През Вселената

42 Младши

Орион ми беше казал, че единственият начин да се справя със Старши е да действам хитро. Досега никога не съм имал повод да бъда хитър.

Не че не знам как да го правя.

Веднага щом вратите на асансьора се затварят и той отнася Ейми, Харли и Док обратно в Болницата, аз преглеждам таблета в ръката си.

Най-напред проверявам данните от биометричния скенер. Асансьорът се е отворил за Харли и той е прекарал цялата нощ на този етаж. Док е бил тук веднъж и после отново рано сутринта, точно преди да се включи дневното осветление, но е останал само няколко минути. Но между неговото и моето име е записано още едно.

Старши/Младши, 07:24 часа

Аз не съм слизал долу в 7,24 часа сутринта. Остава само Старши.

Сега трябва да разбера къде е той.

Това е много просто. Отменям достъпа и искам информация за местоположението на предавателите за връзка.

Увеличавам мащаба. Ето го Док в офиса му. Барти и Виктрия са в общото помещение на Отделението, плътно един до друг. Харли върви по пътеката към полята — от скоростта му разбирам, че тича. Защо ли? Ейми я няма — тя няма предавател.

— Намери Старши — давам команда.

Една от точките започва да премигва в синьо.

Тук е, на това ниво. След пътеките със замразени, зад вратата отсреща. В „другата“ лаборатория на Док.

Вратата е затворена и се чудя дали Старши ще ме пусне вътре, ако почукам. Орион ми беше казал, че Старши не зачита правилата и че те не се отнасят за него. Тогава защо аз трябва да го правя?

Когато влизам в тясната стая, ме посреща миризма на дезинфектант. Една от стените е покрита с редици от прозрачни хладилни тръби. Те са пълни с криогенна течност, в която плуват мехурчета слуз и някакви твърди частички. Знам, че съм тук, за да намеря Старши, но не мога да се стърпя да не погледна отблизо подобното на гел вещество. Във всяко мехурче има нещо като свито, уродливо бобено зърно.

— Това са ембриони.

Старши ме е видял. Но не изглежда ядосан. Всъщност май е доволен, че ме вижда. Ако не нещо друго, това поне ми дава известно предимство.

— Когато се приземим, ще се родят изкуствено.

— Ембриони на какво? — питам аз.

Пускам таблета в джоба ми. Не е необходимо Старши да знае, че съм го търсил, не и когато той ме е открил пръв.

— На животни. Тръбата, която гледаше, е с ембриони на котки. Пуми, доколкото знам, може би американски рис. Ще трябва да проверя.

Опитвам се да си спомня какво е пума. Мисля, че е нещо като лъв, но картините, които съм виждал на таблетите в Архивната зала, ги показват заедно.

— И за какво са тук?

— За живота ни след кацането. Не знаем кои животни от Земя-Слънце ще са ни нужни. На новата планета може да има животни, които са вредни, и ще ни трябват хищници, които да ги унищожат. Ще използваме тези от Земя-Слънце. Или може да има животни, които са добри, но да се нуждаят от нови признаци, които да ги направят полезни за нас. Ще се опитаме да ги кръстосаме или да приложим генно инженерство.

Не ме вълнуват големите котки лъвове. Искам да знам защо Старши е бил последен в криогенната зала, точно преди да се удави още един замразен.

Преди да успея да кажа нещо. Старши минава покрай мен и отива до една маса в другия край на лабораторията. Там има само една стъклена тръба, наполовина празна. Ембрионите плуват в криогенната течност като мехурчета в гел, разпръсната из тръбата. Навеждам се, за да погледна един по-отблизо, разглеждам малкия зародиш с форма на бобено зърно в околоплодната торбичка. Когато вдигам поглед, виждам, че Старши ме наблюдава напрегнато, лицето му е угрижено и дълбока бръчка прорязва челото му. Не отклонява очи, когато погледите ни се срещат.

— Какво те води насам? — пита най-после. — Нямах представа, че знаеш за тази лаборатория. Док ли ти каза?

Свивам рамене, нямам желание да топя Док, нито пък себе си.

— Няма значение. Трябваше да ти я покажа тези дни. Ще имаш само този Сезон, за да се подготвиш, после ще трябва да обучаваш Младши след теб да го прави.

— Да прави какво? — питам аз.

Старши взема голяма спринцовка от масата до хладилната тръба. Металната част на спринцовката е около трийсет сантиметра и в цилиндъра има поне половин литър течност.

— Знаеш, че една от най-големите ни грижи за поколенията на кораба е да предотвратим кръвосмешението. — Старши поставя спринцовката в една кошница, взема друга и я поставя в кошницата до първата. — При този ограничен брой хора на кораба неизбежно ще дойде момент, когато кръвните линии ще се смесят твърде много.

Той избира нова спринцовка, но този път от друг куп. На всяка една от тях близо до буталото е лепнат малък жълто-черен етикет. На спринцовката, която държи сега Старши, пише просто „Визуално изкуство“.

— Известно ми е — казвам аз. — Затова и Старши от времето на Епидемията е създал Сезона. За да можеш… да можем да контролираме възпроизводството.

— Да, и точно това правим тук. — Старши се замисля, докато избира други спринцовки за кошницата. — Друг проблем е да предотвратяваме психичните и физическите недъзи в резултат на кръвосмешението. И още един проблем — мисията на този кораб е толкова важна, че не можем да си позволим поколение без гении или таланти.

Сега спринцовките, които подбира, са от друга купчина, етикетът на тях гласи „Математика“. Той взема за кошницата пет от тях.

— Създателите на кораба далече не са смятали, че ще бъдем просто лениви фермери, докато чакаме да се приземим. Имаме нужда от изобретатели, художници, учени. Нуждаем се от мислещи хора, които да създават и изобретяват напълно нови неща за кораба и за новия свят.

Три „Аудиоизкуство“ отиват в кошницата, последвани от десет „Науки: биологични“.

— Постигнали сме толкова много през вековете, прекарани в път. Устройствата за безжична комуникация бяха създадени тук. Също и таблетите. Видоизменихме гравитационната тръба по времето, когато бях по-млад от теб.

Старши взема шепа спринцовки с надпис „Науки: физични“ и слага пет или шест от тях в кошницата. Замисля се за момент, после изважда две и ги връща при купчината на масата.

— Добре, ясно е, че имаме нужда от умни хора на кораба. Какво общо има това тук? — питам аз.

Той вдига спринцовка, на която пише „Аналитични“.

— Във всяка една — казва той и поклаща спринцовката пред лицето ми — има специално съединение, което комбинира ДНК и РНК, една химера. То се свързва с ДНК на зародиша в бременната жена и гарантира, че детето, което ще се роди, ще има желаните качества.

Аз понечвам да кажа нещо, но Старши ме прекъсва:

— Когато станеш Старши, трябва да анализираш нужните на кораба. Има ли нужда от учени в твоето поколение? Създай повече. Необходими ли са още художници? Направи така, че да се родят повече. Ще имаш отговорността хората на този кораб не само да оцелеят, но и да преуспяват.

Стомахът ми се свива. Не знам дали съм съгласен с казаното от Старши, или не — не мога да си представя кораба пълен с идиоти, плод на кръвосмешение, но не ми харесва и как той се изживява като създател на гении.

Старши поставя последната спринцовка в кошницата и вдига поглед към мен. Изражението му е много сериозно, но изглежда и уморен, сякаш лицето му е направено от восък и сега започва да се топи бавно.

— Не казвам, че това е достатъчно. Но аз вярвам в теб. Мисля, че ще бъдеш добър водач. Един ден.

Искам да се усмихна и да му благодаря — дори не си спомням кога за последно ме е хвалил по този начин, но не мога да не се замисля дали тази негова увереност, че от мен ще стане водач, не идва от факта, че преди да се родя, и мен са ме инжектирали с някаква смеска за водачество.

И ако е така, чудя се дали са ми сложили достатъчно количество от нея.