През Вселената

6 Младши

— И така, каква е третата причина за раздор? — питам Старши, когато в Учебния център настава тишина. Той ме съзерцава. За миг в избледнелите му очи проблясва гняв и се чудя дали няма да ме зашлеви. След секунда обаче тази налудничава мисъл вече я няма. Старши слага ръце на коленете си, притиска ги и те скърцат, докато се изправя. Учебният център не е голям и когато Старши застава прав, стаята изглежда потискащо малка. Той блъска назад стола си и той се удря в стената; масата между двамата е като пропаст, която ни разделя. Зад него избледнялата сфера на Земя-Слънце изглежда миниатюрна, по-малка и незначителна даже и от мен.

— Достатъчно ти казах — заявява той и тръгва към вратата. — А имам и работа да върша. Искам да отидеш в Архивната зала и да се поразровиш там, да видя дали ще разбереш какви са причините, които са предизвикали толкова много раздори на Земя-Слънце. Знаеш първите две причини, заради които са се водили войни и се е проливала кръв, трябва да научиш и третата. Не е трудно, просто трябва да проучиш историята на Земя-Слънце.

Знам, че това е предизвикателство. Старши изпитва способността ми да бъда водач, проверява ме дали съм достоен да следвам неговите стъпки като следващ Старши. Прави го доста често всъщност. Въпреки че онзи Младши, който е трябвало да бъде между мен и Старши, е умрял отдавна, Старши продължава не го харесва. Говори за него единствено когато ни сравнява и сравненията никога не са в моя полза. „Бавен си точно него“, обича да казва Старши, или: „И той би казал същото“.

Много скоро след като се преместих да живея на Ниво кийпъри, се научих да пазя мислите си за себе си и да си държа устата затворена. Старши все още често ме изпитва, за да се увери, че няма да се окажа толкова лош, колкото онзи друг Младши. Опитвам се да изглеждам наперен и решителен, но напразно се напъвам, защото Старши излиза, без да ме погледне.

Част от мен иска да повикам обратно Старши, да го убеждавам и да споря с него, да му напомня за обещанието му да ми каже всичко и да настоявам да ми каже третата причина за раздор.

Но онази част от мен, която може да прекара цял ден в гледане на видео и снимки на Земя-Слънце на таблетите, се радва, че Старши ми е възложил точно тази задача.

В другия край на Учебния център е входът към гравитационната тръба, която използваме двамата със Старши. Тя е само за нас, пряка връзка с Ниво фийдъри. Другата, която минава между Ниво шипъри и Града на Ниво фийдъри, се ползва от всички останали.

Натискам бутона на предавателя зад ухото си.

— Команда? — пита приятният женски глас от предавателя.

— Контрол на гравитационна тръба — казвам аз.

Бийп, бийп-бийп изпълва ухото ми, докато устройството ме свързва с контрола на гравитационната тръба. Прекарвам палец по биометричния скенер на отсрещната стена в Учебния център и в пода се открива кръгъл отвор. Под него няма нищо, само празно пространство.

Стомахът ми се свива, както всеки път, когато стъпвам в пустотата на гравитационната тръба. Но приемникът ми се е свързал с гравитационната система вътре в тръбата и аз отскачам леко във въздуха, преди да потъна като монета, хвърлена в шадраван. Тъмнината ме обгръща, докато се плъзгам надолу по тръбата през Ниво шипъри, а после ме облива светлина. Премигвам с очи. Под мен Ниво фийдъри се вижда разкривено през светлата гравитационна тръба. Градът се издига покрай далечната стена, а фермите са се разпрострели в центъра — обширни зелени полета, изпъстрени с насаждения. Виждат се крави, овце и кози. Оттук Ниво фийдъри изглежда направо огромно, само по себе си — един цял свят. Тези шест хиляди и четиристотин акра, създадени за изхранването на над три хиляди души, сякаш нямат край, когато ги гледаш отгоре. Но когато си там, в полетата или в Града, сред тълпите от хора, които те следят с поглед, имаш чувството, че това ниво е пренаселено.

Гравитационната тръба свършва на около два метра от пода на Ниво фийдъри. Отскачам във въздуха на края на тръбата, чува се бийп, бийп-бийп, докато приемникът ми се свързва с гравитационната система на кораба, и аз се спускам на малката кръгла метална платформа под тръбата. Скачам от платформата и тръгвам по един от четирите главни пътя на Ниво фийдъри. Само няколко метра по-нататък има висока тухлена постройка — Архивната зала, а зад нея е Болницата.

Докато крача към Архивната зала, си мисля колко различен е животът ми сега в сравнение с този преди три години. Живях на това ниво до тринайсетгодишна възраст, като обикалях от семейство на семейство. Още като бях съвсем малък, се видя, че мястото ми не е тук. Всички бяха наясно, че съм Младши. Може би заради това, че Младши преди мен бе умрял неочаквано, фийдърите винаги бяха много грижовни. Но аз нямах нищо общо с тях. Те мислеха по различен начин. Бяха доволни да орат земята и да стрижат овце, и се чувстваха щастливи. Сякаш никога не виждаха стените на кораба пещера около себе си, не се гневяха на времето, че минава толкова бавно. Чак когато станах на тринайсет и се преместих в Болницата, когато се запознах с Харли и говорих с Док, и после, когато се преместих на Ниво кийпъри и Старши започна да ме обучава, чак тогава започнах да се чувствам щастлив на „Благословеният“. Чак тогава започнах да изпитвам удоволствие от този живот.

Невинаги съм съгласен със Старши, а и нравът му, такъв какъвто съм го виждал на Ниво кийпъри, може да бъде ужасяваш, но аз винаги ще го обичам заради това, че ме измъкна от онези тъпи ферми.

Изкачвам се по стълбите към голямата кафява врата, която е боядисана така, че да изглежда като дървена. Винаги съм си мислел, че Архивната зала е много голяма, но Старши твърди, че повечето от жителите на „Благословеният“ я намират за твърде малка. Предполагам, че това е така, защото, когато ходя там, аз съм или сам, или със Старши. Всички други са ходили там със своето поколение, когато са били млади и са ходели на училище. Сега аз съм най-младият на кораба, нямам връстници, няма и училище. Имам си само Старши.

Старши ме наблюдава, докато се изкачвам по стълбите към Архивната зала. Не истинският Старши, разбира се, а портретът му, нарисуван още преди да се родя, когато Старши е бил на възрастта на Док. Портретът е голям почти колкото половината врата и е окачен в малка ниша, вградена в тухлите до входа.

Рано или късно, ще свалят портрета на Старши оттук и ще го окачат в някой прашен ъгъл в Архивната зала, където се пазят портретите на всички предишни Старши.

Моят портрет също ще бъде закачен тук, за да наблюдавам своето малко кралство.

Погледът на нарисувания Старши се плъзва край мен, минава покрай верандата на Архивната зала, взира се нататък към полята и стига чак до Града, който представлява внушителна смесица от боядисани метални кутии. Там живеят повечето фийдъри и шипъри. Старши от портрета има благ поглед, изражение, което никога не съм виждал по сбръчканото му лице, а в меката извивка на устните му се прокрадва любопитство, дали пък не и лукавство. Или не. Твърде много се вживявам в този портрет. Този Старши не е Старши, когото аз познавам. Той изглежда като човек, на когото мога да се възхищавам, защото е истински водач. Но не от онези, които управляват чрез страх. Този тук се вслушва в мнението на другите, интересува се от това, което имат да кажат, и им дава възможност да го направят. Ние с него си приличаме — имаме същия тесен нос, същите високи скули, същата тъмна кожа — и приликата ми с него свършва дотук. Този Старши лъха достолепие, той е вирнал гордо брадичка и гледа властно, а при мен няма и помен от всичко това. Онзи, истинският, гледа свирепо и настървено като ловец, който точи ножа си за уловената плячка.

Поглеждам зад себе си, за да проследя погледа на нарисувания Старши, но не мога да видя „Благословеният“ така, както очевидно само той може. Старши от портрета е удовлетворен от управлението си — и художникът е успял да го предаде чрез боите си. Представям си как е преминал сеансът по рисуване. Обзалагам се, че Старши е стоял точно тук, където съм аз сега, вперил поглед напред над парапета на верандата. Художникът е бил на моравата, под Старши — естествено, че под него, и е оформял образа със силни, широки движения на четката. Тогава, когато Старши е стоял тук, той е виждал от „Благословеният“ същото, което виждам и аз сега: вътрешността на кораб, проектиран като окръг от Америка на планетата Земя-Слънце, но в миниатюрен вид и затворен между кръглите стени на кораба. От едната страна е струпан град — със спретнати, подредени улици, очертани в грижливо оформена решетка, в центъра на всеки квартал са наредени каравани, които са служели за домове и като място за търговия. Един квартал за тъкачите, каквито са родителите на приятеля ми Харли. Друг за бояджиите, втори за предачите, трети за шивачите. Три квартала за консервиране на храната; един за тези, които я консервират, друг за хората, които я сушат, и трети за онези, които я замразяват. Два квартала за месарите. Четири квартала, в които живеят учените и шипърите, които работят на нивото над това тук. Всяко семейство, поколение след поколение, живее и работи до смъртта си в един и същи квартал на един и същи град, на един и същи кораб.

Дали, когато Старши е позирал тук, си е мислел за всичко това? Дали е съзерцавал Града и се е възхищавал на неговото безотказно функциониране, на добре обмислената му конструкция, на перфектно организираната производителност? Или го е видял така, както аз го виждам: хора, затворени в каравани, караваните са затворени в квартали, които пък са затворени в райони, а те пък са затворени от своя страна в един кораб и са обградени от метални стени?

Не. Старши никога не е възприемал „Благословеният“ по този начин. Никога не е мислел за Града като за клетка. Том се вижда в погледа му на портрета, в начина, по който крачи из улиците на града сега, сякаш ги притежава, и наистина е така. Дори тук, където полетата, пасищата и фермите се простират оттатък верандата на Архивната зала чак до далечната стена отсреща, не можеш да избягаш от усещането, че всичко е заградено по някакъв начин. Всяко поле, пасище или ферма са грижливо затворени с ограда, всяка ограда е изчислена до сантиметър преди векове, още при проектирането на кораба на Земята. Отделните парчета земя са различни по големина, но те всички са квадратни и педантично оразмерени. Хълмовете в пасищата са проектирани така, че да са равномерно разпределени, затревените участъци следват стриктен ред, а овцете и козите не могат да разберат, че техните хълмове са просто добре организирани, изкуствено направени купчини от пръст и компост.

Виждал съм пейзажи от Земя-Слънце на видеозаписи и карти. Там земята не беше оформена в такива изрядни малки квадрати. Дори и градовете, разположени върху решетка от улици и булеварди, имаха алеи и задни улички. Полята бяха оградени, но не всички огради имаха правилни форми — те се извиваха около дърветата; чупеха се в странни ъгли, за да избегнат потоци или да заобиколят езерца. Хълмовете изобщо не бяха подредени в редици.

Когато погледна към полята, виждам само колко са слаба имитация на полята от Земя-Слънце.

Обзалагам се, че когато Старши е позирал за портрета си, той се е наслаждавал точно на това, което аз мразя в живота на кораба: перфектната подреденост на всичко.

И затова никога няма да бъда толкова добър старши, какъвто е той.

Защото обичам да има малко хаос.

Отварям широко голямата врата на Архивната зала и се усмихвам на топографските модели, които висят от тавана на голямото фоайе. Светлината, която нахлува от отворената врата зад мен, образува ореол около голямата глинена Земя-Слънце, покрита с прах. Мащабен модел на „Благословеният“ се носи над Земята, пресъздавайки изстрелването на кораба преди толкова много време. Той изглежда дребен и незначителен на фона на планетите зад него, малка топка с криле и остър нос. Пристъпвам във фоайето и проточвам врат. Точно над мен виси крайната цел на „Благословеният“ — голямата, кръгла сфера на Земя-Кентавър. Тя е по-голяма от другите два модела и е окачена в центъра на фоайето. Не съм сигурен дали проектантите умишлено са го направили така, но снопът от светлина, който влиза през широката входна врата, пада точно върху модела на Земя-Кентавър и го обгръща в кръг от светлина.

Пристъпвам напред, протягам ръце нагоре и с върха на пръстите си докосвам Австралия върху Земя-Слънце. Докато моделът на Земята е направен детайлно, с издатини за планините и вълнообразни линии за океаните, Земя-Кентавър е гладка, единственото нещо, което е точно спазено, е относителната й големина. Не знаем какво ще намерим там, дали има планини, или океани, или нещо съвсем различно. Знаем само, че сондата, изпратена там преди нас, я е определила като „годна за обитаване“ — атмосфера на базата на кислород, значително количество прясна вода, а пробите от почвата показват, че е подходяща за отглеждане на култури. Това е всичко, което знаем със сигурност.

Искам да докосна и нея, но тя е твърде високо.

Земя-Кентавър като че ли винаги е твърде далече от мен.

Думите на Старши отекват в ушите ми: задачата ми не е да закарам кораба до Земя-Кентавър, а да заведа хората дотам.

— Мога ли да ти помогна?

Сърцето ми подскача.

— О, това си ти — казвам и се смея на собствената си плашливост.

Орион е архивист. Когато някой изобрети или напише нещо или просто направи нещо умно, архивистите го записват в архива и го съхраняват тук. Последния път, когато бях тук, трябваше да помогна на приятеля ми Харли да премести някакви картини. Той е художник — има една цяла стая на втория етаж на Архивната зала, където са окачени творбите му. Но сега не съм тук за това.

— Може ли да ми помогнеш да намеря малко информация за Земята? — подмазвам му се аз.

Орион се ухилва — зъбите му са жълти и на петна.

— Разбира се.

— Трябва ми нещо за… — Правя пауза, за да измисля как да го формулирам. Не мога просто да го попитам дали знае каки е третата причина за раздор — той си няма представа за какво става въпрос. — … войните на Земята — казвам най-накрая. — За конфликти. Битки. Разни такива.

— Нещо по-определено?

Орион се забързва към мен видимо развълнуван. Предполагам, че след последното училище преди много време тук едва ли са идвали много хора. Като се замисля сега, никога не съм виждат Орион извън Архивната зала. Сигурно води доста самотен живот.

— Всичко, което е причинило проблеми на Земята.

— О, боже.

— Какво има?

Орион мълчи известно време и само ме наблюдава, като чели съм някакъв пъзел с липсващо парченце.

— Ами малко необичайна тема за изучаване, това е. Доста мрачна.

Аз вдигам рамене.

— Старши иска да проумея нещо.

— Аха, изследване за Старши. Ами най-лесно това може да стане със стенните таблети.

Той кимва към четирите дълги екрана, които са окачени на стените във фоайето като гоблени, по два от всяка страна. Орион отива до онзи, който е най-близко до него, докосва екрана и всичките четири таблета се включват и изпълват фоайето със светлина.

Изображенията следват едно след друго: схеми на бърз реактор с оловна обвивка за охлаждане, карта на напоителната система на Ниво фийдъри, картини на Харли и други художници на кораба, дигитални изображения на вероятни географски характеристики на Земя-Кентавър.

— Ще ни трябва твоят достъп — казва Орион и аз откъсвам поглед от екраните. Гледам го недоумяващо и той добавя: — На фийдърите не им е позволено да гледат изображения от Земята.

О, да. Бях забравил. Тези, които виждаме сега, може да се гледат от всички, но информацията, която Старши иска от мен, е с ограничен достъп. Пристъпвам към биометричния скенер на стената отсреща и плъзгам палец по прозореца на екрана. „Старши/Младши достъп осигурен“ — чурулика женският глас от компютъра.

Картините се сменят. Сега показват изкуството на Земята, а не само това на „Благословеният“. Хората са от различни народности. За разлика от изображенията на Земя-Кентавър, тези от Земя-Слънце не са просто художествена интерпретация на художници. Отстъпвам назад и се взирам в бялото като платно лице на жена, напудрената й коса е кацнала като планина върху главата й, а роклята й е толкова широка, че изпълва целия екран. Чудя се кога и къде е живяла, какъв човек е била. Това е лицето на един друг свят, толкова недостижим за мен, колкото и Земя-Кентавър.

— Може би Старши иска да проучиш похода на Чингис хан? — мърмори Орион. Той плъзва пръст по екрана и бялото лице на жената преминава в мъж с тъмна кожа, с издължени очи и сплъстена, мръсна коса, който крещи нещо. — Или пък арменския геноцид?

На мястото на вдъхващия ужас мъж се появява карта на Земята и на нея очертания на малка страна, която ме подканя да науча повече за нея.

Понечвам да докосна екрана, но Орион ме изпреварва. Картата избледнява и се заменя от чертеж. Хвърлям бърз поглед към ситните думи и разбърканите линии. Генеалогична диаграма, която проследява произхода на децата. Очите ми шарят по нея, скачат от име на име и тогава Орион измърморва: „Опа“, и на екрана се появява друга карта, и аз разбирам, че името, което търсех, е моето собствено, макар да знам, че това е глупаво тази диаграма е много по-стара.

Дишам дълбоко, изобщо не поглеждам какво ми показва Орион на екрана, сега точно не ме интересуват никакви воини и геноциди.

Като младши на мен не ми е позволено да знам кои са родителите ми. Това ще ме направи пристрастен и предубеден, ще предизвика сантиментални чувства, които ще влияят на решенията ми и на управлението ми като старши. Знам го. Даже съм съгласен.

И въпреки всичко.

Искам да знам кои са те.

— Младши? — пита Орион притеснено. — Нещо не е наред ли? Клатя глава.

— Не, всичко е наред.

Орион ме гледа втренчено, не знам какво точно иска да разбере. И тогава се усещам, че аз също се взирам в лицето му, и знам какво търся. Това моят нос ли е на неговото лице? Моите очи? Моите устни? Всъщност никога досега не съм забелязвал Орион. Той винаги е бил в сянка, изгубен в архивите, които съхранява. Но сега, когато наистина го виждам…

Възможно ли е този мъж да е моят баща?

Дъхът ми спира и трябва да разтърся глава, за да се съвзема. Няма съмнение, Орион прилича на мен. Но на един кораб, където всички са от един етнос, това не е нещо невъзможно. По същия начин мога да видя себе си и в Старши, както сега в Орион. Само да можех в мен да видя себе си.

Орион ми се усмихва, сякаш разбира какво се случва с мен, но едва ли е така.

— И така — казва той с такъв бащински тон, че аз се сепвам. — Старши иска от теб да направиш проучване? Май сега наистина е решил да те обучава.

— Да.

— Водил ли те е вече долу под Ниво фийдъри?

Ориоа се навежда напред с любопитни очи.

— Долу? Под Ниво фийдъри няма нищо.

Лицето му става безизразно.

— О — казва той и се дръпва назад, устата му увисва от разочарование. — Е, хайде да продължим с изследването.

Той се обръсна отново към екрана.

— Не, чакай! Искаше да кажеш, че има друго ниво под това, така ли?

Орион се колебае. Той прибира дългата си коса зад ухото и аз забелязвам, че отляво на врата му има странен белег, подобен на паяжина.

— Не съм сигурен — казва той, — наскоро преглеждах таблетите и видях нещо… — Той потупва с пръст екрана и започва да прехвърля забързано изображенията по него. — Намерих едни схеми на „Благословеният“. Ама не трябваше да ги гледам. Освен това Старши със сигурност ще ти ги покаже по време на обучението, когато дойде време да научиш тези неща. Направих го от любопитство.

Разбира се, че от любопитство. Той е архивист, затова домът и местоработата му са на Ниво фийдъри. Всички имат достъп само до това ниво, с изключение на шипърите, които имат достъп и до Ниво шипъри, а аз и Старши имаме достъп и до Ниво кийпъри. Орион вероятно е прекарал целия си живот само в тази част от кораба.

— Мога ли да видя схемата?

Той понечва да докосне екрана, но не го прави.

— Старши едва ли ще иска… — казва колебливо и гласът му заглъхва.

— Дай на мене — усмихвам му се аз. — Така няма да те обвинят.

Орион гледа малко виновно, но е също толкова нетърпелив и любопитен, колкото и аз, когато избутвам ръката му и потупвам по Схема на кораб „Благословеният“.

Вместо картина се появява списък. Има две възможности. Две различни схеми.

— Какво означава това? — питам. — Как така корабът се е променил след Епидемията?

Знам, че Старши по време на Епидемията е преименувал нивата, преразпределил е някои от помещенията и е запазил Ниво кийпъри за Старши и Младши, и това е всичко. Или поне си мислех, че това е всичко. Онзи таен екран със звезди — трябва да е имало причина да го скрият…

Орион се привежда още повече.

— Виж, ето това ме заинтригува. Погледни.

Той се пресята и чуква опцията — „След Епидемията“. На екрана се появява ясна схема: напречен разрез за кораба, голям кръг, разделен на нива. Тук няма нищо необичайно. Последното ниво е отбелязано като — „Ниво кийпъри“. Изглежда подозрително просто — има само очертания на стаите, която заемаме аз и Старши. Под него Ниво шипъри е по-сложно — има място, определено за машинното отделение и командния център, както и за научноизследователските лаборатории, в които работят учените. Това, което сега е Ниво фийдъри, заема повече от две трети на схемата. Диаграмата е стара; тя показва сградите, които са били част от оригиналния проект на кораба, включително Болницата и Архивната зала, където сме сега. Но тя не показва подобренията, направени след излитането — на схемата ги няма гравитационните тръби, разработени две поколения преди Старши. Вместо тях има стълби, които свързват Ниво фийдъри с Нино шипъри, които си били демонтирани при изграждането на гравитационните тръби.

Погледът ми слиза надолу.

— За това ли говореше? — Посочвам необозначената част от схемата под Нино фийдъри. — Вероятно това е свързано с електрозахранването или пък са тръбопроводи, нещо такова.

— И аз така мислех — казва Орион. — Но виж.

Той докосва екрана и се връща към главното меню, после натиска „Преди Епидемията“.

Показва се същата схема, но сега всичко е обозначено по друг начин. Ниво кийпъри сега е обозначено като „Навигация“, точно както беше на табелата на екрана, скрит зад тавана. Ниво шипъри е разделено на три сектора: Технологично проучване (където сега са лабораториите), Машинно отделение и нещо, наречено „Мост“. Няма голяма разлика от това, което имаме сега, само различни думи за едни и същи неща. Но на Ниво фийдъри нещата започват да се променят. Лявата част, където е Градът, е означена като „Жилищни помещения (включително)“, а останалата част от Ниво фийдъри е обозначена като „Биологично проучване“. Биологично проучване? Така ли са наричали отглеждането на кози и стригането на овце?

Но това, което наистина ме омайва, се намира под Ниво фийдъри. Онова, което беше просто празно пространство на другата схема, сега е запълнено. Изглежда така, сякаш наистина има друго ниво под краката ни, ниво, за което никога не съм знаел, на което очевидно има лаборатория за генетично проучване, втора водна помпа, голям сектор, обозначен като „Хранилище — важно“, и една много малка част, наречена просто „Извънредно положение“.

— Какво е това? — питам и се взирам в диаграмата.

Знам, че са променили наименованията на нивата и са разместили някои неща след Епидемията, но това? Това е нещо повече от пренареждане. Има цяло друго ниво.

Онова, което премълчавам, е: Защо нищо не знам за него? Защо Старши не ми го е казал? Вече знам какъв е отговорът — защото смята, че не съм готов, или по-лошо — мисли, че не заслужавам да знам тайните на кораба.

— Променили са много неща след Епидемията — отбелязва Орион. Тогава не е съществувала системата на Старши.

Знам поне това. Всеки го знае. След като Епидемията унищожила почти три четвърти от кораба и от над три хиляди души останали по-малко от седемстотин, тогавашния Старши поел управлението и превърнал губернията в мирното работно общество, каквото имаме сега. Със следващите поколения сме възстановили броя на населението до над две хиляди, създали сме нови технологии като гравитационните тръби и сме поддържали една мирна общност, каквато си е представял някога Старши от времето на Епидемията.

Но никога не съм подозирал, че той е променил толкова много кораба, нито пък имам представа какао означават всички тези промени.

— Не искаш ли да знаеш какао има там долу? — пита Орион, загледан в четвъртото ниво.

Сега, след като го е изрекъл, вече знам — да, наистина искам.

— Чакай, нека погледна. — Бутам го настрана и потупвам по екрана на стената, търся трескаво. Трябват ми няколко минути, за да го намеря. — Нека видим какво са сложили тук проектантите — хиля се победоносно.

На екрана се появява чертеж на кораба, но това е много по-сложно от схемите на корабните нива. Присвивам очи към линиите, опитвам се да проследя тръбите и кабелите и да ги отделя от стените и вратите. Изображението е толкова голямо, че трябва или да намаля мащаба и да го превъртя, или да го увелича и да го разгледам.

— Нищо не разбирам от това — казвам най-после и вдигам ръце.

— Аз започнах от асансьора. — Орион превърта чертежа нагоре и изведнъж разпознавам сградата. Болницата. Той посочва четвъртия етаж: — Има втори асансьор.

— Няма втори асансьор! — смея се аз.

Прекарал съм доста време в Болницата, там има само един асансьор.

— В края на коридора има втори асансьор. Чертежите не лъжат.

— Всички врати на този етаж са заключени — обяснявам аз.

Знам го. Пробвал съм всичките. И не са заключени с биометрични скенери — не можах да ги отворя със сканиране на палеца си. Не, тези врати са със старомодни заключалки от Земята, направени от метал. Аз и Харли веднъж се опитвахме цяла седмица да ги отворим, докато Док не ни хвана.

Орион клати глава.

— Не и последната. Тази е отключена. И там има втори асансьор.

Аз се смея отново.

— Няма начин. Ако имаше някакъв скрит асансьор, към тайно ниво на кораба, щях да знам.

Орион само ме поглежда. Мълчанието му е красноречиво. Наистина ли щях да знам?

Оказа се, че Старши е крил разни неща от мен. Може би наистина има друго ниво.