През Вселената

59 Ейми

Младши понечва да каже нещо, но точно отваря уста, когато вратата на Архивната зала се отваря широко.

— Младши!

Гласът на Старши, силен и студен, отеква в празната зала.

Младши посяга към контролния панел. Всички забранени образи на хора и места от моя дом изчезват. Генеалогичната таблица е заменена от черен екран. Отново изплува неподвижното изображение на двигателя.

— Не си прави труда! — изръмжава Старши. Той потупва с пръст зад лявото си ухо, където е имплантиран безжичният му приемник. — Следя всичко, което изучаваш на този кораб. Знам за какво си използвал разрешението си за достъп.

— Съжалявам — отговаря напълно автоматично Младши, но виждам, че не го мисли и вече съжалява, че го е казал. Той изправя рамене и възстановява част от хладнокръвието си. — И от кога ме следиш? Честно казано, изненадан съм, че изобщо си забелязал какво правя. Последния път, когато те видях, беше пия…

Обръщам бързо глава към Старши. Пиян ли? Това ли се канеше да каже Младши?

Движението ми не е останало незабелязано. Не се обръща към мен, а само към Младши, когато проговаря.

— Един истински водач никога не губи контрол, дори и да е пиян. — Едва сега поглежда към мен. — Доколкото си спомням, вече отбелязах, че ти притежаваш потенциал да създадеш смут на моя кораб. Очевидно съм бил прав.

— Нищо не съм направила! — обаждам се аз.

В гласа ми звучи паника. Не съм забравила с какво ме бе заплашил.

Старши маха пренебрежително с ръка.

— Достатъчно е присъствието ти. То напълно разсейва моя… ученик. — Произнася последната дума с насмешка, сякаш приравнява един ученик с досадно, джафкащо чихуахуа. Обръща погледа си към Младши. — Крайно време е да възобновиш заниманията си. Бях зает със Сезона и те оставих да си поиграеш с твоята малка приятелка тук. Но след като си пропилял достатъчно време да прегледаш онова, което те видях, че гледаш, очевидно вече е дошъл моментът да пренасочиш проучванията си към нещо по-продуктивно.

Той се запътва към вратата. В колебанието си дали да го последва, или не, Младши дъвче устната си.

— Чакай!

Старши се обръща при моя зов, но не тръгва към нас.

— Искам някои отговори, по дяволите — казвам аз и се насочвам към него. — Ти и аз, и двамата знаем, че на този кораб се случват големи глупости. Само Сезонът беше напълно достатъчен, но лекарят сега пък ме обяви за луда и трябва да вземам лекарства като Младши, а това място има…

— Достатъчно — прекъсва ме той властно. — Казах ти да не създаваш смут. Очевидно не ме слушаш.

— Мисля, че този кораб се нуждае от малко смут!

— Последният човек, който мислеше така, вече изобщо не може да мисли.

С изключение на рязкото поемане на въздух от страна на Младши, Архивната зала тъне в тишина. Ние стоим и се гледаме — Старши близо до вратата, аз до глинените планети и Младши по средата, в решителна схватка в играта за истина.

— Хайде, Младши.

Старши отново се обръща към вратата.

— Какво се е случило при Епидемията? — изкрещявам аз. — Какво не ни казваш? Ти знаеш, аз знам, че ти знаеш! Защо не можеш да ни кажеш истината?

При тези мои думи Старши прекосява залата на три огромни крачки и се изправя пред мен.

— Този кораб е изграден върху тайни и се ръководи от тайни — казва той и върху лицето ми попадат капчици от слюнката му. — И ако продължаваш да питаш за тях, ще разбереш докъде мога да стигна, за да запазя моите. Върви си в стаята и този път ще наредя на Док да се справи с теб. Тръгвай, Младши! — заповядва му той.

Младши се стряска и го последва към вратата, хвърляйки ми извинителен поглед точно преди вратата да се затвори.

Не съм усетила, че съм свила дланите си в юмруци, докато не ги отпускам, за да протегна пръстите си. Треса се от ярост. Едно нещо знам със сигурност: ще разбера каква е тази тайна, която Старши е решил да пази така ревностно, и когато го направя, ще го изкрещя така, че всички да ме чуят.