През Вселената

47 Ейми

На следващата сутрин си вземам душ, и още един. Но не мога да отмия синините от китките и краката ми, нито пък мога да изчистя спомена от съзнанието ми.

На полетата почти не се виждат хора.

Хората са животни, така ми каза Харли.

Такива са. Лут и двамата мъже фийдъри го доказаха. А онзи мъж и жената, които бяха точно зад мен, дори не забелязаха…

Точно в началото на Сезона Младши ме целуна в градината. Дали беше истинска целувка, или устните на всяка друга жена биха свършили същата работа? Лицето ми пламва. За мен беше истинска. Но вероятно не и за него.

Изобщо не ми пука що за епидемия е имало на кораба или какви правила си е измислил Старши: Сезонът не е нормално човешко поведение. Би трябвало да има причина, за да се случва. Нещо в онова, което ядат, или някакъв химикал в рециклирания въздух, а може да е дори болест, която кара хората да се държат като разгонени животни.

Тогава ми хрумва идея: лекарят. Той би трябвало да е наясно, че това не е нормално, би трябвало да знае как да го отстрани, да спре онова, което прави хората така необуздани.

Скачам и се насочвам към вратата, но ръката ми се разтреперва, щом посягам към бутона, за да я отворя. Тук вътре съм в безопасност. Там навън…

Не.

Няма да се крия в дупката си като изплашен заек. Смисълът в търсенето на лекаря е да докажа, че хората не са животни. Следователно няма да се крия като такова.

За разлика от мен, докторът се е покрил някъде. Няма го на третия етаж, нито на четвъртия. Във фоайето една сестра ме насочва към втория стаж.

— Но е много зает — подвиква тя след мен.

Десетки жени са се наредили в коридорите на втория етаж — някои, облечени в болнични халати, стоят до вратите, очевидно в очакване да влязат по стаите, други са в обикновените си туники и панталоните с широки крачоли, но държат спретнато сгънати болнични халати и чакат, за да се преоблекат. Целият етаж напомня на гинекологичен кабинет. Във всяка стая има легла със стремена и почти всяко е заето. Забавям крачка. Защо един гинекологичен кабинет е препълнен точно сега? Нима тези жени мислят, че вече са забременели? Не и само след един ден. Поклащам глава. Не съм съвсем сигурна. На кораб, на който телефоните са вградени в ухото ти, пластмасов лист, тънък като хартия, е цял компютър, може би не е чак толкова налудничаво да знаеш, че си забременял с такава скорост.

Всички женя мълчат.

— Нареди се на опашка — казва ми една сестра и ми подава сгънат халат.

— О, но аз съм тук само да се видя с лекаря… — започвам аз. Очевидно съм тук, да видя лекаря, очевидно всички жени са тук по тази причина. — Имам предвид — добавям аз под нетърпеливия поглед на сестрата, — не, ъ, гинеколога, а другия лекар, който обикновено е на третия етаж.

— Има само един лекар — заявява сестрата. Оглежда по-внимателно червената ми коса и бялата ми кожа. — Предполагам, че не си тук за Сезона.

— Не!

Тя въздъхва.

— Последвай ме.

Сестрата ме повежда надолу през приемната, промушвайки се между групите жени. Някои от тях вдигат поглед и ме заглеждат с нещо като изненадано любопитство, както човек би погледнал към странна личност в автобуса. Никоя от тях не проговорва, не изглеждат твърде обезпокоени от присъствието ми.

— Само един лекар с толкова много пациенти? — питам аз сестрата.

— Разполага с нас, сестрите, а има и асистенти, някои от учените работят от години непосредствено под негово ръководство. — Сестрата въздъхва. — Но Док така и не си е избрал чирак. Не е много от доверчивите.

Чудя се какво ли общо може да има доверието с наемането на повече помощници, но не ми остава време да попитам. Сестрата спира пред една отворена врата и ми показва с глава да вляза. Влизам. Лекарят седи на стол пред легло, на чиито стремена са краката на една жена. Всичко, което най-вероятно жената не желае аз да видя, е изложено на показ.

— О, боже мой! Съжалявам!

Закривам очи и се обръщам, за да изляза. Защо онази сестра ме вкара в стаята насред преглед, и то един такъв чисто личен преглед?

— Няма нищо — казва лекарят. — За какво съм ти дотрябвал?

— Не мисля, че тя би искала аз да съм тук…

— Тя няма нищо, против. Имаш ли нещо против? — пита той, като наднича между коленете на жената.

— Разбира се, че нямам.

Тя звучи отегчено.

Единственото, което знам, че ако аз лежа, изложена на погледа на всеки, бих се почувствала унизително. След като започнах да излизам сериозно с Джейсън, майка ми ме накара да отида на гинеколог и това беше най-неловкия половин час в целия ми живот. Не исках в стаята да има никой друг, включително лекаря, сестрата и майка ми, а камо ли някакъв непознат.

Но на тази жена очевидно не й пукаше. Осмелявам се да отворя очи и тя среща погледа ми с пълно спокойствие. Изобщо не изглежда обезпокоена от присъствието ми.

— Аз, ъ… — опитвам се да не обръщам внимание какво прави лекарят с прозрачното желе и онова метално нещо, което прилича на инструмент за мъчения. — Исках да те попитам за Сезона.

— Аа — казва лекарят.

Той продължава прегледа, и аз си мисля дали не може да спре за секунда.

— Той променя ли хората?

Изплювам камъчето, за да приключа възможно най-бързо.

— Какво имаш предвид?

Металното нещо на лекаря се изплъзва. Жената се мръщи, но не казва нито дума. Равнодушно гледа към тавана.

Стъкленият й поглед, пасивния начин, по който лежи, всичко това ми напомня начина, по който реагира онази двойка, когато бях нападната. Апатията на онези хора не беше нормална… нито пък на тази жена. Всъщност всички жени, които видях в приемната, бяха леко отнесени. Стояха така търпеливо, толкова тихи… така безучастни. При толкова много жени, наредени на опашка, за да минат гинекологичен преглед… те би трябвало да са нетърпеливи, да разговарят, би трябвало да са нервни или възмутени, или възбудени, или хиляди други неща.

— Как се казваш? — питам аз жената.

Тя обръща глава, за да ме вижда, и аз съм сигурна, че беше забравила за присъствието ми. Но очевидно не е напълно изключила.

— Филомина — произнася тя с равен глас, въпреки че лекарят й прави нещо, което би ме накарало да се гърча от неудобство.

— Щастлива ли си?

Осъзнавам, че въпросът ми е странен, но бе първото, което ми хрумна.

— Не съм нещастна.

— Ейми, какво искаш? — намесва се лекарят.

— Тя сякаш дори не е човек — казвам аз. — Не виждаш ли? Нали ти си лекарят! Би трябвало да знаеш, че държанието й не е нормално.

— Кое по-точно не е нормално? — пита той, докато жената намества главата си отново в средата на възглавницата.

Тя втренчва празен поглед в тавана и потрепването на клепачите й е единственият признак, че е жива.

— Това — посочвам аз. — Тя.

Лекарят цръква прозрачен лубрикант върху корема й и го разнася с ръчно устройство с плосък накрайник. Отначало си помислям, че ще прави преглед с ултразвук, но не виждам екран, който да покаже размазаната черно-бяла снимка на зародиша. Вместо това върху самото устройство светва малък монитор.

— Е, Филомина, изглежда, че си бременна — обявява лекарят, докато оставя настрани устройството.

Тя въздъхва с чувство на удовлетворение — единствената истинска емоция, която показва през цялото време.

— Откъде знаеш? — питам аз.

— Какво имаш предвид?

— Та те се чифтосват само от няколко дни. Не трябва ли да изчакаш поне две седмици, преди да кажеш на жената, че е бременна.

Лекарят избърсва лубриканта от голия корем на Филомина с нещо, което мирише на спирт. Той посяга и отваря чекмедже в шкафа до леглото, вади дълга колкото ръката ми спринцовка. Дългият стъклен цилиндър е пълен с кехлибарена течност. Близо до буталото се вижда малък етикет. Твърде съм далече, за да го прочета, но виждам, че върху него има написани думи.

— Нивото на хормоните й показва, че има голяма вероятност да е оплодена. А дори и да не е била бременна до момента, след това вече ще бъде. Сега малко ще пари — обръща се лекарят към Филомина, която, изглежда, не изпитва голям интерес.

След това той я пробожда с иглата, вкарвайки я дълбоко в нея, предполагам, че стига до матката й.

Отдръпвам се ужасена, стомахът ми се свива при тази гледка, но Филомина издава само лек звук на болка, едно „ох!“ и всичко приключва. Лекарят натиска буталото и кехлибарената течност се излива във Филомина.

— Онова нещо там ще промени бебето — казвам аз с пресеклив шепот.

Лекарят ме поглежда, като не спира да натиска буталото.

— Прави бебето по-силно, по-здраво.

Устата ми е суха. Спомням си какво каза момичето на заешкото поле за „ваксинирането“.

— Затова ли всичките жени са толкова странни? Защото ти си ги променил, преди да се родят?

— Това, което правя, е — отговаря лекарят, докато издърпва иглата от вътрешността на Филомина, — да дам на бебето допълнителна ДНК последователност, така че онази част от неговата ДНК, която е по-слаба поради кръвосмешение, да се изгради отново. Не въздействам върху неговата индивидуалност.

— Ако някои я променя, това си ти.

Лекарят издърпва иглата. Не мога да откъсна поглед от малката капка кръв на върха й.

Той изхвърля иглата в кошчето за боклук и най-после насочва вниманието си към мен.

— Всичко е напълно нормално — казва той, като набляга на всяка дума. — Тук няма нищо нередно. Така правят всички нормални хора.

— О, да — обажда се с монотонен глас Филомина. — Всичко е нормално. Аз съм нормална.

Отстъпвам назад и се опитвам да напипам бутона за отваряне на вратата. Изхвърчам от стаята и хуквам през приемната. Жените, покрай които минавам, ме наблюдават мълчаливо. И макар да знам, че очите им не се интересуват от мен, бездушието в тях ме изпълва с необясним ужас.