Машина за знамения

Шестнадесета глава

— КАК ТИ Е РЪКАТА? — попита Ричард. Калан извърна глава — досега бе наблюдавала върлуващата навън буря. Цареше такъв непрогледен мрак, че се виждаха само нахвърляни тук-там по-светли петна около прозорците в огромния комплекс на Двореца. По-високите прозорци по стените и горе на кулите представляваха точици светлина, които се рееха в празното пространство, атакувани от откоси сняг.

Успя да забележи, че виелицата е натрупала преспи мокър, тежък сняг. От време на време обръщаше на суграшица и всичко биваше запратено обратно в ледения бял хаос.

Тя простря ръка към Ричард, стаята бе осветена само от една лампа на нощното шкафче. Драскотините, нанесени от момчето, бяха оставили яркочервени следи. Малко болеше, но тя не каза нищо. Опреше ли до нея, Ричард се превръщаше в неумолим воин, а тя не искаше точно сега да подклажда бойния му дух.

Той пое ръката й и я огледа на светлината на лампата. От устните му се изтръгна стон.

— Изглежда отекла.

— Малко е зачервена — рече тя и дръпна ръката си. — Нормално е, така заздравява. Твоята рана как е?

Той вдигна ръка да й покаже.

— И моята е същата. Не мисля, че е по-зле, отколкото може да се очаква.

— При всички положения не е най-страшното, което се случи днес.

— Ни най-малко — съгласи се Ричард.

Отиде при един от шкафовете и затършува. След малко се върна с раницата си.

Калан се усмихна.

— От известно време не я бях виждала.

— Май отдавна не сме пътували. Може би е време. Зед иска да му идем на гости, когато се върне в Магьосническата кула.

— Бих искала да отида в Ейдиндрил, да прекарам известно време в Двореца на изповедниците. Би било хубаво да се уверя, че градът се развива добре след всичко, което преживя.

Тя обаче знаеше, че скоро не се очертава да пътуват към Ейдиндрил и да гостуват нито в Магьосническата кула, нито в Двореца на изповедниците. Умираха невинни хора. Каквато и да бе причината, Калан усещаше дълбоко в себе си, че това ще излезе на преден план. Идеше й да изкрещи срещу непрогледния мрак, който се спускаше над тях, но нямаше смисъл.

Ричард затвори вратата на шкафа.

— При всичко, което става, не знам дали Зед все още ще настоява да се върне в Кулата, преди да сме разбрали какво имаме насреща си и как да се справим с проблема. Радвам се, че е с нас и може да помогне.

Калан проследи с поглед как Ричард сваля препаската на меча през главата си и оставя оръжието си край нощното шкафче. Сложи раницата на леглото и започна да рови в нея. Накрая с усмивка извади малка метална кутийка. Видът й накара и Калан да се усмихне.

— Ела тук — посочи й той леглото.

Щом тя седна, Ричард потопи пръст в кутийката и повдигна ръката на Калан. Нежно намаза раната с билковия мехлем. Беше приятно хладно и мигом уталожи болката.

— Така по-добре ли е?

— Да — усмихна се тя.

Бяха минали години, откак бе виждала за последно тази кутийка с мехлема, който Ричард приготвяше от аум и други билки. Израсъл в гората, той познаваше растенията и знаеше какво да прави с тях. След като нанесе малко от мехлема и върху своята зачервена рана, върна кутийката обратно в раницата си.

Толкова много неща се бяха случили, откак го срещна за пръв път в къщата му насред гората. Животът и на двама им се беше променил изцяло. Светът се преобърна нагоре с краката, като премина през кошмара на ужасна война. Калан не можеше да изброи всички пъти, когато си бе мислела, че никога повече няма да го види, или се бе страхувала, че той ще умре или — още по-страшно — вече е мъртъв. Ужасът сякаш нямаше край.

В крайна сметка все пак беше свършил. И двамата бяха оцелели, бяха преживели тези тежки и дълги години война и бяха донесли мир на този свят.

Но ето че светът май пак се оттегляше към мрака.

Приседнала на края на леглото, Калан взе в длани здравата му ръка и я долепи до лицето си. Скри безмълвните си сълзи в шепата му. Ричард нежно прокара ръка през косата й и придърпа главата й към себе си.

— Знам — рече тихо, — знам.

Калан го прегърна с две ръце през кръста.

— Обещай ми, че няма да допуснеш това, което идва насреща ни, да те отнеме от мен!

Ричард се наведе и я целуна по главата.

— Обещавам.

— Магьосниците винаги спазват обещанията си — припомни му тя.

— Знам — усмихна й се той.

Всичко потръгваше толкова добре. Бяха се били дълго време, бяха изстрадали толкова много. Не беше честно насреща им пак да се задава опасност, но тя знаеше, че се случва точно това. Знаеше, че и Ричард го усеща. Той я притисна в прегръдката си, докато тя си позволи слабостта да изплаче мъката си. Никога не бе позволявала на друг човек да стане свидетел на слабостта й.

— Какво правим в тази стая? — попита накрая той.

— Просто се опитвам да скрия двама ни от любопитни очи.

— Значи и ти си усетила някой да ни наблюдава, така ли?

Тя сви рамене, притисната към него.

— Не знам, Ричард. Стори ми се, че е така, но не мога да съм сигурна. Звучеше ужасно, когато Кара го спомена. Може просто да съм си въобразила.

Тя го погледна и се засмя през сълзи.

— Но ако се надяваш да се съблека тази нощ, Господарю Рал, не си познал.

Ричард се отпусна по гръб на леглото. Калан допълзя до него и се сгуши, отпуснала глава на рамото му.

— Просто постой така — прошепна, — може ли?

Той я обгърна с ръка и я целуна по челото.

Тя изтри сълзите си.

— Не си спомням кога за последен път съм плакала.

След дълго мълчание той рече:

— Аз си спомням.

Тя се притисна към него. Не можеше да повярва, че той наистина е с нея, че е неин, че наистина и искрено я обича.

Не вярваше, че може да го изгуби в тъмнината, която търси тъмнина.