През Вселената

62 Младши

— Какво искаш да кажеш с това, че не е имало Епидемия? — питам аз, а в главата ми е пълен хаос. — Това е едно от малкото неща, на което сме научени всички ние — аз, фийдърите, шипърите, всички. Това е първият урок, който научава всяко дете на кораба: ние трябва да работим заедно, да бъдем усърдни или ни чака нова Епидемия. То е станало такава част от живота ни, че си лепваме медицински пластир при най-малкото неразположение, а всяка кихавица се докладва на Док.

— Не е имало Епидемия. Естествено, имало е болести, някои с по-сериозни последици, но епидемия в широки размери — не.

— А умрелите… та нали още се възстановяваме след смъртните случаи през време на Епидемията. Все още не сме стигнали необходимата бройка, а Епидемията е била толкова отдавна. — Сещам се за празните каравани в Града и как свободното пространство на кораба дори се разраства, макар Епидемията да се е случила преди много години. — Ти си ме учил. Ти си ми казвал, че три четвърти от населението на кораба е умряло по време на Епидемията.

Не мога да прикрия обвинителната нотка в гласа си. Всъщност не би трябвало да съм изненадан. Светещите крушки вместо звезди под покрива са достатъчно доказателство за това.

— Имаше умрели. Но не от епидемия.

— Какво искаш да кажеш?

Сега ролите са разменени. Старши е спокойният, а аз този на ръба на паниката. Върху колко ли още лъжи се е градил животът ми?

— Ела.

Старши въздиша, очевидно не изпитва желание да ми покаже каквото и да било, но аз скачам на крака и тръгвам след него навън от Учебния център, през Голямата зала, надолу през люка към Ниво шипъри. Обувките му потропват неравномерно по облицования с плочки под, от което накуцването му става по-забележимо. Той не обръща внимание нито на мен, нито на шипърите.

По странен начин Ниво шипъри ми напомня криогенното ниво, където беше Ейми. Тук няма помещения за живеене. Всички шипъри живеят в Града на Ниво фийдъри и стигат дотам с гравитационната тръба. Това ниво, подобно на криогенното, е изцяло от метал. Коридорите водят към лаборатории и кабинети. Някои от вратите са оборудвани с биометрични скенери, а други са толкова старомодни, че са още с ключалките от Земя-Слънце. В неведение съм какво има зад повечето от тези врати. Старши никога не си беше направил труда да ми обясни сложната дейност, която извършват учените и шипърите. Макар и смътно да знам, че важността на отделната работа се определя от това, къде е разположена в самото ниво. Кабинетите, които са най-близо до гравитационната тръба, са най-маловажни, занимават се с неща като регулиране на времето и проверка на пробите от почвата. Колкото по-навътре в коридора се върви, толкова по-важно е изследването. Стигал съм най-далече някъде до средата, където се извършва разработване на соларни лампи.

Старши ме завежда до дъното на коридора. Никога не бях стигал дотук, камо ли да мина през някоя от тези врати. От разучаването на корабните чертежи знам какво се намира там: залата, в която се изучава ядрена физика, а оттам се стига направо в машинната зала, където се намира масивното сърце на кораба. От другата страна е навигационното управление, но Старши ми е казвал, че там влизат само онези шипъри, които ще приземят „Благословеният“ след четирийсет и девет години… не, искам да кажа седемдесет и четири години и… мамка му… цели седемдесет и четири.

Старши прокарва палеца си върху биометричния скенер и той любезно обявява: „Старши/Младши достъп разрешен“. Спирам. Никога не съм минавал през това помещение. Но Старши продължава към вратата на отсрещната стена. Когато тя се отваря, чувам дълбокото ръмжене на двигателя на кораба.

Най-после ще видя двигателя.

Залата се оказва гореща, задушно гореща. Дръпвам яката си и навивам нагоре ръкавите си, но Старши не показва по нищо, че му е топло. Около нас учените изглеждат много ангажирани. Някои носят стъкленици или метални кутии. Почти всички са с таблети, на които са изобразени очевидно важни графики и чертежи.

— Следвай ме — нарежда ми Старши.

Но аз не го правя.

Очите ми са в нещото в средата на помещението: потънал в пода, огромен — това е двигателят.

По неизвестна за мен причина никога не си бях представял самия двигател в машинната зала. Разбира се, знаех, че той е там, но не съм се замислял повече. От уроците на Старши бях научил в най-общи линии, че това е ядрен реактор, работещ с уран. Нещото пред мен наподобява туба, макар и огромна, тежки метални тръбя излизат от главата й и са увити около нея. Периодично се чува едно бръм-туп-бръм. Сърдечният ритъм на кораба.

— Шумно е — изсумтява Старши, щом забелязва какво е привлякло вниманието ми. — И мирише.

До този момент не бях забелязал особената миризма на смазка и почистващ препарат.

— Прекрасен е.

Старши изпръхтява, после ме поглежда по-настойчиво.

— Не е прекрасен. — Погледът му се премества към двигателя. — Това е най-грозното нещо, което някога съм виждат — казва с равен тон той. — Знаеш ли от какъв тип е този двигател?

— Ядрен — отговарям аз.

Старши завърта очите си.

— Може ли да си малко по-точен?

— Ядрен реактор с бързи неутрони, лята оловна обвивка с охлаждаща течност? — изказвам моето предположение, спомняйки си чертежите на двигателя в Архивната зала.

Старши изважда от джоба си умален модел на двигателя, съшият, който видях върху бюрото му, когато се промъкнах в неговата стая. Той го разтваря, така че мога да надникна в мъничките вътрешности. Двигателят е също като живо същество, с кръвоносни съдове и органи, и бавното бръм-туп-бръм показва, че живее.

— Използваме уран — продължава Старши. — Уранът преминава през реактора, а после ето тук… — Той показва малка кутия, която е извън основното тяло и е овързана с кабели и тръби. — Уранът се преработва в края на ядрения цикъл. Предполага се, че можем да използваме отново и отново урана, т.е. една постоянно рециклираща се горивна система.

Ключовата дума „предполага се“ не ми убягва.

— Не се ли случва точно това?

— Преработващата част на горивния цикъл не работи така, както смятаме, че би трябвало да бъде — обяснява Старши. — Да поддържа коефициента на полезно действие на урана.

— Не го ли прави? — питам аз.

Той поклаща глава.

— Не.

— А какво става?

Струва ми се, че Старши иска да погледне настрани, но аз не откъсвам очите си от неговите.

— Краткия отговор ли искаш? Движим се по-бавно. И по-бавно. В началото достигахме осемдесет процента от скорост, после шейсет. Сега успяваме най-много до четирийсет процента, но обикновено е и по-зле.

— Затова ли ще се забави кацането на кораба?

Старши изсумтява. Първият му изблик на чувства, откакто сме влезли в машинната зала.

— Двайсет и пет години закъснение от разписанието ли? Иска ми се да е така. Не сме изминали и половината от пътя. Считано от днес, закъсняваме с двеста и петдесет години.