През Вселената

12 Младши

— Какво правиш тук?

Стряскам се и правя гримаса. Нищо не би могло да издаде повече вината ми.

— Вече се мръква — продължава Док. — Старши знае ли, че си тук?

— Недей! — казвам аз, щом Док посяга към безжичния си предавател. — Виж… Измъкнах се. Изморих се от четене! Хайде — добавям, тъй като Док не сваля ръката си. — Просто… имах нужда да се махна за малко. Не ме пришпорвай.

Киселата усмивка на Док ми подсказва, че не е много доволен от мен, но поне не се обажда на Старши. Отдъхвам си за кратко. За момент двамата оставаме неподвижни — аз на пътя, който води навътре в градината зад Болницата, Док на стълбите. Обичам тази градина. Когато през онази година Старши ме изпрати в Отделението, прекарах доста от свободното време тук в градината. Стийла, възрастна жена, която живееше в Отделението от дълго време, много преди аз да се преместя там, беше съумяла да превърне градината от една тревна ливада с ограда наоколо в джунгла от най-различни цветя, зеленчуци, асми и дървета.

— И така, вдъхновение ли си дошъл да търсиш? — кимва към статуята в центъра на градината.

Старши от времето на Епидемията се извисява подобно на доброжелателен пазител на градината, с извърнато нагоре лице и широко разперени ръце. Времето и дъждът, пускан по разписание, са загладили лицето и ръцете му, заличавайки детайлите на нашия най-велик властелин.

— О! Ъъ… да. — Хващам се за извинението, предоставено ми от него. — Нали разбираш, Старши иска от мен да се науча да ръководя и ми хрумна, че Старши от времето на Епидемията се е справил с това най-добре…

Старши от времето на Епидемията е първият и най-велик Старши. Това е единствената личност, от която се възхищава моят Старши. Бил е такъв водач, какъвто никой от нас не би могъл някога да бъде.

— И си дошъл само за да погледнеш статуята?

Изпуснах една въздишка.

— Исках да я видя.

— Не се поддавай на натрапчиви мисли, момче. Не е хубаво, не е хубаво за никого. Тя е замразена и точка по въпроса.

— Знам, но…

— Никакво но. Избий си я от главата.

Нисък, отекваш, предупредителен звук изпълва въздуха. Урк. Урк. Урк. Предупреждение, че настъпва залез. Погледът ми улавя зелен проблясък. От другата страна на кораба шипърите започват да се придвижват с гравитационната тръба от офисите и лабораториите, които са на Ниво шипъри тук в Града, до Ниво фийдъри, където те живеят. От мястото си виждам неясни цветни петна, които пробягват по тръбата: кафяви, бели, черни, зелени. Док вдига лице към центъра на небето. Слънцето не е там, това горе е инертен, затворен ядрен контейнер, една соларна лампа, осигуряваща едновременно светлина и топлина за Ниво фийдъри, както и енергия за вътрешното функциониране на кораба. Тя примигва веднъж — предупреждение за нас, че настъпва нощ, след което тъмните екрани се плъзват пред нея. Светът около нас притъмнява. Наричаме го залез, дума, останала ни от ерата Земя-Слънце, но този залез не е нищо повече от загасяване на светлината. Няма червено-жълто-оранжево-златно.

— Хайде, момче — казва Док, а ръката му върху рамото ми ме тегли надолу по пътеката през градината. — Трябва да се върнеш с гравитационната тръба, преди Старши да забележи отсъствието ти.

— Но…

— Всички врати са заключени, дори и онази на четвъртия етаж. Хайде. Не го мисли повече, няма смисъл.

Извръщам глава, оставяйки думите на Док да ме отвлекат от мислите ми за момичето с коси с цвят на залез. Старши ми е разказвал за религиите на древните народи, които са се прекланяли пред слънцето. Така и не ми стана ясно защо — та то бе просто едно кълбо от светлина и горещина. Но ако онова слънце е било вихрушка от цветове и светлини както косата на това момиче, е, тогава разбирам защо древните народи биха се прекланяли пред нещо подобно.

Пътят, водещ към Болницата, изглежда някак зловещ в сенките на тъмния период. Ръката на Док стисва рамото ми и пръстите му се забиват в него.

— Кой е онзи там? — съска той.

Присвивам очи в тъмното. Един мъж върви по пътя на няколко крачки пред нас. Когато стига до стълбите пред Архивната зала, той ги преодолява с жизнерадостно настроение. Във въздуха се носи мелодията, която си подсвирква — стара детска песен от Земя-Слънце.

— Вероятно е Орион — казвам аз. Само един архивист би могъл да знае песни от Земята. Док ме държи все така здраво за рамото. — Архивист.

— Онзи същият архивист, който ти показа чертежите на кораба ли?

Дърпам рязко главата си. Док продължава да гледа втренчено към Орион, който стои пред верандата на Архивната зала, бе да забелязва присъствието ни. Изтръгвам се от хватката на Док.

— Откъде знаеш, че архивист мие показал плана?

Док сумти, но погледът му не се отклонява.

— Не би могъл да го намериш сам.

— Здравейте! — подвиква мъжът на верандата, докато се приближаваме към Архивната зала.

Дълбокият му глас потвърждава, че това е Орион.

— Здрасти! — викам в отговор.

— Малко е хладно тази вечер, нали? — казва Орион.

Чудя се защо го отбелязва. Обикновено когато започва периодът на тъмнината, температурата се понижава с десет градуса, но още е твърде рано, за да го усетим.

Междувременно Док се е заковал на място, а лицето му е бяло като платно.

— Сигурен ли си, че това е просто един архивист?

— Да — отвръщам. — Орион.

Док отдъхва с облекчение.

— Гласът му ми напомни за някого, когото познавах. Не помня кога за последен път съм бил в Архивната зала. Хей, Орион! — вика Док. — Дали можеш да ни пуснеш в залата.

Но Орион остава неподвижен в сенките.

Ару! Ару!

— Сигналът за нередност в криогенното ниво — мърмори Док и се завърта с лице към Болницата, откъдето плътният вой на сирената изпраща предупреждението си в тъмнината. — Нещо не е наред!

Втурвам се надолу по пътя, сякаш по петите ме преследва цялата бездна на празния Космос, като буксувам по пластмасовата слама, с която е настлана пътеката. Тежко тропане, прекъсвано от ругатни, ми подсказва, че Док ме следва отблизо. Сестрите в преддверието се оглеждат стреснати, недоумяващи откъде идва звукът на сирената, но двамата с Док не обръщаме внимание на тревожните им въпроси и се хвърляме към асансьора.

Док тежко диша, докато асансьорът бавно пълзи нагоре. Когато преминава покрай третия етаж, Док вдига ръка към лявото си ухо.

— Чакай — казвам аз и дръпвам ръката му от бутона на безжичния му предавател. — Нека първо видим какво става, преди да се свържем със Старши. Може да не е нещо сериозно.

В тишината, която настава след предложението ми, мога да чуя приглушения звук на сирената, който се засилва с изкачването ни.

Док бута ръката ми. Асансьорът звънва и вратите се плъзват встрани.

Вратата в дъното на залата виси отворена.

Док хуква през залата, нахлува в помещението и се насочва право към пулта. Прокарва палеца си над биометричния скенер върху металната кутия в средата на пулта. Нищо не се случва.

— По дяволите — изръмжава той. — Сканирай — казва ми той и бутна металната кутия към мен.

— Но…

— Тази кутия ще се отвори само с разрешение на Младши или Старши. Ако не се изключи сигналът за тревога, Болницата ще мине в режим на пълно блокиране. Сканирай.

Прокарвам палеца си над биометричния скенер. Горната част на кутията се повдига, разгъва се и се прибира сама, при което се открива едно табло за управление с редици от номерирани бутони и мигаща червена светлина. Док въвежда бързешком кода и настава тишина.

Преди да успея да прекося залата. Док стига до асансьора, сканира картата си за достъп, влиза вътре и натиска бутона за етажа с криогена. Останал е без дъх и потропва с крак по пода, докато потъваме надолу, надолу. През цялото време, докато се спускаме, Док не проронва нито дума. Само свива и раздува юмруците си. Лицето му е напрегнато.

С леко подскачане асансьорът спира на етажа с криогена. Вратите се отварят. За секунда и двамата оставаме вътре в очакване да разберем кой или какво се намира от другата страна.

Всички лампи са запалени. Целият нащрек, Док се измъква от асансьора. Дланите му са свити в юмруци.

— Не-не-нее — казва той на един дъх.

Прави една стъпка, спира, после преминава в бяг. Хуквам след него. Док рязко спира пред редица от номерирани врати, започващи с четворка.

Номер четирийсет и две е издърпан от камерата за замразяване в стената. Стъклената кутия лежи върху масата в средата на прохода.

Вътре е момичето с коси с цвят на залез. Очите му са широко отворени — светли, яркозелени като стрък от нова трева… и уплашени. То се мята във водата, изпъстрена със сини кристали. Сега, когато е будно и се движи, кутията е твърде малка за него коленете и лактите му се удрят в стъклените стени. Тялото му се огъва нагоре — стомахът му прилепва към горната част на кутията, а главата и краката му се удрят в дъното. Ръцете му се преместват пред лицето и за миг си помислям, че смята да си издере лицето с нокти. После разбирам, че издърпва тръбите от устата си, като през цялото време се дави.

— Побързай! — крещи Док. — Трябва да вдигнем капака, преди да извади тръбите!

Не си правя труда да попитам защо, отивам бързешком от другата страна на кутията и му помагам да вдигнем тежкия стъклен капак. Тръбите, които излизат от гърлото на момичето, минават около главата и врата му, но то продължава да ги дърпа, все още голяма част от тях са вътре в него. Повръща и в течността около главата му нахлуват облаци от жълта течност и бледочервена кръв.

С последно усилие двамата повдигаме капака. Док се дръпва рязко, при което го изтръгва от ръцете ми, после го хвърля върху каменния под. Капакът се разцепва на две неравни парчета, които са толкова дебели, че дори не се чува звън на счупено стъкло.

Момичето, което лежи във водата, изпъстрена с кристали, успява най-после да издърпа и последната тръба. Виждам, че към края й е прикрепено малко електронно устройство. Очите на момичето са широко отворени и то гледа право към нас. Устните му се разтварят, образувайки идеален кръг, и то поглъща вода.

— Какво се опитва да направи, да я изпие всичката ли? — пита Док, докато бърка във водата, за да извади момичето.

Отстъпвам ужасен назад.

— Не — прошепвам, — то пищи.