През Вселената

65 Ейми

Лекарят отмества ръката ми.

— Искам да видиш нещо.

— Какво става? — питам с глух глас.

Лекарят поглежда невъзмутимо към празното тяло на Стийла.

— О, това ли?

— Това? Това? — крещя. — Само преди миг тя беше човек! Какво й стори?

Лекарят заобикаля леглото й и чуква с пръст по една от банките с разтвор.

— Тук има много силен концентрат на фидус. Това е лекарство — отговаря ми той, преди да го попитам. — Прави хората пасивни.

Сещам се за Филомина, за дъщерята на Стийла, за себе си.

— Ти дрогираш целия кораб — прошепвам аз.

— По-голямата част.

Той свива рамене.

— Защо?

— Медицината е едно чудо — отбелязва лекарят, докато изцежда торбата с интравенозен разтвор. — Ако имаш проблем, дори проблем с едно цяло общество, медицината може да го реши.

— Ти си зъл — казвам аз, след като думите му добиват смисъл.

— Реалист съм.

Посягам и сграбчвам ръката на Стийла. Тя е студена и безжизнена.

— Какво става?

Пускам ръката й и отстъпвам, отвратена, назад.

Лекарят, забравил за мен и пациентите, е насочил цялото си внимание към банката с разтвор.

— Казах ти: фидус предизвиква пасивност.

— Какво означава това? — повишавам глас, но в думите ми се прокрадва нотка на паника.

— Пасивността ли? Ами прави ги спокойни. Тихи. Пасивни.

— Но тя дори не мърда! — Гласът ми става все по-висок. — Дори не мига! Само гледа право пред себе си!

Лекарят изглежда силно изненадан от моята скръб.

— Нима не виждаш, че Стийла и останалите са напълно безполезни? Тя и останалите възрастни вече не стават за физическа дейност. Не могат да работят като младите. Не са полезни и с ума си — продължителната употреба на фидус влошава мозъчната дейност, дори и ако са на инхибиторни хапчета като Стийла. Нервната им система рикошира във фидус и те или не могат да различат кое е реално и кое не, или започват да буйстват, когато не са под влияние на лекарството. И в двата случая те се превръщат в бреме за обществото ни. Така че вземаме от тях каквото можем. — Той кимва по посока на торбичката с кръвта на Стийла. — В нейното ДНК се съдържат индивидуална интелигентност и възприемчивост; може би ще успеем да я преработим. След като получим всичко, което ни трябва от възрастните, ние ги приспиваме.

Стийла не изглежда заспала. Тя изглежда умряла.

Сещам се за кутрето, което родителите ми подариха, когато бях на осем години. То се разболя от парвовироза. Мама ми каза, че се наложило ветеринарят да го приспи.

— Убивате ли ги? — прошепвам, ужасена, аз.

— Технически да — свива рамене лекарят.

— Технически?! — изпищявам аз. — Те или са умрели, или не — тук няма средно положение!

— Живеем в ограничена среда — казва лекарят. — Корабът трябва да се изхранва сам. — Погледът му се мести от Стийла към мен. — Имаме нужда от тор.

С мъка потискам гаденето.

— Извади я! — изкрещявам му аз и се хвърлям към банката.

— Късно е. Лекарството с вече в организма й.

Отскубвам иглата от ръката на Стийла и се убеждавам, че лекарят не лъже. От края на иглата пада капка кръв и нищо друго. Контейнерът е празен. Ръката на Стийла провисва отстрани на леглото, но тя не забелязва.

— Ейми — произнася със студен глас лекарят, — казвам ти всичко това, защото трябва да разбереш каква е реалността на този кораб. Видях те да разпитваш Старши; видях те да разговаряш с Младши. Трябва да си наясно каква опасност те грози, ако причиниш неприятности или се сблъскаш с лошата страна на Старши. Люкът не е единственото средство, за да се отърве Старши от теб. Той е опасен. Старши е много опасен и ще направиш най-добре, ако в бъдеще го избягваш.

Той въздъхва и за първи път се питам дали не изпитва съчувствие или съпричастие, или изобщо някакво чувство към пациентите си.

— За мен беше ясно, че когато Младши те доведе при мен, ти се намираше под въздействието на фидус. Двамата със Старши отговаряме фидус да се дава на всеки на „Благословеният“. Това е наше задължение. Обаче, макар да вярвам, че фидус поддържа мира, не съм убеден, че е най-доброто за всеки. — За първи път ме поглежда в очите. — Но ако разстройваш живота на кораба, Старши ще ми нареди да те доведа тук на четвъртия етаж. И ще поставя онази игла във вената ти. Първоначално ще почувстваш топлина, а после успокоение и радост.

Погледът му се премества към Стийла и моят го следва. Мъничка усмивка трепка на сбръчканите й устни.

— Щом фидус успокои съзнанието ти, ще се успокои и тялото ти. Мускулите ти ще се отпуснат и ще се почувстваш толкова спокойна, колкото никога не си била преди това.

Тялото на Стийла потъва във възглавниците. Усмивката изчезва, но не защото тя е тъжна, а защото мускулите на лицето й вече не действат, за да задържат извити устните й.

— Тялото ти ще стане толкова спокойно, че накрая белите те дробове ще ги домързи да дишат, а сърцето ти да бие.

Наблюдавам много внимателно Стийла, като очите ми обхождат цялото й тяло. Въобразявам си, че гърдите й се надигат и спадат, че макар и съвсем тихо, мога да чуя как бие сърцето й.

Но всичко е само плод на надеждата и въображението ми.

С треперещи ръце затварям неподвижните й очи.

— Това е една милостива смърт — обажда се лекарят. — Но все пак е смърт. Ако Старши реши, че си безполезна или — още по-лошо — неудобна за него, това е, което те очаква.