През Вселената

9 Ейми

Но има и сънища.

Прекрасни сънища. Красиви сънища. Сънища за новия свят.

Не знам какъв точно ще бъде той. Никой не знае. Но кошмарите ми рядко са свързани с него и в съзнанието ми новият свят винаги е като рай.

Това е място, заради което си заслужава да напуснеш Земята.

Топлина. Винаги забелязвам първо топлината.

А в моя сън аз се събуждам и съм у дома.

В кухнята баба ми прави палачинки. Тя има навика да добавя към тестото съвсем малко сироп, от което кухнята вече е изпълнена със сладко-лепкав аромат, който ми напомня за дома.

Баба вдига поглед и ми се усмихва…

Понякога изгубвам съня точно в този момент, защото да съм с баба ми отново, е най-невероятната част от който и да било сън…

Тя ми се усмихва и сякаш всичките й бръчици изчезват.

— Да вървим! — казва татко.

Облечен е в спортен екип. Той загрява леко на място и гуменките му поскърцват върху линолеума. Тогава мама притичва зад него, облечена с шорти и спортен корсаж…

Понякога точно тук изгубвам съня, защото мама никога не тича с мен, винаги сме само аз и тате…

И ние започваме да тичаме.

И новият свят се разстила около нас. Винаги е прекрасен. Като най-доброто от дома, но още по-хубаво. Пясъчни брегове, където пясъкът не се плъзга под бягащите ни крака, а водата е златна наместо синя. Прохладни гори с лек ветрец, който ухае на лимони и мед, където странни горски животни с пухкава козина си играят с нас. Пустини с извисяващи се пясъчни статуи, които ни предлагат пряспа вода за пиене.

Новият свят винаги е красив, винаги е съвършен.

И ако имам късмет, сънят ми свършва дотук.

Но невинаги имам късмет.

Както си тичаме, пътят прави завой. Ние тръгваме обратно. И аз виждам нашата къща, която е смесица от къщата ни във Флорида, където живеехме, докато бях малка, но е от тухли, подобно на онази в Колорадо, а баба е на верандата маха ни и ни вика.

И мама оставя пътеката и тръгва към къщата.

— Хайде — казва татко и изкачва тичешком стълбите.

Но аз не мога да спра да тичам. Краката ми отказват да ме отведат към къщата.

Не мога да спра.

Аз трябва да тичам наоколо в един свят, толкова красиви девствен, и съвършен.

Опитвам да спра. Правя кръг обратно към къщата. Мама, баба и татко са там — ядат палачинки, а понякога и Джейсън е там, също и кучето ми от детските години, както и приятелите ми от гимназията.

А аз не мога да спра.

Защото понякога сънищата за новия свят се превръщал кошмари.