Вратата на люка се затваря с трясък, а зад мен Док и Старши разговарят с тих, трескав шепот.
— Смяташ ли, че това е бил…?
— Не е възможно.
— Той знае ли?
Пауза.
— Разбира се, че не.
— А ти дали…?
— Естествено, че не.
Но аз не мога да мисли за нито друго, освен за звездите.
Чувствам се, сякаш част от душата ми, която преди е била загубена и празна, сега е изпълнена със светлината на милиони звезди.
Те бяха всичко, за което бях мечтал, и същевременно съвсем различни от представата ми за тях.
Как изобщо съм могъл да си помисля, че електрическите крушки в Голямата зала са звезди?
Повече никога, никога няма да съм същият.
Видях звездите.
Истинските звезди.