През Вселената

64 Младши

Ние сме отново в Учебния център и се чувствам празен, като макета на „Благословеният“ в Архивната зала. И двамата без гориво, което да ни тласка напред през живота.

— Двеста и петдесет години закъснение? — питам аз.

Думите отекват в съзнанието ми, измествайки ритмичния звук на двигателя, който все още звънти в ушите ми.

Старши свива рамене.

— Приблизително. Смятало се е, че ще се приземим преди около сто и петдесет години. Сега, изглежда, ще се приземим след още сто години. Може би. Ако горивната система издържи. Ако не се повреди нещо друго.

— А ако се повреди и нещо друго?

— Тогава корабът ще продължи да плува мъртъв сред водата, фигуративно казано. Докато изстинат реакторите. Тогава спират соларните лампи и ще останем на тъмно. След което ще загинат растенията. А след тях всички ние ще умрем.

В кораба винаги сме заобиколени от много други, затова и толкова ценим малките си стаи, и времето, когато сме сами. Никога досега не съм осъзнавал колко сами сме всъщност. Само ние и никой друг. Представял съм си, че сме като хвърлили котва между двете планети и дори да не можем да ги достигнем веднага, те са там, на другия край на невидимото въже. Но не са. Ако се провалим, никой там, отвън, няма да ни спаси Ако Умрем, няма кой да тъгува за нас.

— Сега разбираш ли? — пита Старши и ме връща обратно на борда на кораба.

Кимвам, макар още да не съм схванал напълно въпроса.

— Ето затова ти, точно ти, трябва да си водачът. Един силен и уверен в себе си водач. Епидемията не е всъщност епидемия.

Това се е случило, когато водачът на кораба е казал на хората истината — колко време има до приземяването на кораба. Когато са научили, че никога няма да видят кацането на планетата, че техните деца и внуци няма да го видят, че има вероятност никой да не го види… корабът сякаш умрял.

— Какво е станало?

Вдигам лице към Старши, а погледът ми се е замъглил от влагата в очите ми.

— Самоубийства. Убийства. Бунтове и хаос. Метеж и война. Ако са можели, щели са да разкъсат стените, за да излязат навън.

— Това ли е Епидемията? Това ли са онези три четвърти умрели на кораба — хората, научили истината?

Старши кимва.

— И тогава един мъж — най-силният водач, се противопоставил твърдо и става първият Старши. Той действа заедно с оцелелите. Те създават лъжата. На тях им хрумва идеята за Епидемията, за да обяснят смъртта на толкова хора на следващото поколение и на следващото след него.

— А как са оцелели?

Как някой изобщо може да оцелее след онова, което научих от Старши? Загубеното приземяване върху планетата сега ми изглежда много по-ужасно, отколкото, когато го чух за първи път.

— Първият Старши забелязал, че повечето от оцелелите са членове на семейства или пък са бременни. Хората биха понесли всичко заради децата си.

Сега вече съм смутен. Накланям глава и се опитвам да подредя парчетата от тази информация.

— Казваш, че оцелелите били бременни. Но не са били бременни всички от това поколение? Ако Сезонът е бил минал.

Старши извърта отегчен очи.

— Мислех, че вече си го разбрал от момичето. Старши от времето на Епидемията е разработил Сезона. Преди това хората са се чифтосвали, когато им харесва. Някои са били бременни, някои не. Поколенията са се смесвали. На този Старши е хрумнала идеята да се установи Сезонът, който осигурява бременността на всички жени по едно и също време. След Сезона всяко следващо поколение се информира, че няма да видят новата земя. Но неродените им деца ще я видят. Което за тях е достатъчна мотивация, за да не се отдават на хаос и бунтове. Достатъчна мотивация да приемат закъснението с едно поколение. После с още едно и с още едно…

— Водната помпа на криогенното ниво… — сещам се аз. — Но тя не е ли била част от оригиналната конструкция на кораба?

Старши кимва.

— Била е. Използвана е за пряко подхранване на населението с витамини. Но Старши от времето на Епидемията преценил, че може да се използва и за друго…

Старши се ухилва самодоволно, докато прекосява стаята до крана на отсрещната стена. Той взема чаша от шкафа над умивалника и я пълни с вода. После се връща обратно и я слага пред мен.

Гледам я втренчено. Чиста, спокойна, неподвижна. За разлика от мен. Първият ми порив е да пия от чашата. Та нали водата е средството, което използват всички жени фийдъри, за да успокоят децата си и да умиротворят възрастните.

Очите ми се разширяват.

— Не са само хормони, нали? — казвам аз и не мога да откъсна поглед от безвредната на външен вид течност. — В нея има и още нещо.

Старши сяда срещу мен. Чашата с вода е между нас, разделя ни като стена.

— Това е фидус.

— Какво?

— Фидус. Лекарство, разработено след Епидемията.

— И как действа то?

Старши поставя ръцете си върху масата с дланите нагоре, сякаш иска да помоли за милост или прошка — а може би смята, че ме посвещава.

— Фидус дава сигурност, че човешките емоции няма да надделеят над инстинкта за самосъхранение. Фидус контролира крайните емоции, за да не се допусне хората да причинят отново смърт или разрушения.

В устата ми загорчава. Това не е правилно. Всеки път, когато Ейми крачеше из малката си стая и коментираше развълнувано ненормалността в живота на кораба, аз се съгласявах с нея, но не разбирах какво има предвид. Сега вече разбирам. За миг зрението ми се замъглява от обхваналата ме ярост и буквално пред очите ми се спуска червена пелена.

— Ако този фидус е във водата и отнема всякаква емоция, защо тогава съм така дяволски бесен в момента?

Сграбчвам ръба на масата и усещам под пръстите си гладкото твърдо дърво. Питам се дали мога да я обърна върху Старши.

— Разстроен ли си? Защо?

— Защото това не е редно! Не може просто така да отнемаш емоции! Не може да убиеш една емоция, без да убиеш всички. Ти си виновен, че всички фийдъри са като кухи! Ти и това лекарство!

— Не всеки е засегнат.

— То е във водата! — изкрещявам аз и удрям с юмрук по масата, от което водата в чашата вибрира. — Ние всички пием от тази вода!

Старши кимва в знак на съгласие. Дългата му коса се раздвижва.

— Но корабът не може да се управлява от слабоумни. Фийдърите са ни необходими, за да произвеждат храната ни, без да задават въпроси, но са ни нужни и хора като теб, които да мислят, наистина да разсъждават.

— Болницата… — Мислите ми препускат. — Всички ние, които сме „луди“, не сме луди, а просто не сме повлияни от фидуса във водата. Но как… — Преди Старши да ми отговори, ми просветва. — Психиатричните лекарства. Хапчетата инхибитори. Те противодействат на фидус и то не ни въздейства.

— Трябват ни съзидателни, мислещи хора — продължава Старши. — Нуждаем се от учени, които да разрешат проблема с горивната система. Ние осигуряваме гените — ти сам видя ДНК репликациите, а после даваме инхибитори на децата с вродени умения, за да не се влияят от фидус. Те са ни необходими с бистър ум.

— А защо има и хора на изкуството? — питам аз, сещайки се и Харли, Барти и Виктрия.

— Те играят определена роля. Осигуряват определено количество забавление, което да ангажира фийдърите. Може да ни липсват чувства, но дори и маймуните могат да се отегчат. Някои от хората на изкуството разсъждават и извън техните репликации. Изправени сме пред проблема с двигателя, който след десетилетия усилени проучвания все още не сме разрешили. Ние не знаем как биха се проявили творческите способности на отделната личност. Твоят приятел Харли например. Надарен е с пространствена и визуална способност. Той стана художник, по същия начин можеше да стане и чертожник или, с малка промяна в душевната нагласа, да стане инженер.

— Ние сме просто пионки. Средство, за да стигнете до края. Ти произвеждаш играчки, за да продължиш играта си.

— Тази игра се нарича живот, тъпако! — казва Старши и гласът му се извисява. — Нима не разбираш? Ние просто се опитваме да оцелеем! Без Сезона хората няма да имат за какво да живеят. Без фидус биха разкъсали кораба на парчета. Без ДНК репликациите всички ще сме малоумни. Това ни е необходимо, за да оцелеем!

— Ами ако някой от онези безмозъчни фийдъри би могъл да реши проблема с двигателя? — питам го аз. — Но вие така сте го дрогирали с фидус, че той не може да мисли. Защо не ги оставите всички те да мислят, да работят върху проблема?

Старши ме поглежда с присвити очи.

— Забрави ли уроците си? Какви са трите основни причини за раздор?

— Първо, различията — отвръщам, без да се замислям.

Не желая да играя неговата игра, но по навик веднага му отговарям.

— След това?

— Липсата на управление.

Сега вече съм любопитен да разбера какво е намислил.

— И последната?

Въздъхвам.

— Индивидуалното мислене.

— Точно така. Фидус отнема индивидуалното мислене, освен от онези, създадени умишлено от нас, които могат да ни помогнат. Това е най-добрата ни възможност за оцеляване.

Старши се надвесва над масата и потропва с пръсти по метала, докато не го поглеждам в очите.

— Много е важно да го разбереш — казва той, като ме гледа настойчиво в очите. — Това е най-добрата ни възможност за оцеляване.

Замълчава.

— Това е единствената ни възможност.