През Вселената

3 Ейми

Президентът го наричаше „въплъщение на американската мечта“.

Тате го наричаше „нечестивия съюз на бизнеса и правителството“.

Но всъщност беше просто отстъплението на Америка. Измъкване от кризата, за да се присъединим към Обмена на финансови ресурси. Многонационален съюз, който има една-единствена цел: печалби. Той финансира световното здравеопазване, за да може да монополизира ваксините. Подкрепя единната валута, за да прибира лихви в световен мащаб.

И предоставя средствата, необходими за изстрелването на първия междупланетен кораб с група подбрани учени и военни на борда му в търсене на нови природни ресурси — и съответно на повече печалби.

Шанс за родителите ми да осъществят мечтите си.

И моят най-страшен кошмар.

А аз имам опит с кошмарите, като се има предвид, че съм спала по-дълго, отколкото съм била жива.

Надявам се да е така. Ами ако това е само част от един дълъг сън, изсънуван в промеждутъка от време, след като Ед затвори вратата на камерата и преди Хасан да натисне бутона, за да ме замрази? Дали е така?

Това е някакъв особен вид сън. Никога не си напълно буден, само осъзнаваш какво се случва в едно напълно неподвижно тяло.

Сънищата се вмъкват и измъкват от спомените.

Единственото нещо, което ме спасява, за да не ме погълнат кошмарите, е надеждата, че сигурно след по-малко от сто години ще се събудя.

Не след сто години. Нека не са триста. Нито триста и една. Моля те, Господи, не толкова много.

Понякога усещането е, като че ли са изминали хиляда години, а понякога ми се струва, че съм спала само няколко мига. През повечето време съм в някакво странно състояние — полузаспала-полубудна. Така се чувствам, когато се опитвам да дремна за следобед и знам, че трябва да стана, но съзнанието ми започва да броди и съм сигурна, че повече няма да мога да заспя. Дори и да успея да се върна в съня за няколко минути, всъщност лежа будна със затворени очи.

Ами да. Криогенният сън е точно това.

Понякога си мисля, че нещо не е наред. Не трябва да съм чак толкова в съзнание. После разбирам, че съм била в съзнание само за миг, и докато го осмисля, вече съм в друг сън.

Най-често сънувам Земята Мисля си, че е така, защото не исках да я напускам.

Поле с цветя, мирис на пръст и дъжд. Лек бриз… не точно бриз, а спомен за бриз, спомен, превърнат в сън, който се отпитва да заглуши замразеното ми съзнание.

Земята. Вкопчвам се в мислите си за Земята. Сънуването е като умиране. Това са само сънища, но аз не мога да ги контролирам и се загубвам в тях, вече съм загубила твърде много, за да ги оставя да ме завладеят.

Натиск върху кутрето ми там, където тате обви пръста си около моя, и шепотът от думите му, с които ми обещаваше, че всичко ще е наред и че мога да остана с леля и чичо. Тежестта в гърдите там, където трябваше да почувствам решението, да усетя как трябва да постъпя. Потискам спомена сън. Това се случи преди векове и сега е твърде късно за разкаяние. Защото всичко, което някога са искали моите родители, е да бъдат част от първата пилотирана междузвездна мисия, а пък аз винаги съм искала просто да бъда с тях.

Няма значение, че имах своя живот на Земята, че обичах Земята и че всичките ми приятели досега вече са изживели живота си, остарели са и са умрели, а аз просто си лежа тук замразена и сънувам. Джейсън също е живял и остарял, може би се е оженил, родили са му се деца и така нататък, но това вече няма значение, защото сега той е мъртъв. О, боже, неговите правнуци могат да са ми връстници.

Пръски от дъжд по кожата ми, но под синьото небе е светло и слънчево. Джейсън също е тук, замалко да се целунем, но изведнъж всичко се променя и ние сме на онзи купон, на който се запознахме, защото със сънищата е така: те влизат и излизат от спомените и сцените, но никога не са реални. Затова ги мразя, защото никога не са истински.