През Вселената

52 Младши

Студените й пръсти стискат ръката ми. Хванала ме е така здраво, че не усещам върховете на пръстите си, които и без това са изстинали в гравитационната тръба, но не ме е грижа. Изобщо не ме е грижа. Тя е останала без дъх и се усмихва, а на мен ми се иска да можехме да останем сами в Учебния център, да прибера непокорния кичур коса зад ухото й, да целуна усмихнатите устни. Но вече чувам гласовете на останалите хора зад вратата, тъй като всички останали влизат през люка откъм Ниво шипъри.

Срещам погледа й, а очите й изглеждат безжизнени, като че се е събудила току-що. Но когато й се усмихвам, тя също се усмихва. Докато пресичаме Учебния център и влизаме в Голямата зала, се държим за ръце. Изненадан съм, не мислех, че ще ми позволи да я държа толкова дълго, но тя се усмихва, сякаш е забравила, че ръката й е в моята.

Хората се струпват в залата. Досега не бях осъзнал колко е голяма, но всички са тук. През люка хората продължават да прииждат. Накрая виждам и Харли, последван от Барти и Виктрия. Той остава при тях, близо до люка, но ми намига, като вижда как Ейми ме следва. Очите й са широко отворени, тя оглежда новите лица. Фийдърите са се скупчили заедно като пилета. Шипърите са се наредили по краищата на залата. Чудя се какво ли знаят те. Старши едва ли е разкрил пред тях намеренията си, но начинът, по който стоят, притиснати един до друг, ме кара да мисля, че знаят нещо, което аз не знам.

Сигурно Док знае. Оглеждам тълпата, но не го виждам.

Почти всички са извърнали лица нагоре. „Звездите“ от металния екран светят и трепкат. Червената точка, която показва нашия кораб, мига. Още четирийсет и девет години двеста шейсет и четири дни ни делят от неподвижната светлина, която представлява Земя-Кентавър. Нашият дом.

— Погледни звездите — чувам един фермер от Ниво фийдъри да казва на жената, застанала до него.

Те се приближават един до друг, раменете им се докосват, докато отправят поглед нагоре. Жената прекарва ръка по корема си и разперва пръстите си върху него. Двамата си шепнат нещо, загледани в светещите крушки, които смятат за звезди.

Струва ми се, че всички в залата са по двойки и не една жена е сложила ръце върху корема си. Навеждам се по-близо към Ейми, ръцете ни се докосват, но тя не хваща отново моята.

Притокът на хора през люка постепенно намалява и спира. Всички сме тук. И чакаме.

Няколко шипъри застават по-близо до вратата на Старши. Раменете им са изправени и те хвърлят крадешком погледи към тълпата. Хората от Отделението се събират накуп, гласовете им се извисяват над останалите. Когато ги поглеждам, забелязвам, че Харли мълчи. Вперил е поглед нагоре. Предполагам, се е досетил, че звездите са фалшиви. Как би могъл някой, който е виждал истинските звезди, да бъде измамен от това светлинно шоу?

Отварям уста, за да попитам Ейми какво мисли за фалшивите звезди, но преди да заговоря, вратата на Старши се отваря.

Той излиза от стаята си, облечен в официалната си одежда на Старши, тежка вълнена мантия, с избродирани върху раменете неподвижни, замръзнали звезди, а по ръбовете изобилни зелени растения — надеждите на всеки един на борда на кораба.

— Приятели — произнася той с най-сполучливата интонация на стар дядо, — нещо повече, семейство.

Фийдърите около мен въздишат, а жените потъркват коремите си и се усмихват на мъжете си.

— Поканих ви тук поради една много специална причина. Първо искам да ви покажа звездите.

Той сочи с ръка нагоре и всички очи се извръщат към ярко светещите „звезди“.

— Виждате ли следите, които следват звездите? — продължава Старши и фийдърите кимат с глави. — Те показват колко бързо нашият кораб се движи, докато прекосяваме Космоса на път за нашия нов дом.

Хвърлям поглед към Ейми, но тя гледа безизразно нагоре. Изглежда, още не е разбрала, че звездите не са истински. Обръщам се към Харли. Вперил е очи право в мен, а челото му е прорязано от дълбока бръчка. Убеден е, че това не е вярно.

— Както знаете, вие, младите, сте поколението, което ще се приземи на Земя-Кентавър. — Старши прави пауза и изпълнява една дълбока, драматична въздишка. — Но, уви, това няма да се случи.

От тълпата се надига мърморене. Малката червена светлина, която показва „Благословеният“, се връща обратно на траекторията далече от Земя-Кентавър.

— Двигателите на нашия мил кораб са изморени, приятели, и корабът не може да се движи по-бързо. Трябваше да се приземим след петдесет години…

— След четирийсет и девет години двеста шейсет и четири дни — извиква един глас и го прекъсва.

Ние всички като един се обръщаме към Харли, който гледа втренчено Старши. Лицето му е бледо и тъмното петно под окото му изпъква.

Старши се усмихва любезно.

— Както кажеш. Което е в границите на вашата продължителност на живот, приятели. Но опасявам се, че това няма да се случи. Приземяването върху планетата няма да бъде след петдесет години.

— А кога? — пита Харли, но сега гласът му е тих и уплашен.

— Приятели, трябва да се надяваме, че науката може да ни лъже и че планетата е по-близо, отколкото вярваме.

— Кога?

— Седемдесет и пет години преди приземяване — отговаря просто Старши. — Двайсет и пет години повече от онова, което мислехме.

Тишина обгръща Ниво кийпъри. Двайсет и пет допълнителни години? Аз няма да бъда един стар мъж по време на кацането, ще бъда един мъртъв мъж. Без да осъзная, съм сграбчил ръката на Ейми. Нейните пръсти докосват моите съвсем леко.

— Още двайсет и пет години ли? — изкрещяна Харли и разбутва тълпата, за да се приближи до Старши. — Още двайсет и пет?!

Барти и Виктрия издърпват обратно Харли. Той преглъща с усилие, сякаш всеки момент ще повърне там пред всички нас. Чувам го как мърмори:

— 74, 264… 74, 264

— Още двайсет и пет. — Гласът на Старши заглушава думите на Харли. — Съжалявам, но не мога да променя нещата. За вас ще бъде твърде късно да видите земя… но вашите деца…

Всички жени около мен притискат ръце към коремите си.

— Нашите деца — жената, която е най-близо до мен, се обръща към мъжа до нея, — нашите деца ще видят земя.

Думите се разпростират подобно на огън и не след дълго всички жени фийдъри започват да шепнат на бебетата в тях. Прошепнати думи на надежда, на утеха. Очевидно не ги беше грижа за тях самите. Интересуваха се само от бебетата, които растяха в тях, от бъдещето.

— Да се сбъркат изчисленията за едно пътуване, продължаващо с векове, не е нещо чак толкова съществено, приятели — заявява Старши и аз виждам как някои фийдъри кимат в знак на съгласие.

— Съществено е! — изревава Харли. Той се отскубва от ръцете на Барти и Виктрия. — Обещахте ни земя, обещахте ни дом, обещахте ни истински звезди, а сега ни казвате, че ще умрем, преди да имаме възможността да усетим вкуса на въздух, който не е рециклиран в продължение на няколко шибани века?!

— Но децата ни — казва една от жените фийдъри, — децата ни ще видят Земята. Това е достатъчно.

— Не е достатъчно! — изкрещява Харли. Той е успял да стигне почти до Старши. — Никога няма да е достатъчно, не и докато не усетя под краката си истинска пръст.

Старши пристъпва напред и се озовава пред Харли. Привиква го с пръст и независимо от яростта си, Харли се навежда към него, за да чуе онова, което Старши прошепва в ухото му. Харли изглежда, сякаш е видял призрак, а в очите му се четат мъка и смърт. Щом Старши приключва с шепненето, Харли се изправя, поглежда над тълпата към нас и напуска тичешком Голямата зала. Той се изкатерва през люка. Ние всички мълчим, заслушани в бумтящите стъпки под нас, докато звукът напълно изчезва.

Поглеждам към Ейми, като очаквам, че върху лицето й ще е изписана подобна ярост. Тя беше истински ядосана, когато й казах, че ще трябва да чака петдесет години до приземяването, а как ли се е почувствала сега, научавайки, че ще минат седемдесет и пет години, преди да направим първите си стъпки върху нашата нова планета? Сърцето ми бие силно. Когато родителите й бъдат най-после реанимирани, най-вероятно дъщеря им ще бъде мъртва. А Ейми никога нямаше да успее да се прости с тях.

Лицето на Ейми е бледо, но в очите й няма и следа от гняв, а в стойката й липсва предизвикателство.

— Ейми? — питам, затаил дъх. Тя се обръща към мен. — Какво мислиш за това?

Пауза.

— Тъжно е — произнася тя, но в гласа й няма тъга. — Съжалявам, че така трябва да стане. Но предполагам, че всичко ще бъде наред.

— Какво ти има? — питам аз.

— Нищо ми няма — отговаря тя. Примигва, очите й изглеждат нефокусирани. — Звездите са хубави — добавя.

— Това не са истински звезди — съскам аз в ухото й. — Нима не виждаш?

— Харесват ми малките им опашки, като комети са.

Надвесвам се над нея.

— Ти си виждала истински звезди! Знаеш, че тези не са истински! Добавили са опашките, за да изглежда, че се движим бързо!

— О, но ние се движим бързо — казва Ейми. Тя посочва Старши. — Той ни го каза.

Отстъпвам назад и я оглеждам. Тялото й сякаш се е смалило. Раменете й са провиснали. Дори косата й изглежда като безжизнена.

— Нещо не е наред с теб, какво ти има? — отново питам аз.

Тя примигва.

— Шшт, нашият Старши говори.

Зяпвам. Нашият Старши? Нашият Старши?!

— Приятели — казва Старши, — знам, че новините са тежи за вас. Затова исках да ви доведа тук, да видите звездите, за да разкажете на децата си, когато се родят, за небето, което ги очаква! За света, който ще бъде техният дом!

И хората го приветстват. Те наистина го правят.

Дори и Ейми.