През Вселената

33 Ейми

Дъждът гали кожата ми. И Джейсън е там, и ние почти се целуваме.

Но това не е дъжд, а горещият душ в банята, и с мен не е Джейсън, а Младши.

Опирам глава на плочките в душ-кабината, топли от горещата вода.

Не знам какво да правя.

Увивам кърпа около тялото ми и влизам в стаята. Погледът ми се спира на таблицата, която надрасках на стената, и аз стоя и се взирам в нея, а водата от мен се стича и капе на мокета. Няма полза. Все още не виждам никаква връзка между мен и господин Робертсън.

За пръв път в живота си се чувствам така объркана, така самотна. Всички хора, които трябваше да са с мен — родителите ми, Джейсън, приятелите ми — тях ги няма. Без тях корабът изглежда празен и малък, аз също се чувствам празна и малка.

Трябва да отида в криогенното ниво и да пазя родителите ми. Не биваше да оставям Харли там. Моите родители са там долу, не неговите. Това не е негов ангажимент.

Но си спомням копнежа в очите му, когато си тръгвахме, и не искам да съм тази, която ще го откъсне от звездите.

А и не искам и да бъда там сама, сред студения полъх на смъртта.

Сядам на края на леглото, не ми се ляга.

Прекосявам стаята и отивам до прозореца. Поглеждам леглото ми — завивките са смачкани, но не са отметнати. През първата ми нощ тук Младши седеше точно на този стол, докато аз спях на леглото.

Качвам краката си на стола и обгръщам коленете си с ръце. Заспивам така, с лице към прозореца.

Няма изгрев. Когато се включи голямата жълта лампа в центъра на покрива, тогава е ден.

Чувствам главата си размътена, сякаш още не съм се събудила напълно. Грабвам чаша студена вода от банята, но и това не ми помага. Светът около мен ми изглежда още по-размазан. Толкова съм уморена. Уморена да мисля, да се тревожа. Има само един начин да спра брътвежа в главата ми.

Лут, високият мъж, който се навира в мен и ме зяпа, е единственият човек в общата стая, когато минавам през нея, за да отида до асансьора. Той спи ли изобщо? Човек може да са помисли, че стои в помещението само за да ме зяпа и да ме кара да се чувствам неловко. Искам да се обърна и да му кажа да гледа себе си, но това, че му говоря, само ще го зарадва. Да си призная, малко ме плаши.

Денят е започнал само преди няколко минути. Без истински изгрев нямам усещането за ранна утрин, просто обикновена дневна светлина, така ще бъде и на обяд, и вечерта няколко минути преди да се стъмни. Като че ли почти цялото ниво спи, но гледам да не излизам от селскостопанската част, тичам покрай кравите и през редовете с царевица и косите на мамулите ме гъделичкат, когато минавам покрай тях.

След около десетина минути влизам в ритъм и очаквам момента, когато тялото ми ще влезе в зоната.

— Защо обичаш да тичаш, Червенокоске? — ме попита Джейсън някъде след третата ни среща, вече бяхме започнали да се целуваме, но все още не бях събрала смелост да му кажа, че ненавиждам прякора Червенокоска.

— Казах ти. Обичам момента, когато съм изцяло съсредоточена върху тичането, когато съм само едни тичащи крака.

По-силно. Трябва да тичам по-силно.

— Мисля, че схващам.

Джейсън понечи да ме целуне, но аз вече се навеждах, за да вържа маратонките си, и той успя само да ме докосне по бузата.

Вдигам очи към него.

— И искам да спечеля.

— Да спечелиш?

Не мога да избягам от тези спомени. Просто трябва да тичам по-бързо. Полето с царевица свършва до ниска ограда. Овцете от другата страна ме зяпат. Аз намалявам скоростта и започвам да тичам покрай оградата.

— Ами да, искам да спечеля Градския маратон на Ню Йорк. Нещо като мечта ми е. — Наведох се, но не толкова да оправя чорапите ми, колкото да не срещна погледа му, защото за пръв път споделях мечтата си с някого.

— Градският маратон на Ню Йорк?

— Аха. Това си е голяма работа. Един от най-добрите маратони в света. Повече от четирийсет километра е и минава през всички квартали. Но за да участваш в него — искам да кажа наистина да тичаш, не само да отидеш и да стигнеш до края, за това трябва наистина да си добър.

— Колко добър?

— Най-доброто време е около два часа и половина.

— Два часа и половина? За цели четирийсет шибани километра? Мамка му!

— Знам. Много съм далече от това. Но…

Сега вече вдигнах очи към него. Не се шегуваше, както обичаше да прави. Беше взел думите ми напълно сериозно.

— Можеш да го направиш.

— Едва мога да изтичам петнайсет километра за два часа.

— Можеш да го направиш. Наистина. Ти никога не се предаваш. Наблюдавал съм те. Един ден ще спечелиш този маратон, аз ще бъда на финалната линия и ще те чакам. С изненада.

Сега вече се усмихва дяволито.

— Нека позная. Това ли ще е изненадата?

И аз го целунах, и в тази целувка вложих цялата си любов и благодарност за вярата му в мен.

И тогава осъзнавам всичко. Спирам и вдишвам жадно въздуха, който има вкус на озон.

Не е само това, че Джейсън го няма. Няма маратон. Няма Ню Йорк. Ню Йорк — Ню Йорк! Той е огромен. Има имаше толкова много хора там. Няма вече Ню Йорк. Какъвто и да е Ню Йорк сега, няма да е онова, което беше. Метрото и Сентръл парк, маратоните и Бродуей. Сега е нещо напълно различно — знам само, че има летящи коли и телепортьори. Никога повече няма да го видя и той никога няма да бъде това, което беше. За мен никога повече няма да има Ню Йорк.

Но, шепне сърцето ми, има Младши.

Тичам по-силно.

Вече започвам да виждам хора, които са станали и започват деня си, и тогава се обръщам и тичам назад към Болницата.

Не мога да излъжа себе си.

Знам го, но не искам да си го призная.

Забавям темпото, когато виждам кравите отблизо.

Те не са обикновени крави.

Не съм израснала на село, във ферма или нещо такова, но въпреки това знам как трябва да изглежда една крава. А тези крави — е, ясно е, че са крави, но за пръв път виждам такива като тези тук.

Първо, по-ниски са. Много по-ниски. Главите им едва ми стигат до рамото. Мъжките имат рога, както му е редът, но рогата имат форма на гъба и са затънени, и то не защото са отрязани, а защото просто са си такива.

Кравите ме оглеждат толкова любопитно, колкото и аз тях. Спирам до оградата и се навеждам над нея, задъхана и потна, и няколко крави се клатушкат към мен. Имат повече мускули от обикновените крави, месото издува кожата им, краката им са извити като дъги от тежестта и те пристъпват тежко. Преживят тревата с ритмични, отмерени движения и при всяко млясване изпускат по малко пръст и трева, което почти ми напомня за дома.

Една от тях измучава, но това не е обикновено мучене: то завършва с нещо като квичене на прасе. Муу-ъъ-ииии!

Отдръпвам се от оградата.

Кравите прасета ме наблюдават, докато вървя, и в големите им кафяви очи има нещо зловещо.

Виждам пред себе си поле с насаждения, което е поне два пъти по-голямо от онези с царевица, пшеница и зелен боб, през които тичах. Яркозелени разлистени растения са подредени в дълги спретнати редове, още редове и пак редове. Навеждам се и откъсвам едно кръгло листо, нежно и малко мъхесто, но то има горчив вкус. Стеблото му е дебело и твърдо, предполагам, че е нещо като морков или картоф — хранителната част е под земята.

Тогава дочувам нещо.

Бийп! „Номер 517, ваксиниран.“ Тракане на нещо като твърда пластмаса, шум от бързи стъпки.

Ниска ограда от гъста мрежа за пилета огражда полето зад мен. Близо до оградата и наведена толкова ниско, че отначало не я виждам, е клекнала девойка. Тя е с няколко години по-голяма от мен, около възрастта на Харли. Току-що е освободила един огромен, дебел и късокрак заек и той се отдалечава с подскоци, като на всеки няколко подскока разтърсва задния си ляв крак. Пухкавата му бяла опашка се мята и чувам как трака сърдито със зъби, докато се отдалечава, подскачайки. Понечвам да кажа нещо, но момичето се изправя на колене. Друг заек хрупа детелина на около метър от нея. Без да издаде звук, момичето се хвърля върху заека, сграбчва го за задните крака и го притиска към земята, преди да е успял да се измъкне. После се пресяга зад себе си и взема една от онези тънки пластмасови компютърни джаджи, които използва и Младши, и я размахва зад ушите на заека като касиер, който маркира стока в бакалницата. Компютърът пиука, тя поглежда в екрана и го хвърля до себе си на земята.

— Здрасти! — казвам аз.

Очаквам да е изненадана — с нищо не показа, че ме е забелязала, но момичето вдига очи и казва само:

— Здравей.

После обаче ме оглежда внимателно. Помня какво каза Старши за мен и колко лесно е да ме разпознаят. Косата ми е потна и залепнала за черепа, и няколко кичура са се измъкнали от плитката на гърба ми. Аз ги приглаждам с ръка, не че има полза, на този кораб няма начин да скрия коя съм.

— Ти си генетично модифицираният експеримент — заявява момичето. Аз кимвам. — Старши каза, че не трябва да разговаряме с теб.

— Ами не е задължително — отговарям й с неприкрит гняв, — но поне можеш да си учтива.

Момичето накланя глава, очевидно обмисля чутото. После се пресяга зад себе си и взема малка кошница, пълна с хипотермични спринцовки. Почти половината от тях са празни, а останалите са пълни със златистожълта течност, която прилича на мед, размесен с масло.

— Какво е това? — питам я.

— Ваксини — отвръща ми и се обръща към заека, който все още притиска към земята.

Той изобщо не се съпротивлява. Само помръдва от време на време тежките си задни крака, но не се опитва да се освободи от хватката.

— Зайците твоите домашни любимци ли са? — питам отново.

Тя ме поглежда и аз съм сигурна, че сега си мисли за казаното от Старши, как съм по всеобщо мнение малоумна и глупава.

— Не — отвръща ми, — те са храна.

Глупав въпрос. Полето е доста голямо, виждам наоколо поне двайсет заека и още десетина в далечината. В другия край на полето се виждат къща — сигурно момичето живее там — и още клетки за зайци, оградени с мрежа. На „Благословеният“ има стотици хора и те, естествено, се нуждаят от източник на протеин, който се репродуцира бързо, като зайците.

— Видях те да тичаш — казва тя, но вниманието й е съсредоточено върху заека. — От какво бягаше?

— Просто тичам — отвръщам аз.

Момичето ме наблюдава мълчаливо и съсредоточено, като котка.

— Защо?

Аз вдигам рамене.

— А защо не?

— Не е продуктивно.

Казва го, сякаш продуктивността е нещо свещено, единственото, което има някаква стойност.

— И какво от това?

Вместо да отговори, тя поглежда наляво и ми обръща гръб. Взема от кошницата една от пълните спринцовки, забива я в задния крак на заека и го и пуска.

— Номер 623, ваксиниран — казва тя.

На компютърното нещо се появяват вълниста линия и зелена светлина, а думите й излизат в таблица на екрана.

— Срещу какво ги ваксинираш? — продължавам да я разпитвам.

Какви ли болести по зайците могат да се появят на един затворен кораб?

— Това ги прави по-силни. По-здрави. С по-добро месо. — Тя клечи на петите си и ме гледа. — Ти живееш в Болницата, нали?

Аз кимам.

— Дядо ми го заведоха в Болницата.

— По-добре ли е сега?

— Той умря.

Казва го делово, без ни най-малка емоция, но очите й се овлажняват.

— Съжалявам — казвам аз.

— Защо? — пита тя просто. — Беше му дошло времето.

— Ти плачеш.

Тя трие очите си с мръсни пръсти и на бузата й остава петно от пръст и трева. Гледа сълзата на ръката си, смутена, че от очите й може да бликне такава емоция.

— Няма причина да съм тъжна — казва на уликата, която се стича по пръста й.

Гласът й е равен и монотонен и аз знам, че си вярва, когато ми казва, че не е тъжна, въпреки че тялото й говори противното.

Момичето взема кошницата си и се пресята за компютъра, но той е по-далече, отколкото е предполагала, и се изплъзва от ръцете и. Аз го сграбчвам и съзирам две думи в горния край на екрана: генетична модификация.

— Какво пише там? — соча надписа.

Тя се подчинява, което малко ме изненадва, и започва да чете.

— Генетична модификация за манипулиране на репродуктивните гени и мускулната маса — рецитира със същия монотонен глас. — Планирана увеличена продуктивност: двайсет процента, с увеличена продукция на месо двайсет и пет процента.

— Тези спринцовки не са за ваксиниране — казвам аз и се опитвам да срещна празния и поглед. — Те са свързани с генно манипулиране. Знам го. Майка ми беше специалист по генно инженерство там на… — и млъквам. Тя все още ме смята за смахната, страничен продукт на научен експеримент на борда на кораба. — Виж, не съм такава, каквато казва Старши. Аз съм от Земята, от Земя-Слънце, искам да кажа. Там съм родена. Бях криогенно замразена и се събудих по-рано. А майка ми, там, на Зе… на Земя-Слънце, беше специалист по генно инженерство. Това, което инжектираш на зайците — не е ваксина. То е материал за генна модификация. Ти променяш ДНК на зайците.

Тя кима, сякаш е съгласна с мен, попива всяка дума, но казва.

— Старши каза, че си малоумна и не разбираш нещата.

— Аз наистина съм от Земята — но не това е важното! Виж, работата е там, че тези неща тук са опасни. Генетичната модификация не е нещо, с което можете да си играете, дори и при зайци, особено ако ще ги ядете после. Не осъзнаваш ли какво правиш?

— Старши каза, че това е ваксина — повтаря тя и започва да отстъпва назад.

— Хей, чакай!

Оградата не ми позволява да се доближа.

Момичето спира — но само защото заема позиция да сграбчи друг заек.

— Виж, прочети онова нещо на екрана на компютъра. Там пише, че ги инжектираш с материал за генно модифициране. Виж. Ето там. — Соча към екрана. Тя поглежда към него с любопитство, сякаш търси онова, което й казвам, макар че таблицата се вижда съвсем ясно. — Виж го. Ето там. Виждаш ли изобщо думата „ваксинация“?

Тя клати бавно глава и очите й пробягват по думите на екрана.

— Значи — казвам и чакам да осмисли казаното от мен. Тя не реагира и аз продължавам: — Значи, ти не ваксинираш зайците. Ти модифицираш тяхната ДНК.

Тя се обръща към мен с широко отворени очи и за момент си мисля, че го е проумяла.

— А, не — казва. — Грешиш. Старши така ми каза. Ваксинации. — Тя ми подава кошницата със спринцовки, за да ги разгледам. — Те правят зайците по-здрави. По-силни. С по-хубаво месо.

Понечвам да възразя, но от простодушния и празен поглед на широко отворените и очи ми става ясно, че няма смисъл. Потръпвам, но не е, защото съм потна и ми е студено. Властта на Старши е абсолютна. Не знам защо това момиче е толкова апатично, че не може да проумее истината, която ще й избоде очите, само защото противоречи на онова, което й е казал Старши. Не знам дали Старши не стои и зад изключването на замразените. Но знам със сигурност, че ако е той и ако кара всички да му се подчиняват сляпо като това момиче, нямам никакъв шанс да се опълча срещу него.