През Вселената

41 Ейми

Младши не се качва в асансьора.

— Имам да свърша нещо — обяснява той.

В стойката му сега има нещо мрачно и сериозно. Чак сега, когато го виждам изправен, разбирам колко много се изгърбва. Знаех вече, че предопределен да бъде водач на този кораб, просто защото Док и Старши ми бяха казали. Сега го гледам и виждам решимостта на водача в него.

Иска ми се да остана тук, на криогенното ниво и да пазя родителите ми от онзи, които е достатъчно умен, за да изключи заразените хора, докато и ние сме там, но разбирам, че Младши предпочита да остане там самичък, каквато и да е причината за това, и му поверявам родителите ми.

— Младши, мисля, че трябва да дойдеш с нас и да се срещнеш със Старши — казва Док.

— О, ще се срещна със Старши — отвръща Младши, пресяга се, натиска бутона на асансьора вместо Док и се отдръпва назад, когато вратата започва да се затваря след нас. Още преди да се е затворила изцяло, той вече се е обърнал и върви решително по коридора.

— Май е превъртял? — подхвърля небрежно Харли.

Той е ужасно весел за човек, който току-що е изхвърлил някого в открития Космос.

Док сумти.

Когато асансьорът спира, той направо изхвърча навън. Наблюдавам го и чакам да натисне онова бутонче зад лявото си ухо и да снесе всичко на Старши, но той не го прави — само продължава да върви.

— Искаш ли да се върнеш в Отделението? — пита Харли и ми подава галантно ръка.

— Хайде да отидем в градината, която ми показа Младши — казвам аз.

— Охо, той ти е показал градината? — казва с крива усмивка и тръгва надолу по коридора.

— Сигурно се чувства странно — мисля си все още за Младши. — Той е най-младият на кораба, а в същото време е и нещо като водач. Не знам дали бих могла да наредя на някой, който е по-възрастен от мен да направи нещо и да очаквам да го изпълни.

Харли ме поглежда с ъгълчето на очите си.

— Ти си странно момиче, Малка рибке.

— И защо? — питам с усмивка, иска ми се да продължим разговора.

— Тревожиш се за Младши, за това, как се чувства, но ти самата си като риба на сухо.

— По-лесно ми е да мисля за Младши, отколкото за себе си — измърморвам аз и неочаквано в очите ми бликват сълзи.

Не очаквах, че ще кажа нещо толкова близко до истината.

Когато стигаме до вратите на фоайето, Харли ми държи вратата отворена и аз излизам навън. Посреща ме свежа слънчева светлина и мирис на трева след лек дъжд.

И мирис на пот и мускус, миризмата на секс.

— Мамка му, бях забравил за Сезона — казва Харли, когато една полугола двойка се блъска в него, но те са толкова увлечени в страстно опипване и целувки, че дори не го забелязват. — Да се връщаме вътре.

— О, хайде, просто ще избягваме претъпканите места. Не мога да издържам повече вътре.

Когато бях по-малка, преди да ме замразят, никога не съм изпитвала клаустрофобия. Дори и навън, тук в градината, имам чувството, че не ми стига въздух и че ще се задуша, и погледът ми непрекъснато се връща към стените, които сякаш постоянно ме притискат. Затварям очи. Ако се оставя да мисля за това, става по-зле, много по-зле.

— Светлината тук е хубава — отбелязва Харли, когато тръгваме надолу по пътеката далече от Болницата. — По дяволите, трябваше да си взема боите!

Засмивам се.

— Върви. Иди да ги вземеш. Аз ще те изчакам тук.

Харли се двоуми.

— Не, точно сега не е безопасно.

Мисля си за тълпата от хора, с които се сблъсках, когато за пръв път излязох да тичам. Сега май е най-подходящото време да съм навън — никой няма да ми обърне внимание. Всички са твърде заети един с друг.

— Сериозно — казвам аз, когато виждам как Харли поглежда с копнеж към Болницата. — Аз ще отида до онова житно поле. Там няма никой, всички са в градината или на пътя.

— Ела с мен — казва Харли.

Той ме хваща за ръката и ме дърпа към Болницата, но аз се измъквам.

— Имам нужда да съм навън, наистина. Нуждая се от свеж въздух. Тръгвай! Смея се и го бутам по пътеката. — Не се тревожи за мен.

Харли все още се колебае, но желанието му да рисува е твърде силно.

— Внимавай, Малка рибке — казва той сериозно.

Кимвам с усмивка и той хуква обратно към Болницата, а аз тръгвам бавно в обратна посока към полето.

Бях права. Колкото повече се отдалечавам от градината, толкова по-малко хора се виждат наоколо. Пътеката е всъщност пуста и само стенанията и въздишките наоколо показват, че в полето има хора — зад дърветата или в канавката покрай пътя. Опитвам се да не ги забелязвам. Повръща ми се от гледката на този разюздан секс. Когато живеех на Земята, естествено, съм виждала хиляди пъти по телевизията хора да правят секс. Но не е същото, когато хората го правят под носа ти.

— Тя е.

В първия момент просто замръзвам на място, а в следващи момент ми се иска да хукна. По интонацията на гласа знам, че който и да го е казал, имаше предвид мен. Осмелявам се да хвърля поглед назад. Виждам трима мъже, всички около възрастта на Харли, и тримата вървят след мен. Двамата от тях са ми непознати, най-вероятно фийдъри, които вършат някаква тежка работа, ако се съди по мускулите им.

Стомахът ми се свива.

Разпознавам третия.

Лут, който винаги ме следи с поглед и ме зяпа, когато ме види в Отделението.

— Хей, смахнатата! — подвиква след мен, когато вижда, че ги гледам.

После вдига ръка в подигравателен поздрав, а другите двама се смеят.

Започвам да вървя по-бързо. Чудя се дали стенещата, запъхтяна маса от запотени хора на полето ще реагира, ако извикам за помощ. Не съм много убедена.

Чувам шума от тежките им стъпки зад гърба си. Крачките им са по-големи от моите, а и вече ускоряват ход.

— Не мисля, че си падам по смахнати — казва единия от тях.

— Аз пък си падам — отговаря Лут.

Вече не ми пука какво ще си помислят. Хуквам. Паниката ме зарежда със сила и аз тичам енергично, оттласквам краката си нагоре, после надолу и пак нагоре. Някой псува зад мен и аз разбирам, че преследването е започнало. Минавам напряко през едно поле, но житото ме забавя и след мен остава ясна диря от смачкани класове. Прескачам двойка, която се люби, но те изобщо не ме забелязват, камо ли да видят, че съм в беда. Обръщам се да видя колко близко са мъжете зад мен.

Твърде близко.

А и аз съм много глупава. Препъвам се в друга двойка от извиващи се тела, политам напред и се изтърколвам върху високите остри стебла. Момичето, което е отгоре, ме поглежда със замъглен от сласт поглед и ми се ухилва подканящо. Дръпвам се назад и усещам как житните стебла се огъват и чупят под тежестта на тялото ми, опитвам се да се изправя на крака.

Но не съм достатъчно бърза.

Един от двамата едри фийдъри се хвърля отгоре ми.

Боря се и се опитвам да се изправя, но съпротивата ми само го възбужда повече. Замирам неподвижна и се опитвам да освободя ръцете си. Той притиска китките ми към земята с месестите си юмруци, сега вече и другите двама са тук. Другият фийдър ме сграбчва за глезените. Лут се стоварва на земята до мен и се навежда над лицето ми. Хили се.

Съпротивлявам се. Те всички се смеят с дълбок гърлен смях, който изобщо не е весел.

Извивам глава към голата двойка, в която се препънах.

— Помогнете ми! — казвам умолително.

Жената извива гръб и притиска бедрата си към мъжа под нея.

— Помогнете ми! — вече пищя.

Мъжът под нея поглежда назад към мен, но очите му са празни. Той се усмихва отнесено. Жената също се обръща да ме погледне.

— Боли само първия път — казва тя и продължава да се оттласква ритмично върху мъжа, той стене, тя също стене и те напълно забравят за мен.

Лут разтваря краката ми и разкъсва туниката, показва се фланелката, която нося вместо сутиен, и той ругае, после разкъсва и нея. Остатъците от дрехите се усукват около ръцете ми, но гърдите ми са голи. И макар че съм видяла половината от хората на този кораб да се разхождат наоколо голи в любовна нега, аз се срамувам от голотата си. И съм ужасена.

Лут се навежда над мен и заравя лице в гърдите ми. Опитвам се да се извъртя, но той стене от страст и се притиска още по-силно към бедрата ми. С едната ръка рови в панталоните си, а с другата мачка силно гърдите ми. Фийдърът, който ме държи за ръцете, издава дълбок гърлен стон и се навежда към мен, ближе ръцете ми, започва да ги хапе — в началото леко и игриво, после по-силно. Ако на негово място сега беше гаджето ми Джейсън и правеше това, сигурно щеше да ми хареса.

Фийдърът вдига поглед към мен, когато започвам да плача. Погледът му е празен, само безизразна пустота. Похотта му е като при разгонените животни. При Лут обаче не е така. Широката му усмивка разкрива всичките му зъби. Той ме следи от първия момент, в който ме видя в Отделението.

И той знае.

Виждам го в очите му. Повечето от хората, повечето от фийдърите се държат като животни. Но не и този мъж. Той знае какво прави.

И това му харесва.

Безнадеждно е.

Мъжът, който ме държи за глезените, започва да дърпа панталона ми.

Аз го сритвам и усещам, че петите ми се забиват в зъбите му. Той изкрещява и викът му не е от похот, а от болка. Но Лут твърдо преследва целта си и започва да дърпа панталона ми надолу. Отварям уста, за да извикам, и мъжът, който държи ръцете ми, бързо притиска устата си в моята, забива езика си навътре, върти го и го притиска към небцето ми.

Хапя, докато усетя вкус на кръв. Хапя и когато той се опитва да отдръпне езика си. Когато най-после успява да се освободи, аз изплювам кръвта и пищя.

— Малка Рибке! Ейми!

В гласа на Харли има паника.

— Харли! — крещя с всички сили. — ХАРЛИ!

И тогава той е при мен, и налага с триножника си мъжа, който е разтворил краката ми, триножникът му става на парчета и той продължава да удря мъжете с юмруци. А аз се свивам на топка, стискам зъби и преглъщам сълзите си. Фийдърите офейкват, но Лут остава. Двамата с Харли се въртят един около друг като лешояди около мърша, а плячката съм аз. Лут напада пръв, но Харли го удря силно, той се просва на земята, но не се предава. Харли ме сграбчва за ръката.

— Хайде, хайде — повтаря и ме дърпа.

Панталонът ми се свлича надолу. Аз го придържам с една ръка, с другата съм хванала Харли и тичам, тичам, тичам, дочувам тежките стъпки на мъжа зад мен, а после не ги чувам вече, но още тичам и тичам, и се държа за Харли като за въже, което ще ме измъкне от подводното течение.