През Вселената

18 Младши

— О, ти си тук — подхвърля Старши небрежно, докато се изкачва през люка, който свързва Ниво кийпъри с Ниво шипъри.

Лежа на хладния метален под, под металния екран, зад който са фалшивите звезди. Главата ми пулсира от онзи номер на Старши със звуците. Никога през живота си не съм имал толкова силно главоболие. Всеки път, когато завъртя глава по пода, имам чувството, че върху мен се стоварва огромна тежест, тонове от нещо, което размазва черепа и превръща мозъка ми в безполезна каша. Опитвам се да лежа неподвижно.

— Това, което направи, беше мръсен номер — измърморим и притискам длани към челото си.

— Какво? А, онова със звуците. Ами следващия път не пренебрегвай заповедите ми.

— Мога, само да поискам!

Знам, че звучи детински, но едва гледам с тази шибана болка в главата. Взирам се в тъмния метален таван и се радвам, че екранът със звездите не се вижда. Само при мисълта за миниатюрните, големи колкото глава на топлийка крушки звезди главата започва да ме боли още по-силно.

Старши прекосява Голямата зала, влиза в стаята си и след малко се връща с нещо в ръка. Подхвърля ми го. Пластир с на лавандула. Разкъсвам опаковката и го лепвам бързо върху челото си, малките иглички се захващат за кожата ми като онези ленти от две части, които се захващат една за друга. Дишам дълбоко, искам лепенката да подейства бързо и да облекчи пулсиращата болка в главата ми.

— Това да ти е за урок — казва Старши. Гласът му оглася голямата зала. Няма нужда да крещи — тук сме само двамата. Мисля си дали не говори толкова високо само за да засили още повече главоболието ми. — Работата на старши е да предотвратява раздорите. През вековете ние сме елиминирали напълно първата причина за раздор, като сме премахнали различията.

— Знам — пъшкам аз и натискам пластира на челото си.

Сега ли точно реши да ми дава урок?

Старши понечва да клекне до мен, но коляното му изскърцва, затова се изправя и започва да куцука наоколо.

— Не разбираш ли? — казва накрая раздразнено. — Онова момиче не би могло да бъде по-различно!

— Какво от това?

Старши разперва ръце.

— Хаос! Раздор! Безредици! Ще ни докара само неприятности!

Повдигам вежди, благодарен съм, че пластирът ме прави да се чувствам отново нормален.

— Май малко драматизираш, а?

Старши отпуска ръцете си и ме гледа втренчено.

— Тя може да унищожи този кораб.

— Та тя е просто едно момиче.

Той ръмжи срещу мен.

— Чакай малко. — Навеждам се напред и го гледам в упор. — Всъщност причината е друга, нали? Тя е момиче и е на моята възраст. Страх те е, че ние…

Лицето ми пламва. Ако Старши се опасява от онова, което ние двамата с Ейми можем да направим, е, трябва да призная, че точно за него си мечтая.

— Не ставай глупак — смее се Старши и лицето ми пламва още повече. — Това изобщо не ме притеснява.

Измърморвам нещо в отговор, докато се изправям. Мисли си, че не бих могъл? Знам, че все още не съм достатъчно голям за моя Сезон, но също така знам, че съм повече от способен.

Когато погледна към Ейми… Знам какво искам да направя с нея и знам как да го направя. Как се осмелява да си мисли, че не бих могъл! Не съм малкото момче, за което ме смята!

— Не схващаш същността на проблема — казва Старши и щраква с пръсти под носа ми. — Това са глупости. Работата е там, че момичето ще ни създаде неприятности.

— Е, и какво ще направиш по този въпрос? — питам аз и се отпускам отново на пода.

Старши ме изпитва.

— Ти ще си следващият старши, ти какво би направил?

— Нищо. — Вирвам гордо глава. — Тя не прави нищо лошо. Всичко ще е наред.

— Един старши не може да не прави нищо.

Старши си е лепнал на лицето онази самодоволна подигравателна усмивка, а на мен ми се иска да го цапардосам.

Преди да съм измислил нещо хапливо, което да му отвърна, той размахва пръст към мен, обръща се и натиска бутона за връзка.

— Ясно — казва на отсрещния, който и да е той. — Разбирам. Да, разбира се. — Обръща се отново към мен. — Ще отида на Ниво шипъри. Остани тук и прочети повече за водачите на Земята. Оставил съм ти един таблет в учебния център.

— Чакай — викам след него. Напоследък Старши прекарва повече време на Ниво шипъри, отколкото преди. — Всичко наред ли е?

Той ме гледа преценяващо. Премисля дали съм достоен да чуя мислите му, дали си струва да сподели проблемите си с мене. Знам какво му е, разбирам го по приведения му гръб, в несигурния начин, по който влачи крака си, онзи, с който накуцва. Той усеща бремето на кораба върху себе си точно както и аз. Не — усеща го още по-силно. Носил е товара по-дълго от мен, носил го е не само за себе си, а и за онзи Младши преди мен, който е умрял и не е могъл да го смени.

За миг виждам Ейми през неговите очи: като проблем.

— Трябва да поговорим, когато се приберем…

Сега тонът му е сериозен, чувства се неловко. Пристъпва напред, но не тръгва към люка.

— За какво?

— Сезонът ще дойде скоро…

— Оо.

Вече знам за Сезона. Докато живеех на Ниво фийдъри, не беше трудно да разбера какво се случва между един мъж и една жена. Виждах го при кравите, когато живеех на ранчото, при козите във фермата, при овцете край полята. Щях да съм глупак да не забележа какво правят животните. Няколко от жените, които се грижеха за мен на Ниво фийдъри, ми обясниха какво представлява размножаването. Тогава това ми изглеждаше доста неприятно и противно, но те всички ме уверяваха, че когато дойде моят Сезон, аз ще съм готов, и тогава жена от поколението Харли ще има своя втори Сезон с мен. Откакто видях Ейми, мисля, че знам какво имаха предвид с това, да съм готов.

— По време на Сезона си ти ще видиш, ъ…

Гласът на Старши секва.

— Знам какво представлява Сезонът — казвам аз.

Чувствам се толкова неловко, колкото и той. Като че ли не беше достатъчно зле, че трябваше да науча за чифтосването от един почтен фермер, а сега трябваше да го чуя и от Старши.

— Все пак трябва да поговорим.

Този път го прекъсва предавателят му. Той натиска бутона и казва нещо тихо, което не разбирам.

— Хей! — подвиквам. — ХЕЙ!

Той вдига пръст, показва ми да изчакам за секунда и измърморва още нещо в предавателя.

— Престани да ме пренебрегваш — произнасям високо.

Старши въздъхва и прекъсва връзката.

— Трябва да тръгвам.

— Няма ли да ми кажеш какво става?

Старши изпуска една въздишка, сякаш съм дете, което му досажда.

— Виж — казвам му, — писна ми от тайни.

— Добре. — Той вече куцука към люка. — Учи, ще говорим пак, когато се върна.

И преди да успея да възразя, той вече е излязъл.

Пластирът е свършил чудесна работа — болката ми почти е изчезнала. Не ми се иска обаче да мисля колко лесно Старши би могъл да го направи отново. Май ще трябва да си нося по няколко лепенки за всеки случай.

Първата ми мисъл е да отида в Болницата, където се съхраняват всички лекарства на кораба. Док ги държи заключени, но след като Орион успя да си отмъкне допълнително от лекарствата си, за мен няма да е много трудно да взема няколко пластира. Но нали точно това ми докара неприятностите. После се сещам за стаята на Старши. Знам, че държи там медикаменти. Което означава, че трябва да се промъкна в стаята му, да наруша негласното правило за лично пространство.

Може и да съм пробвал дръжките на вратите на четвъртия стаж (е, добре, влязох там без разрешение), но никога не съм нахлувал в нечия стая, без да имам позволение затова.

Тогава си спомням съвета на Орион. Ако искам да получа нещо от Старши, трябва да съм много хитър.

Изправям се и докато вървя към стаята на Старши, си казвам, че само ще завъртя дръжката на вратата, дори няма да я отворя, но докато си го повтарям, осъзнавам, че лъжа себе си, за да не ме напусне смелостта.

Ръката ми трепери, когато се протягам към дръжката.

— Връзка: Харли — чурулика женският глас от приемника ми.

— Хей, Харли — казвам и се надявам, че няма да усети треперенето на гласа ми през приемника.

— Какво ти беше станало?

— Ще ти кажа по-късно.

— Кое е новото момиче? Откъде се появи? Мислех, че Док вече е идентифицирал всички побъркани.

— Зает съм, Харли.

Харли се смее злорадо.

— Зает, да бе! Искаш просто да я запазиш само за себе си!

Това е доста близко до истината и аз прекъсвам връзката.

Вратата на Старши е пред мен и ми се подиграва.

Този път ръката ми не трепери. Вратата се отваря широко. На нея е поставена старомодна заключалка, но Старши, за мой късмет, е забравил да я заключи.

Оглеждам се. Не е точно това, което очаквах. Старши си пада малко мърляч, като мен. Усмихвам се. Прескачам куп мръсни дрехи на пода и се насочвам към най-спретнатата част от стаята — бюрото. На него има само три неща — пластмасово шишенце, подобно на онова, която Док използва за лекарствата, голяма стъклена бутилка, пъпна с прозрачна течност, и една кутия. Кутията ми е позната — същата, която Старши дойде да вземе онзи ден и после върна обратно точно преди да задействам тавана и да разкрия небето с фалшиви звезди. Това е кутията, която тогава се опитах да разгледам, защото вярвах, че там се крие всичко, което трябва да знам за моето водачество. Махам капака и очаквам да видя… ами поне нещо поразяващо. Но вътре има само един мащабен модел, направен от смола, който прилича на двигател, но е по-цилиндричен от онези, които ползват за тракторите на Ниво фийдъри. Копието впечатлява с прецизните си детайли. Когато натискам някакъв бутон отстрани, двигателят се разделя на две и разкрива вътрешността си. Ровичкам из частите. От това, което съм учил, предполагам, че е бърз реактор с оловна обвивка за охлаждане, същият вид двигател, който използва и „Благословеният“. Ако е така, това означава, че съм се докоснал до най-дълбоката същност на кораба, който ще ръководя един ден. Притискам двете части може би малко по-силно, отколкото се налага, и двигателят щраква и се затваря.

Още една тайна, която Старши крие от мен.

Разглеждам другите неща на бюрото. Голямата бутилка е пълна с нещо, което мирише на дим — питието, което правят някои от шипърите. Старши никога не ми е позволявал да го опитам. Отпивам една глътка и едва не изплювам всичко върху неоправеното легло. Гърлото ми гори и чак косъмчетата в ноздрите ми настръхват. Когато ме удря в стомаха, започва да ми се гади.

В шишенцето има около двайсетина от хапчетата, което дават на лудите.

Е, сега поне знам защо Док и Старши не ми разрешиха да се откажа от длъжността на младши, когато започнах да вземам потискащите хапчета. Старши е толкова луд, колкото съм и аз! Премятам гневно шишенцето в ръцете си. Старши знаеше колко разстроен бях, когато Док ме накара да остана в Отделението цяла година. Толкова се съпротивлявах тогава срещу лекарствата.

Защо просто не си призна, че и той ги взема?

Мразя лъжите и тайните му.

Затръшвам вратата след себе си и се отправям към собствената си стая да пийна вода — изпитаното лекарство за нерви според жените на фийдърите.

Не само полезно, но и точно навреме, защото само след миг Старши връхлита през люка и ме вика.

— Ела с мен, възникна ситуация.