През Вселената

40 Младши

Харли и аз изтегляме господин Кенеди до люка, за да помогнем на Док. Ейми казва, че ще ни изчака. Но аз знам, че иска да отиде до другата редица, за да провери дали всичко е наред с камерите на родителите й.

Док отваря вратата на люка, а Харли и аз избутваме тялото. Вратата се затваря с трясък и ни предпазва от отворената паст на открития Космос. Харли наднича през изпъкналия стъклен прозорец и гледа с широко отворени очи, наслаждава се на възможността да види звездите още веднъж. А аз виждам само подпухналото тяло на господин Кенеди.

Поглеждам към Харли и виждам в очите му милиарди звезди, той сякаш ги пие с поглед и ги излива в душата си. Протяга ръце към прозореца и за момент имам някакво безумно видение, в което Харли се опитва да отвори вратата, за да полети след господин Кенеди и да достигне звездите. Люкът се затваря, но в очите на Харли все още грее светлината на звездите.

— Те са по-красиви от всичко, което съм виждал през живота си — шепне той.

— О, да, сигурен съм, че и господин Кенеди ще се съгласи с това — казвам аз, но Харли не забелязва сарказма ми.

— Хайде, момчета!

Бръчките около очите на Док изглеждат още по-дълбоки на разтревоженото му лице.

Когато се връщаме при Ейми, тя вече е прибрала от пода плюшеното мече, снимките, моливите и книгите и бърше лицето си — Док поглежда нещата й, но не казва нищо. Взема един таблет и го върти в ръцете си. Печели време. Обмисля това, което има намерение да каже.

А аз вече се досещам: мисли си как ще се свърже със Старши и ще го осведоми за проблема тук. И знам защо си играе с таблета, опитва се да измисли нещо, което да ми каже, нещо, с което ще се съглася.

Изправям рамене. Преди Док просто щеше да се обади на Старши, без да се съобразява с мен, без дори да се консултира с мен.

— Младши — казва Док, — знам, че разбираш сериозността на положението. Ейми, Харли, никой не трябва да знае нито за господин Кенеди, нито за люка, това е изключително важно. — Той поглежда гневно Харли. — Нито дума за хората тук долу, а още по-малко, че има ниво под Болницата. Трябва да пазите тази информация в тайна.

Идва. Чувствам го. Моментът на съмнение, когато Док решава, че трябва да се обърне към Старши.

Ръката го сърби да натисне бутона на предавателя си.

Ето, готов е.

— Няма нужда да се обаждаш на Старши. Аз поемам отговорността за Ейми и Харли.

Заставам така, че да съм между Док и тях двамата. Старая се да стоя с изправен гръб и да не се отпускам, макар че винаги съм бил висок. Така, когато Док вдига глава, няма как да не срещне погледа ми.

Двоуми се, но най-после кимва.

— Ти си Младши.

Иска да каже, че аз съм човекът, който ще трябва да отговаря пред Старши.

— За мен и Малката рибка бъдете спокойни — казва Харли и прегръща Ейми през рамото. — Всичко ще е наред при нас.

Док отново се колебае.

— Може би трябва да се обадя все пак на Старши, да видим какво мисли и той.

— Не — отсичам аз.

— Какво?

— Аз имам толкова правомощия, колкото и той. Сезонът е в разгара си и от него ще дойде моето поколение. Док, трябва да разбереш, че вече можеш да разчиташ и на мен, не само на Старши. Не е проблем, че Харли и Ейми знаят всичко, можем да им се доверим. И мисля също, че е време да вървим. Но най-напред — добавям, преди Док да успее да реагира — нека видя таблета ти.

— Моя…?

— Твоя таблет.

И го издърпвам от ръката му.

Скенерът разчита отпечатъка от палеца ми и дава Младши/ Старши: достъп. Потупвам бързо по екрана, откъм тях той е черен, така че не могат да видят какво търся.

Опитвам се да разбера кой е бил на долното ниво. Скенерите на вратите разчитат отпечатъците от палците, значи, няма да е чак толкова трудно да проследя отпечатъците, които водят към това ниво, към пътеката с криогенни камери и към убиеца на беззащитни замразени жертви. И наистина го откривам. Предишния път, когато проверявахме, не знаехме кога се е случило — в криогенното ниво бяха слизали Док и учените, а също и Старши.

И оттогава има само един човек, освен нас, който е бил на криогенното ниво.

Взирам се в името на екрана.

Старши.