През Вселената

80 Младши

Лицето на Ейми е като от камък, няма и помен от някакво движение по него. Не съм го виждал така неподвижно, откакто беше замразена.

Ръцете ми в джобовете се свиват в юмруци. Кабелите от машината за фидус бодат пръстите ми. Ейми очакваше, че ще ги изхвърля, знам, че го искаше… но не мога да го направя. Те тежат в джобовете ми и това е тежестта на още една лъжа. Не мога да се освободя от досадния глас в главата ми, които пита: Можеш ли да управляваш без фидус?

Опасявам се, че отговорът е: не.

Трябваше да й кажа. Трябва да й призная и това, за кабелите.

Вероятно ще я отдалечи още повече.

— Когато го направих… когато те изключих… — гласът ми изтънява, нещо, което не ми се е случвало, откакто бях на четиринайсет, — не знаех, че Док не може да те замрази наново. Мислех си, че мога да те събудя, че можем да се запознаем, да си говорим и ти ще ми разкажеш за Земя-Слънце, и после ще те оставя да те замразят отново. Не знаех, че не можеш да се върнеш там. Не знаех, че така мога да те убия.

Всичко това го казвам бързо, на един дъх, но сега думите ми постепенно замират и накрая просто мълча.

Ейми не казва нищо.

Докосвам леко скулата си и натискам мястото, където ме удари. Ще стане синьо. Ако ме беше ударила по-нагоре, щеше да посини окото ми.

— Наистина съжалявам, знаеш го.

Ейми гледа някъде пред себе си. Не знам дали гледа в метала, който я държи като в капан на кораба, или в прозореца, който и разкрива Вселената отвън.

— Знам — казва тя.

Не е много обещаващо, но това е всичко, което имам засега. Опирам се на стената до нея. Един нит се забива в гърба ми, но не ме е грижа. Може би никога повече няма да бъда толкова близко до нея, колкото сега.

Ейми не се отдръпва. И това е нещо, мисля си.

— Просто исках да се запозная с теб. Не знаех, че ще съсипя целия ти живот.

Тишина.

Ейми не ме поглежда.