През Вселената

8 Младши

Док е във фоайето на Болницата, помага на една сестра да заведе един старец до рецепцията, където друга сестра започва регистрацията му. Док ме вижда и тръгва към мене.

— Виждал ли си Харли? — пита той.

— Не.

Не мога да сдържа усмивката си. Харли е известен с това, че обича да се измъква, когато дойде време за лекарствата му.

Док прекарва пръсти през гъстата си коса, после забелязва усмивката ми и се мръщи.

— Не е смешно. Харли трябва редовно да си взема лекарствата.

Правя опит да си придам по-сериозно изражение. Харли понякога наистина става доста напрегнат и мрачен, но аз мисля, че това по-скоро е свързано с изкуството му, отколкото с лудостта му, както смята Док. Освен това той е най-добрият ми приятел. Няма да го плюя пред Док.

— Никъде не отивам! — изревава старецът на рецепцията. Док се суети около него. Старецът се е отскубнат от сестрата, която го заведе дотам, и сега се е надвесил над онази зад бюрото. — Не можеш да ме накараш! Няма да легна в шибаното ви легло, не съм болен!

Той придружава думите си със суха кашлица, а накрая изплюва на пода голяма храчка.

— Добре, добре, успокой се — казва Док и пристъпва към мъжа.

Старецът обръща към него помътнелите си от катаракт очи.

— Къде е жена ми? Доведохте ли я?

— Госпожа Стийла не е тук — казва Док и слага ръка на рамото му. — Ти си болен, не тя.

— Не съм болен! — ръмжи старецът и изведнъж погледът му се изцъкля.

Дишането му се успокоява и той се свлича надолу под тежест, та на собствените си дрехи. Док сваля ръката си от него и тогава разбирам защо е така — Док му е лепнал медицински пластир. Светлолилавата квадратна лепенка върху ръката на стареца вече започва да го успокоява.

Док ми мята една победоносна усмивка, докато помага на стареца да седне в количката, и после ги изпраща двамата със сестрата до асансьора. Аз преглъщам с усилие. Док е добър човек, но търси решението на всеки проблем единствено в медицината. Не обича емоциите, никакви емоции. Предпочита всичко да е тихо и под контрол.

Затова двамата със Старши са като дупе и гащи. И двамата мислят по един и същи начин.

— Е, ти какво правиш тук? — пита Док веднага щом старецът е безопасно настанен в асансьора и на път към лечението си.

Аз тътря крака по гладкия, покрит с плочки под. Не мога да му кажа, че съм тръгнал да търся таен асансьор на четвърти етаж. Не съм и много убеден, че може да се вярва на Орион дотолкова, че да тръгна наистина да го търся.

— Надявах се да видя Харли — казвам най-накрая.

Док се мръщи.

— Ако го намериш, прати го направо при мен. Отдавна трябваше да си вземе лекарствата. — Той хвърля поглед към частника над бюрото на сестрата. — И като стана дума за това, ти взе ли си твоите?

Аз пламвам. Не се гордея много с годината, която прекарах тук. Бях на третия етаж, в Отделението. Където са душевноболните. Мисля, че животът с фийдърите ме пречупи. Беше чудесно, докато бях малък, но колкото повече растях, толкова повече усещах, че някак си не съм като тях, че съм различен от другите. Така и не можах да заобичам грижите за посевите кравите като тях.

(Спомням си, когато Док за пръв път ме накара да взема лекарствата за душевноболни, аз попитах: „Редно ли е все още да съм младши?“. Бях на медикаменти все пак! Прекарах една година в Отделението! Бях готов да се откажа. Но Док и Старши не ми позволиха.)

— Взех ги сутринта — измърморвам и лицето ми пламва.

Надявам се сестрата зад бюрото да не ме е чула. Какво ще си помисли за бъдещ лидер, който е на успокоителни?

Док ме оглежда внимателно.

— Всичко наред ли е? — пита ме.

Какво ли е наред — Старши е крил от мен звездите, може би на кораба има тайно ниво и приличам на Орион повече, отколкото ми се иска да призная, но не, всичко е наред, защото, ако Док реши, че нещо не е наред, просто ще ми даде още лекарства. Клатя глава.

Док не изглежда много убеден.

— Знам, че ти е трудно. Ти си различен.

— Не съм чак толкова различен.

— Разбира се, че си, знаеш го.

Свивам рамене. Асансьорът, сега вече празен, се връща във фоайето. Иска ми се да се скрия в него и Док милостиво ме оставя да го направя.

Вътре в асансьора ръката ми се колебае над кръглото копче с цифрата четири, но после се плъзва надолу към три. Ако Харли не си е взел лекарствата, май ще е по-добре първо да проверя как е, преди да тръгна да търся мистериозния втори асансьор.

Настроението ми се покачва с всеки етаж. Въпреки присъствието на Док, едно от местата, където се чувствам най-добре, е Отделението. Всичките ми приятели са тук. Асансьорът подскача и спира, вратата се разделя на две и се плъзва встрани пред общото помещение на третия етаж. Ухилвам се толкова широко, че ме заболява устата. В Отделението се чувствам като у дома си, повече отколкото където и да е другаде на кораба нищо, че е пълно е луди.

Пръски боя падат на ръкава ми. Вдигам глава и виждам Харли, който току-що е замахнал с четката, която излиза извън платното пред него. Около мястото, където седи, вече има кръг от изплискана червена и синя боя.

— Хей, Харли — казвам му. — Док те търси.

— Нямам време за него. — Той ме удостоява с един поглед, после казва: — Четирийсет и девет и двеста шейсет и седем.

Обръща се отново към платното и продължава да го атакува с четката си.

Усмихвам се кисело. Когато Харли казва точно кога ще кацне корабът, трябва да му вярвате. Повечето хора, искам да кажа повечето в Отделението — следят колко време остава до кацането на кораба, но бас ловя, че ако го попитам, Харли ще ми каже не само годините (четирийсет и девет) и дните (двеста шейсет и седем) до кацането ни, но също така минутите и секундите.

Отдръпвам се, за да избегна летящата към мен боя, и надзъртам да видя какво рисува. Това е риба кои4, която плува в яркосиньо море отблясъците от люспите й се преливат с искрите по повърхността на водата, сякаш рибата е част от водата и водата е част от рибата. Харли е използвал удивителни цветове — такива, за които друг не би ся и помислил. Очите на рибата са блестящи, яркозелени, почти златисти, като нефрит, обграден със злато. Люспите блестят, и те също са ярки, но са оградени с кървавочервено, което на пръв поглед сякаш се бие с по-светлите цветове, но не е така. Червеното някак си прави картината да изглежда по-реална, като че ли водата всеки момент ще се изплиска от платното и рибата ще заплува покрай краката ми.

— Харесва ми — казвам на Харли след дълго мълчание. — Наистина ми харесва, направо е страхотна.

Харли само изсумтява. Сега е в настроението си за рисуване и всъщност няма никакъв смисъл да му се говори. Док бая ще се озори, докато му даде лекарствата, когато все пак го намери.

Оглеждам се — навсякъде около мен виждам едва доловим форми от хаотично разпръснати цветя. Цялата тази стая е изпълнена с дух на креативност и изкуство. Това си е всъщност едно страхотно място. Освен сега, когато всички са заети със своите неща. Започвам да се чувствам като пълен тъпак заради това, че се мотая, докато всички други са така погълнати от работата си.

— Тръгвам си — казвам, но Харли е забравил за мен.

Обзема ме чувство за вина, когато влизам отново в асансьора и се понасям към четвъртия етаж. Старши ми възложи да проуча третата причина за раздор, а аз се размотавам.

Но лъжите са също причина за раздор, мисля си мрачно докато асансьорът се отваря.

На четвъртия етаж е тихо. Подминавам вратите от страни и стигам до края на коридора. Слагам ръка на топката на вратата. Сигурен съм, че е заключена. Всички врати на четвъртия етаж са заключени. Бил съм тук и съм ги пробвал.

Топката обаче се завърта под пръстите ми, точно както каза Орион, и зад вратата се показва малка стая, в която има бюро, метална кутия, а на отсрещната стена и…

Друг асансьор.

Над бутона за повикване има биометричен скенер. Почти съм сигурен, че е блокиран. От цялото Ниво шипъри Старши ми е забранил да влизам в неговите стаи и в машинното отделение. Макар че имам пълен достъп до останалата част от кораба, няма как да не си помисля, че ако знаеше, щеше да ми забрани да влизам и тук. Когато прокарвам палец по скенера обаче, вратата веднага се плъзва встрани.

Вътре има пет бутона — по един за всеки етаж и още един, на който има надпис „НО“. НО? Какво означава това? Спомням си схемата, която ми показа Орион. Имаше един сектор, обозначен като „Непредвидени обстоятелства“, но този асансьор не слиза до там, той отива до място, обозначено като „Хранилище — важно“. Поставям пръста си на бутон НО, но не го натискам, само усещам релефа на буквите. Как е възможно да има един цял друг асансьор, още едно цяло ниво на кораба?

Отпускам се напред и натискам бутона с тежестта на тялото си. Вратата се затваря.

Лампичката над вратата премигва на всеки етаж. Три. Две. Едно.

Светлинката изгасва. Спускам се през първия етаж. Започвам да броя секундите. Взирам се в бутоните до вратата, но този с буквите НО все още не е светнал. Асансьорът продължава да потъва надолу. В Болницата асансьорът преминава от един етаж до друг два пъти по-бързо… три пъти по-бързо. Минава цяла минута. Колко голям е „Благословеният“ всъщност?

Асансьорът подскача леко и спира.

Вратата се отваря.

Поемам дълбоко въздух, пристъпвам напред и се озовавам на ниво от кораба, което не би трябвало да е там.

Тъмно е. „Осветление“, нареждам в предавателя си, но нищо не се случва.

Вратата на асансьора се затваря и той отнася слабата светлина отвътре заедно със себе си. Слагам ръка на най-близката до мен стена, за да не се загубя съвсем, и усещам под пръстите си някаква издатина — нещо като дебела пластмасова плочка.

Над мен се включва флуоресцентна лампа, после друга, и още една, като плочки на домино, които трептят на тавана. Ясно. Ключ за осветление. Бях ги виждал само на изображенията на таблетите и видеозаписите от Земя-Слънце. Електрическата инсталация на кораба е била монтирана наново заради системата за безжичен контрол много преди Епидемията.

Доста е голямо това място. Необичайно голямо. Напомня ми за Ниво кийпъри, всъщност много място, което не се ползва от никого. Тук могат да се поберат всички от кораба, ако застанат прави един до друг, точно както в Голямата зала. Вляво има врата, която е затворена, и коридор, който се разклонява надясно. Навсякъде само метал и остри ръбове. Освен че е много просторно, мястото е малко странно като форма — горната част му е заоблена, почти като яйце, което се изостря нагоре към покрив и образува свод. Не ми е ясно защо покривът е заоблен, подът на Ниво фийдъри отгоре е равен, но виждам масивни железни тръби, които излизат от дъгите.

Това голямо помещение е изпълнено с метални вратички, подредени в стройни редици. Като старите рафтове за книги от Земя-Слънце в задната част на Архивната зала (естествено, недостъпна за фийдърите). Редиците са издадени навън, за да могат да се обхождат, но не е ясно какво се крие зад квадратните вратички с тежки, захванати с болтове панти. Тук въздухът е по-хладен и стените някак са по-тихи. Сякаш това е място, достъпно за много малко хора, и тук може само да се шепне.

Започвам от най-близката пътека. От двете ми страни са редиците от вратички, номерирани небрежно с бяла боя. В долната част на всяка метална врата са гравирани някакви малки правоъгълници. Присвивам очи — това са флагчета, половин дузина знамена на страни от Земя-Слънце. До тях са гравирани три букви: ОФР. Същите като на екрана със звездите. Това тук е нещо старо. Част от оригиналния проект на кораба. Слагам ръка на една от вратичките — номер трийсет и четири, и започвам да въртя тежкия лост, когато забелязвам някаква червена светлина да премигва встрани от мен.

Една от вратичките вече е отворена. От отвора стърчи дълга метална поставка като изплезен език и върху тази поставка виждам тясна прозрачна кутия, пълна със замръзнала вода, в която проблясват сини искри. В леда лежи момиче, тихо и неподвижно като тази празна стая.

Това, което ме поразява в нея, е косата й. Тя е толкова червена. Виждал съм червена коса само на снимки, но никога на живо, а снимките никога не биха могли да предадат жизнеността на тези лъскави кичури, оплетени в леда. Харли има една книга с картини, която открадна от Архивната зала, и на една от картините са нарисувани купи сено по различно време на деня. Той ми последната нарисувана купа, която е покрита със сняг при залез-слънце. Харли направо се побърка по нея, говореше колко е велик този художник5, за да нарисува купите при различна светлина, а аз му казах, че това е тъпо — или има светлина, или няма, а той ми отвърна, че аз съм тъп. На Земя-Слънце има такива неща като изгрев и залез-слънце, защото слънцето се движи като живо същество и не е просто прехвалена лампа на небето, която излъчва топлина.

Косата на това момиче е по-блестяща от слънчевите лъчи на Земя-Слънце в картината на художника, за когото Харли казва, че е най-гениалният човек, живял някога.

Пресягам се да докосна кутията, която я държи в плен, и едва тогава разбирам колко студена е тя. Дъхът ми се издига на малки бели облачета. Връхчетата на пръстите ми залепват за стъклото.

Взирам се в нея. Тя е най-красивото нещо, което някога съм виждал, но и най-странното. Кожата й е бледа почти прозрачна и мисля, че това не е само от леда. Слагам ръка отгоре на стъклената й кутия, точно над сърцето. Моята кожа е като тъмна сянка над нейната млечнобяла прозрачна кожа.

Това момиче определено не е моноетническо. Тя не прилича на никого от „Благословеният“.

Кожата й, косата, възрастта — тя е на моята възраст — самата й фигура… ниска, но стройна, със съблазнителните извивки на гърдите и бедрата й.

Как може това момиче да се впише в нашия моноетнически свят, в който няма никакви различия и за който Старши твърди, че ни гарантира перфектния мир?

Поглъщам жадно с поглед тялото й, после се връщам на гърдите. Там ледът е малко замъглен и това ме дразни, но се вижда достатъчно, за да знам, че те са силни и жизнени, макар и замръзнали. Представям си, че ако се стоплят…

— Младши!

Отскачам от светлата кутия, сигурно така щях да се стресна и ако красавицата вътре се бе събудила изведнъж.

Но това е само Док.

— Какво правиш тук долу? И как изобщо си слязъл там долу? — Пауза. — Как изобщо си разбрал за това място?

— Взех асансьора.

Опитвам се да звуча естествено, но сърцето ми се блъска в гърдите.

— Нямаш работа там долу. — Той се мръщи. Докосва бутона на предавателя си зад ухото и казва: — Връзка: Старши.

— Не, не се обаждай на Старши! Ще се махна! — казвам аз, но не тръгвам, искам да погледам още малко момичето с коса като залязващо слънце.

Док клати глава към мен.

— Тук е опасно. Натиснеш ли тези бутони — той кимва към малкото електрическо табло до главата на замразеното момиче, — и можеш да я събудиш.

Разглеждам таблото. То е много просто. В горната част има три бутона: електрически пулс, показатели и под прозрачен предпазел капак със скенер за палеца — жълт бутон, на който пише „Реанимация“. От него излизат тръбички с жици и влизат обратно в стъклената кутия; проследявам тръбичките до съвършените устни.

— Нищо няма да пипна — казвам, но Док вече се е извърнал.

— Младши е тук долу — казва той и аз знам, че тези думи не са за мен, а за Старши, с когото вече се е свързал. — Да — казва Дон Пауза. — Идея си нямам.

Той се обръща отново към мен със студен, преценяващ поглед, който не съм виждал от времето, когато му бях пациент Док натиска бутона и прекъсва връзката. Знам, че много скоро Старши ще е тук и ще ме завлече обратно в Учебния център.

— Коя е тя? — питам.

Искам да науча всичко, колкото мога повече, докато все още имам тази възможност.

Док ме гледа с присвити очи, после се навежда и поглежда предната част на вратичката.

— Номер четирийсет и две. Днес трябваше да прегледам всички с номер четирийсет, просто ги оглеждам дали всичко е наред. — Той клати глава. — Трябваше да приключа тук, преди да се кача в Отделението — измърморва на себе си.

— С номер четирийсет?

Док вдига поглед към мен.

— Те всички имат номера.

— Да, виждам. — Не мога да прикрия нетърпението в гласа си. — Но какво значи това? Защо са тук тези номерирани врати и замразени хора?

Док се взира надолу към момичето с коса като залязвай слънце.

— Трябва да питаш Старши за това.

— Аз питам теб.

Док се обръща към мен.

— Ще ти кажа, ако ми обясниш как си слязъл тук долу. Всички врати, които водят към онзи асансьор, са заключени.

— Не и онази на четвъртия етаж, тя е отключена.

Той присвива очи.

— И ти просто случайно попадна на една отключена врата на четвъртия етаж?

Колебая се.

— Намерих едни чертежи на кораба в Архивната зала. Там видях втория асансьор.

Няма да изпортя Орион. Той няма вина, че ме спипаха.

Виждам как Док бързо премисля нещата — лицето му става студено и безизразно.

— Е — казвам аз и свеждам очи отново към нея, — коя е тя всъщност?

Док минава покрай стъклената кутия, отива до работното бюро на отсрещната стена и се връща с таблет. Потупва с пръст по екрана, за да отвори програмата, вкарва код и натиска с показалец квадратчето за идентификационен номер. След това пише с една ръка.

— Номер четирийсет и две, номер четирийсет и… аха. Тя е просто някой без значение.

— Какво?

Аз се навеждам ниско, лицето ми почти се изравнява с нейното. Косата й изглежда така, сякаш някой е излял жълто, оранжево и червено мастило в стъклена чаша с вода, кичурите се вият наоколо, изливат се от главата и се къдрят на дъното на стъклената кутия. Как е възможно да се каже, че някой с коса като залез е без значение?

— Очевидно родителите й са подали специална молба, за да бъде включена. — Док продължава да превърта изображенията на екрана. — Явно, те са били доста важни — майка биоинженер, баща с доста висок военен чин. Късметлийка. Не са много тези като нея, на които са дали разрешение. Мястото за товар е ограничено.

Аз премигвам. Тя е „товар“? Товар без значение?

— Защо е тук? Какво правят всички те тук? Защо има ниво със замразени хора?

— Това — казва Док и оставя таблета — е нещо, за което трябва да попиташ Старши.

— Не мисля, че мога да се доверя на Старши — прошепвам на момичето с коса като залез, но Док не ме чува.

Чудя се какъв ли цвят са очите й. Взирам се през леда. Виждам, че има дълги златисточервени мигли. Ама че работа, не знаех, че съществуват и такива мигли! Но те са здраво залепени. Ако едно момиче има такава бледа кожа, червена коса и такива слънчеви мигли, какъв ли цвят ще са очите му?

— Младши.

Не е необходимо да се обръщам, за да разбера, че това е Старши. Но го правя, с една ръка на стъклената кутия с момичето, сякаш да я предпазя от него.

— Как се озова тук? — пита лаконично Старши.

Ядосан е, но може би не на мен.

Преди да успея да кажа нещо, се намесва Док:

— Сигурно съм оставил вратата отключена. Отплеснах се, защото една от сестрите не можеше да открие един пациент, който трябваше да си вземе лекарствата. Проявих небрежност.

Това си е шибана лъжа. Знам, че не Док е оставил отключена онази врата на четвъртия етаж, защото той не знаеше как съм слязъл тук. Все пак, прави му чест, трябва да си непукист, за да излъжеш Старши.

— Ела — казва ми Старши.

— Искам да знам защо тя, защо тук долу има толкова много замразени хора — казвам аз. — Какъв е смисълът? Откъде са те? Защо тя изглежда толкова различно?

Старши се обръща и се взира студено в момичето с коса като залез. После бавно се извръща отново към мен.

— Изглежда странно, защото е от Земя-Слънце — отвръща той. — Всички те са оттам. Сега ела.

— Но…

— Тръгвай.

Той се обръща и тръгва към асансьора. Крачи бързо и притиска с юмрук бедрото на болния крак.

Следвам го послушно, както винаги.