През Вселената

39 Ейми

— О, не.

Не исках да го кажа на глас.

Но аз познавам този мъж.

Господин Кенеди работеше с мама и аз вината съм го намирала за малко гаден. Той беше един от онези извратени застаряващи мъже, които никога не са били женени и която си мислят, че понеже са стари, всичко им е позволено и никой нищо не може да им направи. Надничаше в деколтето на мама или ме караше да вдигна нещо от пода всеки път, когато ходех в лабораторията да видя родителите ми. Мама не му обръщаше внимание и подминаваше това със смях, но аз се чудех какво ли прави господни Кенеди, когато се прибере вкъщи и си мисли за деколтето на мама или за голия ми кръст, когато се навеждам.

А сега той е мъртъв, плува в криогенната течност с отворени очи и замътени ириси. Кожата му е жълтеникава като гъба, напоена с вода. Устата му е отпусната, бузите му са увиснали и образуват малки, пълни с вода балончета при челюстта.

— Номер шейсет и три е бил за отвличане на вниманието — казва Младши.

— Не мисля така — отвръща Док. — Този тук е навън от доста време. — Той вдига капака на стъклената кутия и Харли и Младши му помагат да го постави на пода. Док потапя пръста си в течността, в която плува господин Кенеди. — Водата е хладка, но не е студена. Сигурно е изключен вчера, най-късно снощи.

Младши улавя погледа ми. Докато сме тичали в дъжда и сме се смеели, господин Кенеди се е давел тук. Докато онази двойка се е любела на пейката до езерото, господин Кенеди е умирал. Докато аз съм събличала мокрете си дрехи и съм стояла под горещия душ, докато съм заспивала с поглед към тъмните поля, господин Кенеди е плувал в смъртта.

Още една мисъл: Харли е бил тук по същото време, когато е бил и убиецът.

— Защо? — питам аз.

Док пише нещо на компютъра.

— Номер двайсет и шест. Мъж, на име…

— Господин Кенеди — прекъсвам го аз.

Док ме поглежда с изненада.

— Познавам го отпреди.

— Аха, съжалявам — казва го някак между другото, сякаш иска просто да бъде учтив. — Номер двайсет и шест…

— Господин Кенеди.

— Господин Кенеди е бил оръжеен специалист.

— Наистина ли? — питам аз.

Въпреки че господин Кенеди работеше в отдела на майка ми, никога не съм знаела, че има нещо общо с оръжие. Майка ми се занимаваше с генно инженерство, нямаше нищо общо с оръжие. Занимаваше се с ДНК, не с оръжия.

Док кимва.

— Той е имал големи познания по производството на биооръжия. Тук пише, че е работил с правителството за разработването на екологични бомби.

— Кой го прави? — пита Младши. — Кой изключва всичките тези хора? Най-напред Уилям Робертсън, после жената номер шейсет и три, сега и този тук.

— И мен — добавям аз.

Младши сбърчва вежди, когато погледът му се спира върху мен.

— Две жертви и две на косъм — казва докторът.

— И то без никаква причина.

Аз се взирам в празната криогенна камера, където някога е бил господин Кенеди. Гледам редиците от метални вратички с надраскани по тях номера, ред след ред. Колко ли още криогенни камери ще се изпразнят, преди да успеем да спрем убиеца?