През Вселената

25 Ейми

Когато се прибирам в Болницата, дишам дълбоко. Почти с облекчение вдишвам слабия тръпчив мирис на дезинфектант във въздуха — поне има някаква разлика между въздуха вътре и този навън.

Минавам покрай семейство, което е довело тук възрастни им баща. Старецът фъфли нещо под носа си, много тихо и със силен акцент, но се усеща, че е разстроен.

— Какво му има? — чувам да пита отегчено сестрата на рецепцията, докато чакам асансьора.

— Има някакви странни спомени.

Гласът на младата жена е безизразен и монотонен. Спирам се и се вглеждам в тези хора. Мисля, че щях да покажа повече чувство, ако приемаха моя баща в болницата.

Сестрата пише върху нещо като тънък пластмасов лист.

— Напоследък има много такива случаи сред възрастните.

Младият мъж кимва.

— Сега е тяхното време.

Вратата на асансьора се отваря, но аз просто стоя там и ги наблюдавам. Дали иска да каже, че е просто време старите хора да умрат? Едва ли.

— Ела с мен — казва сестрата на стареца.

Той я хваща за ръката и двамата тръгват към асансьора. Младата двойка си тръгва, без да се сбогува с него.

— Задръж асансьора, ако обичаш — казва сестрата.

Аз се сепвам и протягам ръка, за да задържа вратата.

— Тя има странна коса — казва старецът и ме гледа втренчено, но в думите му няма никаква емоция.

— Да, знам — отвръща сестрата. Тя ми хвърля бърз поглед, докато пристъпва напред в асансьора. — Док ни каза, че в Болницата ще пребивава някакво странно момиче.

— Аха, ясно.

Как бих могла да реагирам на това? Натискам бутона за третия етаж, където е стаята ми.

— Четвъртият етаж, моля — казва сестрата. Тя поглежда светещия екран на асансьора. — Скоро ще стане време за лекарствата. Ако побързаме, ще отидем навреме в новата ти стая.

Тя потупва стареца по ръката.

Вратата на асансьора се разтваря на третия стаж и аз излизам радостна, че вече съм сама. Старецът изглежда така, сякаш отдавна е трябвало да го заведат в дом за стари хора, макар че не е чак толкова стар. Лицето му е безизразно и застинало, с празен безучастен поглед. Напомня ми за баба, тя се разболя от алцхаймер и стана толкова зле, че трябваше мама да я заведе в частна клиника. Отидохме да я видим на Великден, точно преди да умре, и тя ми даде боядисано яйце. Наричаше ме с името на мама и не знаеше къде е, но все пак ми даде яйце.

Отправям към стареца слаба усмивка, нещо като извинение.

Когато излизах от Болницата, в общото помещение беше само високият мъж. Но както каза сестрата, сега е време за лекарствата. Стаята е пълна, две сестри обикалят между хората и им раздават големи синьо-бели хапчета. По неловкото мълчание се досещам, че преди малко тук е било шумно и оживено — във въздуха все още се долавя замиращият звън на китара, но сега е тихо, сякаш съм натиснала пауза бутон. Всички се обръщат към мен и мигом замръзват.

— Даа — казва един младеж с дружелюбен вид и се хили — ще ни стане гот сега.

Зад него, подпрян на големия стъклен прозорец, е високият мъж, когото видях сутринта. Устните му се разтеглят в усмивка, но тя е по-злобна от тази на дружелюбния младеж.

Враждебните погледи ме следват, докато пристъпвам в стаята.

— Аз съм Харли — казва дружелюбният младеж.

Една от сестрите припряно му бута три хапчета — едно от големите синьо-бели и две по-малки, едно зелено и едно розово. Мъжът ги преглъща наведнъж, заобикаля сестрата и тръгва към мен с още по-широка усмивка.

— Какво ви става на всички? — провиква се през рамо. — Това е новото момиче, за което говореше Младши!

Няколко момичета до асансьора се кискат нервно, а после започват да си шушукат нещо. Над тълпата преминава вълна от шепот и откъслечни думи. Не разбирам почти нищо от това, което казват — честно, понякога акцентът им е много силен и нищо не се разбира. Но не е трудно да се досетя какво си говорят. Чувствам се, сякаш е обяд в стола на гимназията и е пристигнало ново момиче; виждаш как всички зяпат, чуваш как си говорят и знаеш, че ти си тази, която зяпат и обсъждат.

— Какво й има? — чувам нечий шепот до мен.

— Нищо ми няма — казвам аз високо.

— Косата й… — обажда се друг зад мен.

Обръщам се рязко и червената ми коса се разпилява по гърба. Не знам кой точно го е казал, но всички ме гледат втренчено с кафявите си очи върху тъмните лица, обрамчени с тъмна коса.

Високият мъж насреща облизва устни. Той открито ме зяпа, без дори да се опита да го скрие.

— Приятно ми е да се запознаем! — казва Харли и прекъсва неловкото мълчание.

Когато се ръкуваме, на дланта ми остава ярко петно от боя.

Харли е мършав и дългунест, с коса, която стърчи във всички посоки и тук-там е изцапана с боя. Гледа ме приветливо и открито. Така ми напомня малко за Младши.

— Слушайте, всички, това е новото момиче. Младши я познава. Ново момиче, това сме всички ние.

Няколко души ме поглеждат учтиво; други дори се усмихват. Повечето обаче ме гледат в най-добрия случай подозрително, а в най-лошия — с отвращение. Сестрата, която е най-близко до мен, пъха пръст зад ухото си и започва да шепне на някого, когото го няма.

— Какво й има? — питам Харли, докато той ме води към масата, на която беше седнал.

— О, не се тревожи, ние всички сме луди тук.

Кискам се, най-вече от нерви.

— Добре, че съм чела „Алиса в страната на чудесата“. Определено смятам, че съм паднала в заешката дупка.

— Какво си чела? — пита Харли.

— Няма значение.

Около себе си виждам само очи, които следят всяко мое движение.

— Вижте — казвам високо. — Знам, че изглеждам различно. Но аз съм просто човек, като всички вас.

Говоря с високо вдигната глава, гледам ги право в очите и се опитвам да задържа погледите им колкото може по-дълго.

— Добре им го каза — казва Харли и се хили като Чеширския котарак7.

— Откъде дойде? — пита високият мъж, който не е спрял да ме зяпа и да се усмихва глуповато.

— Ти кой си? — искам да знам аз.

Този направо ме вбесява.

— Лут.

Гласът му е глух и дрезгав.

— Е, престани да ме зяпаш така, Лут — казвам му аз и кръстосвам ръце пред гърдите си.

Лут се ухилва още по-широко и продължава да ме гледа втренчено.

— Ти откъде дойде? — пита една жена, която стои близо до Харли.

Въздишам с досада. Всъщност безсмислено е да казвам на Лут да не ме зяпа, те всички ме зяпат.

— Дойдох от Земята — обяснявам аз, — преди много време.

Повечето от тях ме гледат с недоверие, но в очите на няколко души светва пламъче, което ме кара да мисля, че те са наясно, че небето им не е нищо друго, освен боядисан в синьо метал.

— Ще ни разкажеш ли за нея? — пита Харли.

Той придърпва един стол, аз сядам и се правя, че не забелязвам как жената, която е най-близко до мен, се отдръпва рязко назад. Какво ли мога да им разкажа за Земята? Как мога да им опиша въздуха, който мирише по друг начин, как земята се усеща по-мека, как ги самият си по-различен дори само от факта, че целият свят е на твое разположение? Дали да не започна с планините, винаги скрити зад облаци и сняг — те дали изобщо знаят какво означават тези думи: „облак“, „сняг“, „планина“? Мога да им разкажа колко различен може да бъде дъждът, проливният дъжд е супер, когато искаш да си стоиш вкъщи и да гледаш филм, или да четеш, или пронизващият дъжд, който боде по кожата ти като иглички, или топлият летен дъжд, който прави първата целувка с първата ти любов още по-сладка.

Те ме гледат жадно, чакат да им разкажа за планетата, която наричах свой дом.

Започвам с небето.