През Вселената

17 Ейми

Мъжът срещу мен има дълги пръсти. Той ги сплита и разплита, после подпира главата си върху тях, докато ме гледа втренчено, сякаш съм някаква загадка, която не може да разреши. Когато ме взе от стаята ми, изглеждаше внимателен, почти състрадателен, но все ми се иска да беше оставил вратата на кабинета си отворена.

— Съжалявам, че се намираш в това положение.

Любопитен е, макар да звучи искрено.

Въпреки че онова момче ми беше обяснило всичко, аз все още имам нужда този „доктор“ да го потвърди.

— Наистина ли ни остават петдесет години до приземяването?

Гласът ми е твърд и студен, като леда, в който сега ми се иска пак да съм скована.

— Около четирийсет и девет години и двеста и петдесет дни.

Двеста шейсет и шест, припомням си какво ми беше казало момчето.

— Не мога ли да бъда замразена отново?

— Не — отвръща просто лекарят. Докато си седя и само го гледам, той добавя: — Имаме още няколко криогенни камери…

— Сложете ме в една от тях! — казвам аз и се навеждам напред. Готова съм да се изправя срещу още един век с кошмари само за да се събудя заедно с родителите ми.

— Ако беше реанимирана правилно, това би могло да бъде една възможност, но дори и тогава щеше да бъде опасно. Клетките не са създадени, за да бъдат замразявани и размразявани. Тялото се уврежда при многократни реанимации. — Той поклаща глава. — Повторното замразяване може да те убие. — Затруднява се да намери начин, за да ми го обясни. — Ще станеш като престояло във фризера месо. Изсушена. Мъртва — добавя той, когато тази груба картина не променя голямото ми желание.

Изпадам в униние, но после си спомням.

— А родителите ми?

— Какво те интересува?

— И те ли ще бъдат размразени по-рано?

— Аа. — Той разплита пръстите си и подрежда предметите върху бюрото си, наглася бележника да е успореден на ръба на бюрото, а писалките в чашата да са наклонени на една страна. Печели време, като избягва да ме погледне в очите. — Ти не беше предвидена да бъдеш размразена. Това, което трябва да разбереш, е, че твоите родители, номера четирийсет и четирийсет и едно, са важни. И двамата притежават изключително ценни умения в специалностите, които имат и които ще бъдат нужни, когато се приземим. По време на усвояването на Земя-Кентавър ще имаме нужда от техните знания и съдействие.

— Накратко казано, не.

Искам да го чуя от него.

— Не.

Затварям очи и просто дишам. Толкова съм разгневена, разстроена, толкова ядосана, че това се е случило и че нищо не мога да направя. Усещам в очите си горещи сълзи, но не искам да плача, не и пред лекаря сега или когато и да е.

Лекарят избутва десния долен ъгъл на големия си бележник, така че да съвпада с ъгъла на бюрото. Дългите му подвижни пръсти си дават почивка. Върху бюрото няма нищо, което да не е подредено. Всичко в кабинета му е съвсем на място. С изключение на мен.

— Тук не е чак толкова лошо — обажда се докторът.

Вдигам поглед. Зрението ми е замъглено и ако не внимавам ще се разрева. Оставям го да продължи.

— В действителност за теб дори е по-добре да си сега тук, колкото там по-късно. Кой знае какво ще представлява Земя-Кентавър? Може дори да не става за живеене, независимо от изпратените проби, преди корабът да напусне Земя-Слънце. Това не е приемлива възможност за нас, но е напълно възможна…

Гласът му заглъхва, щом среща погледа ми.

— Какво се очаква да правя?

— Моля?

— Какво се очаква от мен да правя сега? — Гласът ми се извисява. — Нима ми казвате, че трябва да се размотавам наоколо? Да чакам, докато корабът се приземи, за да видя отново родителите ми? — Правя пауза. — Господи, та дотогава ще остарея. Ще бъда по-стара от тях! Това не е редно!

Удрям с юмрук по бюрото. Моливите му се раздвижват в хубавата си спретната чаша и един от тях не се връща обратно подравнен с останалите. Той посяга, за да го намести до събратята му. С рев на безсилен гняв грабвам чашата и я запращам към лекаря, който се отдръпва точно навреме. Моливите политат като освободени птици, а после се строполяват на пода като мъртви такива.

— Никой не го е грижа за тъпите ти моливи! — изкрещявам аз, докато докторът скача, за да събере падналите моливи. — На никого не му пука! Не виждаш ли?

Стиснал моливите си, той замръзва на място, извил гърба си към мен.

— Знам, че това е трудно за теб…

— Трудно ли? Трудно? Изобщо нямаш представа какво е! Нямаш представа колко дълго страдах… за да се окаже накрая, че е било за нищо! НИЩО!

Лекарят мята моливите обратно в чашата толкова силно, че два от тях изскачат обратно. Той не ги връща на мястото им, а ги оставя да си лежат разпилени върху бюрото.

— Не е необходимо да реагираш толкова яростно — казва с равен и спокоен тон. — Животът ти на кораба няма да е толкова лош. Номерът е — добавя той — да намериш с какво да запълваш времето си.

Стискам юмруци, за да не изритам бюрото му, да не запратя по него стола, върху който седя, да не изпотроша стените около мен.

— След петдесет години ще бъда по-възрастна от родителите ми, а ти ми казваш да намеря начин да запълвам шантавото си време?!

— Може би хоби?

— Га! — изкрещявам пронизително.

Мятам се към бюрото му и се каня да помета всичко, което е върху него. Докторът също се изправя, но вместо да се опита да ме спре, той посяга към шкафа зад него. Движенията му са толкова спокойни, че аз се обърквам и спирам, докато той отваря едно чекмедже и след като тършува известно време в него, изважда малко, квадратно, бяло пакетче, подобно на мокрите кърпички, които ми даваха в китайския ресторант, където ме заведе Джейсън на първата ни среща.

— Това е медицински пластир — обяснява ми лекарят. — На него са залепени миниатюрни игли, които при поставянето му ще вкарат в организма ти лекарство. Не ми се иска да прекарам следващите петдесет години лекувайки те, само за да останеш спокойна. — Той слага бялото пакетче в средата на бюрото си, после ме поглежда право в очите. — Но ще го направя, ако се налага.

Пластирът лежи там, като линия, прокарана в пясък, която не изпитвам желание да пресека. Сядам обратно.

— А сега ме интересува дали имаш някакви умения или хоби, които да са полезни за кораба?

Хобита ли? Хобитата са нещо, с което се занимават деветдесетгодишни мъже, докато се размотават в гаража.

— В училище обичах история — казвам аз накрая, чувствайки се като идиот, задето първото, което ми хрумна, беше училището.

— Тук нямаме училище.

Преди да успея да размисля над живота без училище, лекарят продължава.

— Не и понастоящем. Освен това, като се замислиш, животът, който си водила, ами…

О, разбирам какво има предвид. Животът ми, предишният ми живот вече е история. Как ли ще изглежда да видя в историческа книга нещата, които съм обичала и с които съм живяла? Ами, ако разпозная някого, докато разлиствам страниците? Ами, ако разпозная лицето си, как ме гледа от страниците на исторически том, по-стар от мен самата?

— Бях в отбора по бягане през пресечена местност — казвам аз. Лекарят ме поглежда безизразно. Осъзнавам, че изразът „пресечеш местност“ тук на кораба, където няма местност, която да прекосиш, не означава нищо за него. — Бягах. Това е спорт, при който се тича.

Докторът изглежда скептичен.

— Можеш, разбира се, да тичаш, когато пожелаеш. Но… — Той ме оглежда. — Не бих те посъветвал да го правиш. Ще изпъкваш на борда на този кораб… Не мога да отговарям за безопасността ти, когато напуснеш Болницата.

Стомахът ми се свива. Що за хора са тези? И какво иска да каже с „безопасност“? Да не би да смята, че ще бъда нападната?

Очевидно лекарят не забелязва моето безпокойство.

— Какво друго можеш да правиш?

— Участвах в екипа, който изготвя годишника на училището. Обичам фотографията — добавям аз, все още леко разсеяна от мисълта, как ще се отнасят към мен, когато изляза оттук.

— Хм. — Май идеята не му допада. — Всъщност на кораба не е разрешено да се правят снимки, освен с научна цел.

Макар да съм твърдо решена да покажа на лекаря, че мога да бъда спокойна и без лекарство, не успявам да се въздържа.

— Шегуваш ли се? Фотографирането е забранено?

— Какво друго ти харесва?

Той изобщо не удостоява с внимание въпроса ми.

— Не знам — вдигам безпомощно ръце. — Какво правят повечето от младежите тук? Клубове? Забави?

— Нямаме училище или забави, или каквото и да е от този вид — произнася бавно лекарят, като поставя двата молива от бюрото обратно в чашата, — защото на борда няма деца. Не и понастоящем.

— Какво? — възкликвам аз и се навеждам напред, сякаш така ще разбера по-добре какво ми казва.

Зад мен се отваря врата.

Лекарят се изправя, за да поздрави мъжа, който влиза, но аз оставам седнала. Той е стар и накуцва, но влиза в кабинета, все едно че е негов.

— Това е Ейми.

Лекарят изговаря името ми, сякаш не е сигурен как се произнася, макар да е само от четири букви.

— Очевидно — отговаря мъжът. Той остава прав и ме оглежда насмешливо. — Кажи ми, какво знаеш за „Благословеният“?

— Това името на кораба ли?

Той кима нетърпеливо. Струва ми се толкова необичайно, че корабът носи име, в което участва думата „благословия“. Този твърде спретнат кабинет, който мирише на дезинфекционен препарат и нещо вкиснато, изобщо няма нищо общо с благославяне и с Господ.

— Преди да ме замразят, наричаха кораба „Проект Ноев ковчег“. Всичко, което знам за него, е, че самата аз съм на него. Пътуваме към планета в системата Кентавър, която НАСА открила няколко години преди да се родя. Корабът е от типа, на който има приемственост между поколенията. Вие сте родени на кораба, за да го поддържате и всичко останало, докато не стигнем там, където родителите ми заедно с другите хора от мисията ще проучат новата планета.

Мъжът кимва.

— Това ти е напълно достатъчно да знаеш за кораба — заявява той. — Макар че трябва да знаеш още и това: аз съм Старши.

Браво на теб, казвам си аз. Поздравления, че си доживял да станеш Старши.

Той приема мълчанието ми като знак да продължи.

— Този кораб не се нуждае от командир. Пътят му е определен много отдавна и той е конструиран да функционира без човешка намеса. — Старецът въздъхва. — Въпреки че корабът не се нуждае от управление, хората се нуждаят. Аз съм най-възрастният. Аз съм водачът.

Старият човек взема едно обло преспапие от бюрото на лекаря. Съзерцава го така, сякаш държи в ръце света, и аз осъзнавам че за него корабът наистина е целият свят.

— Добре.

— Като такъв, всички следват моите правила.

— Хубаво.

— Включително и ти.

— Както кажете.

Старши изглежда разгневен. Той удря с преспапието по бюрото и го оставя на различно място от оригиналното му. Ръцете на доктора помръдват, сякаш иска да посегне и да го премести на правилно място, но се въздържа.

— В този момент — продължава той — не мога да допусна каквато и да е нередност да разстройва живота на хората. А ти си нередност.

— Аз ли?

— Ти. Ти не изглеждаш като нас, не говориш като нас, ти не си една от нас.

— Аз не съм някакъв изрод!

— Да, но на кораба си. Първо — продължава той, преди да успея да възразя, — да вземем външния ти вид.

— Ъъ?

— Ние сме моноетнически — намесва се лекарят и се навежда напред. — Имаме еднакви физически черти — кожа, коса, цвят на очите. Нормално е това да се получи на кораб, където няма нова кръв. Чертите ни генетично са се слели.

Хвърлям поглед към моята червена коса, която се спуска върху раменете ми, към твърде бялата ми кожа, която лесно се изпъстря с лунички. Огромна разлика от маслинено мургавата кожа на доктора и тъмнокестенявата му коса, започнала да посивява. Косата на Старши е по-скоро бяла, но се забелязва, някога е била тъмна, в унисон с кожата и очите.

— Не само че си дяволски бяла и със странна коса — добави Старши, — ами си и противоестествено млада.

— На седемнайсет съм!

— Да — казва лекарят, сякаш възрастта ми го отвращава, — но ние регулираме съвкупяването.

— Ъъ?

Опитва се да говори със спокоен, мил глас, но през цялото време поглежда нервно към Старши.

— Съвкупляването ли?

Не мога да повярвам. Нима имат правила и за секса?

— Не можем да допуснем кръвосмешение.

— О, ъъ!

Старши продължава, без да ми обърне внимание.

— А контролът се поддържа много по-лесно с предварително зададени поколения. По-младото поколение, което се отнася за повечето хора в това Отделение, са двайсетгодишни и са на прага на техния брачен сезон. Поколението на Док, по-възрастното поколение, те са в началото на четирийсетте.

Мозъкът ми зацикли.

— Казвате ми, че на кораба има само две поколения, които са или на двайсет, или на четирийсет години, така ли?

Възрастният мъж кимва.

— Има известни отклонения — някои деца се раждат малко по-късно или пък по-рано. Някои родители имат повече от едно дете. Все още възстановяваме загубите на населението след голямата епидемия, която ни сполетя преди няколко поколения.

— Епидемия ли?

— Опустошителна — вметва докторът. — Уби над три четвърти от населението на кораба и все още не сме възстановили загубите си.

Сещам се за последната ми година на Земята. Татко ме заведе в обсерваторията в Юта, за да отпразнуваме завършването на „Проект Ноев ковчег“. Бяха построили кораба почти изцяло на орбита около Земята. Използвани бяха няколкостотин полета на совалки, за да се пренесат хора и материали до мястото на изграждането. Това беше най-големият космически проект, с който някога някоя нация се беше заемала.

А на мен през телескопа ми изглеждаше само като едно ярко светещо кръгло топче.

„Само преди двайсет и пет години изграждането на международната космическа станция отне повече от десетилетие, а беше дълга около деветдесет метра. А сега имаме кораб, който завършихме за по-малко от четири години и който е по-голям от целия остров Иво Джима6“ — беше казал баща ми, а гласът му бе изпълнен с гордост.

Не ми допадна асоциацията на кораба, на които щях да прекарам три века, с остров, станал известен с кървава битка през едва кървава война.

Сега, загледана в двамата мъже, прекарали целия си живо: на този кораб, в чиято история имаше епидемия, която почти го беше унищожила, сравнението ми се стори подходящо.

— Както вече казахме — продължава лекарят, — повечето хора на борда са на възраст малко над двайсет или малко над четирийсет години.

Поглеждам към възрастния мъж.

— Ти не си в началото на четирийсетте — казвам аз.

Влагам в изявлението си повече неприязън, отколкото смятах. Очите на стареца ме гледат с изражение, което не мога точно да определя дали е отвращение, или размисъл.

— Аз съм на петдесет и шест.

Успявам да сдържа изсумтяването си — изглежда ми много по-стар от петдесет и шест.

— Аз съм Старши на този кораб, най-възрастният и онзи, който има право да управлява. Преди всяко поколение се ражда един Старши, който е определен да бъде водач на това поколение.

— Значи, на кораба няма някой човек по-възрастен от петдесет и шест? — питам аз.

— Има още няколко старци, всички са на шейсет или там някъде, но те няма да просъществуват още дълго.

— А защо не?

— Старите хора умират. Това правят.

Това не ми се вижда редно. Искам да кажа, шейсет си е възраст, да… но как така човек достига определена възраст и просто умира. Много хора са по-възрастни от шейсет. Моята прабаба умря на деветдесет и четири.

— А онова момче?

— Кое момче?

— Има предвид Младши.

Старши изгрухтява.

— Ейми — започва докторът, — Младши е роден между поколенията. Той е на шестнайсет години. Когато започне Сезонът и младото поколение започне да се чифтосва, децата, родени в резултат на това, ще бъдат поколението, което ще ръководи Младши, когато Старши ни напусне. Момчето, което срещна, е следващият старши.

— А къде е другият?

— Кой друг?

Лекарят е хванал в ръка преспапието, сякаш проверява колко тежи, после внимателно го връща на мястото, от което го взе Старши.

— Ами другият Старши, Младши или каквито ги наричате. Ето те теб — обръщам се аз към Старши. — Ти отговаряш за поколението на доктора. А момчето, което срещнах, ще отговаря за новото поколение. Но какво се случва с онези, дето са на двайсет? Кой отговаря за тях?

Лекарят и Старши си разменят погледи.

— Този Младши умря — отвръща Старши.

Лицето му е мрачно и равнодушно. Хвърлям поглед към лекаря. Той е свел унило глава.

Чудя се точно как ли е умрял онзи Младши.

— Очевидно — продължава решително старият мъж, — ти си различна. Странен външен вид, ненормално млада.

— И какво от това?

— Не обичам различията. Те предизвикват неприятности.

— Божичко, наистина съжалявам за всичко това. Само че не знам дали знаете, аз не съм искала да бъда тук.

— Няма значение. Най-лесното, което можем да направим, е, да те изпратим при звездите.

— Старши!

Лекарят прави крачка напред, а на лицето му се чете шок и загриженост.

— Какво имате предвид? — запитвам аз.

— Имаме люкове за изхвърляне. — Старши говори бавно, сякаш обяснява на някой бавноразвиващ се. — Те се отварят навън.

Значението на думите му бавно прониква през кожата ми, докато не ги възприема с цялата си същност.

— Искате просто да ме изхвърлите в Космоса ли? — Гласът ми е нисък, но не задълго. — Не съм извършила нищо нередно. Май не си спомняте, но не се размразих сама.

Той свива рамене.

— Това би било най-простото решение на въпроса. В случая ти си без значение.

— Не можем да го направим — намесва се лекарят и аз напълно му прощавам, че беше гаден и ме заплашваше с лекарства, но поне не иска да се пръсна между звездите.

— Док — обръща се към него Старши, — много е важно да разбереш ти, и тя да разбере, че бихме могли да я изхвърлим в Космоса. Бихме могли — натъртва той и ме гледа втренчено.

— Но няма да го направим — казва твърдо докторът. — Тя може да остане тук в Отделението. Така ще бъде настрани от основното население. Ако стои тук няма да предизвика никакъв смут.

— Така ли мислиш?

Гласът на Старши е тих, но изпълнен със съмнение.

— Сигурен съм. Освен това скоро започва Сезонът. Това ще ангажира вниманието на останалите.

Старши присвива очи. Определено нещо, което лекарят каза, докосва погрешна струна. Той отваря уста, забелязва, че го гледам с жаден поглед и се намръщва.

— Излез навън с мен, Док — изкомандва той.

Лекарят изглежда нервен. Виновен.

Старши се обръща към вратата.

— Док — заповядва той.

Лекарят се стряска и го последва.

Веднага щом вратата се плъзва и се затваря плътно след тях скачам от стола и долепям ухо до метала. Нищо. Отивам до бюрото на лекаря, изсипвам моливите и допирам чашата до вратата, както правят в старите филми на „Дисни“. Пак нищо.

— … последния път.

Старши изревава толкова силно, че почти изпускам чашата. Притискам ухо до металната врата, напъвайки се да доловя звук.

— Това не е като последния път — съска лекарят.

Вероятно той е застанал по-близо до вратата — гласът му е по-тих, но го чувам по-ясно. Питам се дали не се е приближил заради мен.

Междувременно Старши е снишил гласа си и аз долавям откъслечни фрази:

— Наистина ли?… Сезонът започва… някой е изключен… отново… и ти…

— Знаеш, че не може да е пак той — казва докторът.

Следва някакво мънкане, после дълбоко боботене на глас, но не мога да различа говор. Долавям една дума — невъзможно!

— Ами ти? — странният им акцент изобщо не помага на подслушването ми.

— Аз ли? — казва лекарят.

— Ти. — Дори през металната врата долавям присмеха в гласа на Старши. — Последния път му съчувстваше, не се опитвай да отричаш.

— … следващия път — мърмори лекарят — … лесно би могло се каже, че си бил ти.

Пак мърморете с нисък глас. Звучи, сякаш Старши ръмжи.

— Ами ти? — извиква лекарят. — Младши ми спомена, че го учиш за раздор. Откъде бих могъл да знам дали това не е някакъв налудничав опит, измислен от теб, за да изпиташ момчето! — Нещо, нещо, тъпата врата ми пречи да чуя правилно — … като последния път.

Гласът на Старши става по-плътен и мрачен. Чува се някакво боричкане и преди да успея да се дръпна, вратата се плъзва и се отваря. Докторът се блъсва в мен и този път изтървавам чашата. Тя се търкулва по пода и това е единственият звук, докато тримата се взираме един в друг.

Лицето на Старши е сурово и безмилостно.

— Ще наблюдавам отблизо тази… ситуация — казва той, но гледа към Док, а не към мен. Той опъва подобната си на туника риза и се обръща, готов да си тръгне. Тогава спира и се извръща към мен. — Не напускай Болницата. Все още не съм решил какво да правя с теб.

— Не съм затворник! — изкрещявам аз.

— На този кораб всички ние сме затворници — отвръща той и си тръгва.

— Не се тревожи за него — казва докторът и посяга да ме потупа по рамото. Аз се отдръпвам. — Няма да те сложи в люка за изхвърляне.

— Хм.

Не му вярвам напълно.

— Настанил съм те в стая с всичко необходимо. Ще живееш тук, поне засега. Имаш ли въпроси?

Нима ще се прави, че нищо не се е случило? Да не би да не чух за какво спореха? Добре де, не чух повечето, но дочух достатъчно.

— Какво се е случило последния път? — питам аз.

— Какво имаш предвид? — казва докторът и сяда зад бюрото си.

С грациозен жест ме кани да седна на стола срещу него и аз се свличам върху него.

Поглеждам го втренчено, но той не ми обръща внимание.

— Хайде де.

Лекарят започва да подрежда моливите, които изсипах на бюрото му. Май е маниак на тема подреждане. Но… Питам се колко от него е истинско. Както при разговора с мен, така и със Старши лицето му остава безизразно. Съмнявам се, че ме харесва, но пък ме защити, когато Старши заплаши да ме изхвърли през люка. А що се отнася до чувствата му към Старши… Смятах, че го уважава, дори че се страхува от него. От друга страна изглежда, че се приближи до вратата, когато се опитвах да подслушвам разговора им. Дали го направи нарочно? А сега — дали не се опитва да ме накара да задам правилния въпрос? Или всичко това е плод на моето въображение?

— Последният Сезон имахме известни проблеми. Но няма нищо общо с твоя случай сега.

— Може и да има. Как може да си сигурен?

— Защото човекът, причинил проблемите, е мъртъв — отвръща лекарят. — Нещо друго?

Очевидно започва да се ядосва. Може би дори съжалява, че е обещал да не ме изхвърля от кораба. Той обича нещата да са организирани, а аз вече многократно му доказах, и то в този малък кабинет, че мен не може да организира, както прави с моливите си.

— Да — заявявам аз, без да успея да прикрия агресията в гласа ми. — Защо бях събудена по-рано? Какво се случи?

Лекарят се смръщва.

— Не съм сигурен — казва накрая той. — Изглежда, че някой те е разединил.

— Разединил ли ме е?

— Криостатните камери са свързани към едно много просто електрическо устройство, което следи температурите и животоподдържащите системи. Ти просто си била разкачена… от захранването. Изключена. С изваден щепсел.

— Кой ме е изключил? — настоявам да узная аз и се надигам.

Ръката на доктора помръдва на сантиметър по посока на медицинския пластир. Сядам обратно, но сърцето ми препуска, а дишането ми е учестено. Като се има предвид разтворът отвън и това откровение, очевидно нещо става. И аз съм се озовала баш в средата му.

— Не сме сигурни. Но ще разберем — После толкова тихо, че едва го чувам, добавя: — Трябва да е някой с право на достъп.

Очите му се стрелват към вратата зад мен и аз знам, че той си мисли за Старши. Което е тъпо. Защо му е да иска смъртта ми, докато бях замразена. Но защо изобщо някой ще ме изключва? За да ме убие? Но защо точно мен? Както любезно отбелязаха, аз съм без значение.

И тогава в мислите ми изплува един въпрос, много по-важен от всичко останало.

— А какво ще стане с родителите ми? Дали онзи, който ме е изключил, ще изключи и тях?

Спомням си как се давех в криогенната течност. Спомням си как бях сигурна, че ще се удавя в онази кутия. Не искам родителите ми да изпитат същото. Не искам да рискувам да ги изгубя завинаги, ако кутиите им бъдат отворени твърде късно, след като ледът се е разтопил.

— Върви в стаята да си починеш. Опитай се да не се тревожиш с тези мисли. Отпочини си и бъди сигурна, че родителите ти, както и останалите от замразените, са защитени.

Присвивам очи. Силно се съмнявам, че оня старец ще си мръдне пръста, за да помогне на когото и да било. Той сигурно си мисли, че да изпрати охрана при криогенните камери, би било признак на „раздор“. А при неговата коравосърдечност не бих се изненадала, ако узная, че той ме е изключил само за да разбере дали ще умра, или пък ще оцелея.

Но не мога да разсъждавам тук. Трябва да измисля какво да правя. И макар че не искам да си почивам, изпитвам нужда да остана някъде сама само с моите мисли.

Купчинка смачкани цветя лежат близо до вратата ми. Навеждам се и ги вдигам. Приличат ми на оранжеви кремове, но тези са по-големи и по-светли от кремовете в спомените ми от Земята. Макар да са съсипани, изпитвам желание да ги накисна в купа с вода — прекрасни са и ухаят приятно. Накрая обаче се изправям и ги оставям да си лежат там. Напомнят ми твърде силно на самата мен.