Машина за знамения

Единадесета глава

— КАК Е ТЯ? — попита Зед, щом Ричард затвори вратата след себе си.

— Добре. — Ричард махна с ръка, за да разсее притесненията на дядо си. — Просто се нуждае от почивка.

Зед кимна. Като магьосник, който някога бе работил с Изповедниците, разбираше по-добре от всеки друг, че след освобождаването на сила Изповедникът се нуждае от време за възстановяване. Никой не се възстановяваше по-бързо от Калан. Беше се случвало в екстремни ситуации изобщо да не почива, след като е използвала изповедническата си сила.

Калан бе по-силна от останалите в много отношения. Точно затова посестримите й Изповедници я бяха избрали за свой водач — за Майката Изповедник. Сега всички останали Изповедници бяха мъртви.

При все това използването на силата й бе изтощително не само физически, но и емоционално. Почти се равняваше на изтощение след проведена екзекуция.

Но не това бе най-лошото. Същината на изтощението й този път се състоеше в съзнаването на това, че се случва нещо зловещо и че е отнет животът на невинни хора. Калан, както и Ричард, не вярваше, че се касае за заблуден от виденията си човек. Тук имаше още нещо. Това, наред с необходимостта да използва силата си пред събралите се да празнуват хора, бе най-изтощителното за Калан.

Зед вдигна глава към внука си — Ричард познаваше прекрасно този поглед.

— Странно е, че тази жена просто се строполи и издъхна.

— И аз си го помислих — кимна Ричард.

— Човек, докоснат от силата на Изповедник, се интересува единствено от това да достави удоволствие на Изповедника, който го е докоснал. — Зед изви вежди. — Няма как да й доставят удоволствие, ако умрат. Освен ако, разбира се, съответният Изповедник не им каже, че ще й доставят удоволствие, като умрат. Но Калан не е казвала такова нещо.

Дядото на Ричард явно мислеше в същата посока.

— Не ми звучи логично — съгласи се Ричард. — Хората, докоснати от силата на Изповедник, не се строполяват мъртви просто ей така. Има нещо друго, нещо става.

Зед потърка челюстта си с кокалест пръст.

— Може жената да е разбрала колко дълбоко е била отвратена Калан от това потресаващо убийство.

— Не знам, Зед. Не ми се вярва. Целта на Изповедниците е да получат признание за убийства, да разберат истината зад случилото се, зад ужасните деяния. Престъпниците не са отвратени от самопризнанията си. Напротив, обикновено ги споделят с радост, изключително доволни от това, че могат да изпълнят волята на Изповедника, като й отговорят на въпросите. Искат да живеят така, че да й доставят удоволствие.

Кара скръсти ръце.

— Хм, не мърдам от мястото си, докато Майката Изповедник не стане на крака.

Ричард нежно отпусна ръка на рамото на Кара.

— Благодаря ти, Кара.

Ричард вече мислеше за други неща, събираше парчетата мозайка. Когато жената с ножа се опита да убие Калан, колкото и страховито да изглеждаше това в очите на хората, в крайна сметка шансът й за успех бе нулев. Нямаше толкова бърз нож или нападение, които да изпреварят освобождаването на сила от Изповедник. Дори Кара да бе застанала на пътя на ножа, пак не би могла да предпази Калан по-успешно. Никой нападател не би имал шанс срещу Изповедник.

Но тя не можеше да използва силата си, преди да се е възстановила. Ричард бе повече от доволен, че докато това стане, Кара ще се грижи за Калан.

Обърна се към Бенджамин.

— Генерале, би ли разположил хора от двете страни на коридора?

Бенджамин вдигна ръка.

— Вече е сторено, Господарю Рал.

Ричард забеляза гвардейците в далечината. Бяха достатъчно, за да участват в битка.

— Защо не останеш с Кара. Прави й компания. Калан има нужда да си почине няколко часа.

— Разбира се, Господарю Рал. — Бенджамин се прокашля. — Докато бяхте вътре с Майката Изповедник, намерихме двете деца на жената. Бяха с прерязани гърла, както тя каза.

Ричард кимна. Не бе поставял под съмнение думите на жената. Човек, докоснат от Изповедник, не можеше да лъже. При все това при тези новини сърцето му се сви.

— Моля те, генерале, направи още нещо за мен. Изпрати някой да намери Ничи. Не съм я виждал от сватбата ви вчера. Кажи й, че имам нужда от нея.

Бенджамин леко тупна с десния юмрук гърдите си.

— Ще изпратя някого веднага, Господарю Рал.

Ричард се обърна към Пророка.

— Натан, бих искал да ме заведеш при онази жена, за която ми разказа. Дето виждала разни неща и имала да ми казва нещо.

— Лорета — кимна Натан.

Зед и Ричард едновременно последваха Натан. Неколцина от гвардейците останаха с тях, но ги следваха от разстояние. Рика, в червената си униформа, вървеше пред тях.

Натан избра малко по-заобиколен маршрут през частните коридори, а не мина от там, където минаваха всички гости на Двореца, за да се озове в крилото, където живееха персоналът и различните видове работници. Ричард бе доволен, че не използваха по-популярен маршрут. Хората несъмнено биха го спирали, за да говорят с него. Не му се говореше за търговия и дребни текущи неща. Нито за пророчества. Мислите му бяха заети с по-важни въпроси.

Първо в списъка му бе онова, което каза мъртвата жена за видението си. Бе нарекла заплахата „тъмни сили“. Твърдеше, че тези тъмни сили дебнат Калан.

Момчето на пазара по-рано същата сутрин спомена, че в Двореца цари мрак.

Ричард се запита дали не прави твърде лековато връзка между неща от различен порядък, единственото общо между които е принадлежността им към нюансите на черното. Дали въображението му не вземаше връх.

Докато крачеше до Зед след Натан, хвърли поглед на книгата, която Пророкът държеше, и си припомни редовете от нея, които съответстваха на чутото по-рано през деня за мрака в Двореца. Може би все пак не преиграваше.

Коридорът, по който крачеха, беше облицован с махагонова ламперия, която с времето бе придобила тъмен, богат оттенък. На двете стени бяха окачени пейзажи. Подовете бяха застлани с пътеки в тъмносиньо и златисто.

Не след дълго се озоваха в сервизните коридори, които осигуряваха достъп на персонала до покоите на Господаря Рал. Те бяха по-семпли, с варосани стени. Тук-там по някоя галерия обикаляше външната страна на Двореца отляво. Отвън сградата бе изградена от плътно прилепнали един към друг гранитни блокове. На равни интервали вдълбани дълбоко в стената прозорчета пропускаха слънчева светлина. Заедно с нея през отворите нахлуваха и талази студен въздух.

През същите тези прозорци Ричард видя как по небето пълзят тежки, тъмни облаци и краищата им закачат високите кули в далечината. Зеленикаво-сивкавите облаци му подсказваха, че предчувствието за надвиснала буря е оправдано.

Снежинки танцуваха, размятани от поривите на вятъра. Ричард беше убеден, че не след дълго равнината Азрит ще бъде застигната от пролетна буря.

Гостите в Двореца щяха да поостанат.

— Насам — показа му с жест Натан двойна врата вдясно. Водеше към частните крила и сервизните коридори, използвани от персонала и живеещите в Двореца.

Хората по коридорите, работници от всякакъв вид, отстъпваха при приближаването на процесията. Ричард и двамата магьосници бяха съпътствани от тревожни погледи. Несъмнено новината за проблемите вече бе достигнала до всеки ъгъл на огромния Дворец и се бе върнала обратно. Всички вече знаеха.

По израженията на мрачните лица Ричард виждаше, че от празничното настроение не е останала нито следа. Някой се бе опитал да убие Майката Изповедник, жената на Господаря Рал. Всички обичаха Калан.

Е, помисли си той, явно не всички.

Но повечето хора бяха искрени в чувствата си. Случилото се ги изпълваше с ужас.

Сега, след възстановяването на мира, хората вече бяха започнали да си позволяват да очакват бъдещето с радост. Усещаше се нарастващо чувство на оптимизъм. Сякаш всичко бе възможно и предстояха хубави мигове.

Новите притеснения, свързани с пророчествата, заплашваха да унищожат всичко това. Животът на две деца вече беше отнет.

Ричард си спомни думите на Зед, че няма нищо по-опасно от мирното време. Надяваше се дядо му да греши.