През Вселената

60 Младши

Нищо изненадващо. Старши ме повежда право към гравитационната тръба и оттам в Учебния център. Сядам до масата, сякаш в очакване на урока, но мислите ми препускат.

Знам, че Ейми смята, че безволево последвах Старши, подобно на послушно куче, припкащо след стопанина си. Видях разочарованието в очите й, когато я изоставих в Архивната зала. Налага се да позволя на Ейми да ме мисли за слаб, ще пожертвам представата й за мен.

Защото така трябва да постъпи един водач.

Ще се наложи да играя тази игра още малко. Ще разчитам на това, че Старши ме възприема като глупав и невеж и е убеден в моята слабост. Но не завинаги. А само докато разруша тази стена, която той издига между мен и ролята ми на водач на този кораб.

Старши е готов да рухне. Спорът с Ейми, начинът, по който избухна толкова бързо, неочакваните изблици на крясъци и грубост, които се появиха, откакто започна Сезонът — определено видът му на хладнокръвен дядо се пропуква и истинската му същност на жалък и жаден за власт човек прозира отдолу.

Изглеждаше почти глуповат в гнева си, докато спореше с Ейми. Той е просто един стар човек, сграбчил възможно най-силно властта си. Онова, което трябва да сторя, е да ръчкам в тези пукнатини. Така ще мога да проникна зад стената и ще открия какво държи скрито от мен и защо досега не беше пожелан да сподели тайните на кораба с мен.

Макар да бях роден като младши, за първи път почувствах, че мога един ден да бъда старши.

Застанал срещу мен, Старши пощипва носа си.

— Защо се интересуваше от тази информация?

— Каква информация?

— Историята на Земя-Слънце, чертежите на двигателя, Епидемията — какво точно търсиш?

Контролира едва-едва гласа си.

— Какво значение има?

— ИМА! — изревава Старши и същевременно удря с юмруци по масата.

Не помръдвам. Насилвам се да изглеждам като картина, изразяваща спокойствие. Ако съм успял да науча нещо от Старши днес, то е, че изпускането на нервите те прави да изглеждаш като глупаво дете. Затова отговарям бавно, спокойно и ясно, сякаш обяснявам нещо елементарно.

— Започнах да търся онази информация, която ти отказваш да споделиш с мен. Предполага се, че един ден аз ще бъда Старши. Ако ти не ми кажеш какво трябва да правя или да знам, за да ръководя, то ще ми се наложи да потърся друг начин да го разбера. Ако смяташ да стоиш там и да беснееш срещу мен, защото съм потърсил отговори на тези въпроси, тогава търси вината в себе си. Твое задължение е било да ме запознаеш с тези факти.

Старши пребледнява като платно, а после лицето му става яркочервено.

— Нима досега не ти е минавало през ум, че съм имал много основателна причина да пазя тази информация от теб.

— Не — отвръщам просто аз. — Познавам те още от дете. Ти имаш пръст в цялото ми израстване. Последните три години живея с теб. Каква би могла да е тази причина, която да ти попречи да ми довериш някаква информация за кораба?

— Мислиш си, че знаеш всичко — надсмива ми се Старши. — Ти си просто едно дете.

— Ти губиш битката — казвам спокойно аз и вдигам глава към него. — Вече не можеш да се контролираш. Погледни се. Изпълнен си с ярост. Не си годен да бъдеш Старши.

— А ти пък си? — крещи с пронизителен фалцет Старши.

Свивам рамене.

— Очевидно в онова, което преглеждахме с Ейми, е имало нещо, което те е накарало да изпаднеш в бяс. Чудя се какво ли е то…

Старши кипи от гняв. Аз пък си мисля, че Орион грешеше. Не беше нужно да се промъкваш тайно, за да се добереш до Старши. Просто трябваше да го вбесиш, ама истински.

— Едва ли са таблетите с исторически записи. Тях си ми ги показвал и преди. Тогава остава Епидемията.

Старши надига глава и обръща лице към мен. Сега гневът му е дълбоко в него, като горещи въглени в стомаха, и вече не се вижда на повърхността.

— От дълго време не съм говорил за нея.

Затаявам дъх.

— Младши преди мен? — Старши кимва. — Той умря ли? Или ти…

Не мога да се заставя да довърша въпроса.

— Искаш да научиш за Епидемията, нали? — пита той с ужасяващо равен глас. — Чудесно. Нека ти разкажа за Епидемията.

Изправя се рязко, после премества тежестта от болния си крак. Подпрял юмруци върху масата, той се надвесва над мен и не ми остава друго, освен да погледна покорно нагоре и да чакам.

— Ще започна с това. Никога не е имало Епидемия.