше и не успяваше да прогони тъмата от далечните краища на стаята. Там се събираше мрак, виждаха се само смътните тумбести силуети на огромни гардероби.

Не беше Ричард. Той би я предупредил за присъствието си. Същото важеше и за Кара. Този, когото тя усещаше в стаята, не казваше нищо, не помръдваше.

Но Калан усещаше, че я наблюдават.

Поне така й се струваше. Знаеше колко е лесно човек да изпусне въображението си от контрол. Като се опитваше да разсъждава безпристрастно и логично, не можеше да твърди със сигурност, че не е въображението й, особено след като Кара бе споделила същото предния ден.

Но сърцето й запрепуска, щом се взря в тъмните ъгълчета на стаята, напрегнала взор да долови движение.

Даде си сметка, че ръката й стиска ножа.

Отметна завивката и я избута встрани. Лежеше върху чаршафа. Голите й бедра настръхнаха при допира на ледения въздух.

Внимателно, безшумно спусна нозе на пода. Изправи се, без да се чуе нито звук. Изчака, заслушана, цялото й тяло напрегнато в готовност.

Калан се взираше с такова напрежение в далечния край на стаята, че я заболяха очите. Имаше чувството, че някой отвръща на погледа й.

Опита се да си представи откъде идва наблюдението, но не се спря на никоя посока. След като усещаше нечии очи, но не можеше да прецени къде са, значи навярно все пак бе плод на въображението й.

— Стига — каза си едва чуто.

С уверена крачка се приближи до тоалетката. Чаткането на подметките на сандалите й с препаски, които не бе имала сили да свали, преди да си легне, огласи тъмните кътчета на помещението.

Застанала пред тоалетката, напрегнала взор, увеличи фитила на лампата. Меката светлина победи мрака. Нямаше никого.

В огледалото видя само себе си, полугола, стиснала нож в ръка.

За всеки случай обиколи с уверена стъпка цялата стая. Не видя нищо. Огледа зад завесите, надзърна и зад огромните мебели. И там беше празно. И как иначе? Ричард бе проверил стаята, преди да я остави да си почива вътре. Тя бе свидетел как той огледа навсякъде. Кара и гвардейците пазеха пред вратата. Пиле не можеше да прехвръкне.

Извърна се към високия, изящно гравиран гардероб и отвори масивните врати. Без да се замисли, взе чиста рокля и я облече. Не беше сигурна, че другата, която бе свалила, преди да легне, подлежи на изпиране. Беше трудно да се измие кръвта на деца от бяла рокля. В Двореца на изповедниците в Ейдиндрил имаше хора, които знаеха как да се грижат за роклите на Майката Изповедник. Сигурно и в наследствения дом на Рал имаше хора, вещи в почистването на кръв.

При мисълта за източника на тази кръв я обзе гняв, не съжаляваше за смъртта на майката.

Сепна се и за пореден път се замисли защо онази жена умря толкова светкавично. Калан не й бе дала такава заповед. Намерението й беше убийцата да бъде хвърлена зад решетките. Имаше още толкова въпроси, които би искала да й зададе, но не пред пълна с народ зала. Ако имаше нещо, в което Калан бе добра, то беше разпитването на хора, докоснати от силата й.

Хрумна й, че бе ужасно удобно жената да признае какво е сторила, да разкрие на Калан какво ще й се случи според пророчеството, а след това веднага да издъхне, като по този начин предотврати по-нататъшни въпроси.

След всичко това Калан бе убедена, че Ричард е прав — тук ставаше нещо. А след като е така, то значи жената е била просто марионетка, задвижвана от незнайна ръка.

При мисълта за Ричард на устните й грейна усмивка. Всяка мисъл за него караше сърцето й да пърха.

Щом отвори вратата на спалнята, завари Кара, скръстила ръце, облегната на рамката. Найда, друга Морещица, също беше там. Кара погледна Калан през рамо.

— Как си?

Калан се усмихна.

— Добре съм.

Кара се обърна и отпусна ръце.

— Господарят Рал ми заръча да те заведа при него, след като си починеш. Отиде да се види с абата.

Калан въздъхна уморено. Не й се срещаше с хора, но искаше да бъде с Ричард, а и самата тя би чула какво може да им каже човекът.

— Защо си толкова бледа? — изгледа я през присвити очи Кара.

— Просто съм малко отпаднала — Калан се вгледа в сините очи на Кара. — Би ли ми направила една услуга, Кара?

Кара се наведе напред и нежно хвана Калан за ръката.

— Разбира се, Майко Изповедник. Какво има?

— Би ли се погрижила да ни преместят нещата?

— Да ви преместят нещата? — Кара присви очи още повече.

— В друга стая — кимна Калан. — Не искам да спя тук тази нощ.

— Защо? — вторачи се изпитателно в нея Кара.

— Защото думите ти вкараха странни мисли в главата ми.

— Имаш предвид, че ти също си усетила някой да те наблюдава, така ли?

— Не знам. Бях уморена, сигурно съм си въобразила.

Кара мина покрай Калан и влезе в стаята, стиснала Агиела си. Найда, изваяна като статуя блондинка със същата плитка на гърба като всяка друга Морещица, я последва по петите. Кара дръпна завесите и надзърна зад мебелите, докато Найда преравяше гардеробите и надзърташе под леглото. Никоя от двете не откри нищо. Калан не мислеше, че ще открият каквото и да било, но наред с това беше наясно, че е безпредметно да разубеждава Морещица да не бъде толкова подозрителна.

— Намери ли някого в твоята стая? — попита Калан, щом Кара вдигна ръце на хълбоците и започна да оглежда стаята с гневно лице.

— Не — призна Морещицата.

— Ще се погрижа да пренесат нещата ви, Майко Изповедник — каза Найда. — Кара може да дойде с теб.

— Добре.

— Някакви предпочитания за спалня? — попита Найда.

— Не. Само не ми казвай коя си избрала, преди да ни заведеш там нощес.

— Значи някой те е наблюдавал — заключи Кара.

Калан я стисна над лакътя и я извъртя към вратата.

— Да вървим при Ричард.