През Вселената

43 Ейми

Свила съм се на кълбо на леглото с ръце, обвити около коленете, и крака, притиснати към брадичката ми. Стискам плюшеното ми мече Амбър между гърдите и бедрата ми, копчетата на очите и носа му се впиват в ребрата ми, но не усещам болка.

Харли ми подава чаша студена вода.

— Съжалявам — казва той.

Под лявото му око има лилаво-червена синина, колкото кутрето ми.

Той ме докосва по ръката и аз потръпвам. Искам да плача, искам да крещя, искам да се скрия, но мога единствено да трепна, защото един мъж се е доближил и ме е докоснал.

— Съжалявам — казва отново Харли.

Той се отдръпва и сяда на стола до бюрото чак в другия край на стаята. Седи на ръба на стола, сякаш е готов да скочи всеки момент и да ме защити отново. Налага си да стои там и стиска с две ръце стола, за да е сигурен, че няма да ме докосне отново.

Аз вдигам глава.

— Не… Искам да кажа… благодаря ти. Ти ме спаси.

Харли клати глава.

— Аз те изоставих. Беше глупаво. Знаех, че Сезонът е в разгара си. Виждах как от вчера нещата стават все по-зле. И въпреки това те оставих сама.

— Защо бяха такива? — питам аз.

В съзнанието ми все още виждам празните погледи на двойката, която се любеше до мен, и как се извърнаха, когато започнах да крещя. Притискам Амбър още по-силно към себе си, наслаждавам се на усещането от копчетата, които се забива в ребрата ми, и мислено сравнявам следите от тях с онези, които започват да избиват на китките ми.

Харли вдига рамене.

— Така е, когато настъпи Сезонът. На Земя-Слънце не беше ли така? Хората са животни. Няма значение колко сме цивилизовани — когато дойде време за чифтосване, ние се чифтосваме.

— Не и ти. Не и Младши. Не всички се държат, сякаш са се побъркали от похот.

Харли се мръщи и между очите му се образува дълбока бръчка. Тя ми напомня за широкото масивно чело на мъжа, който беше върху мен, който ме натискаше надолу и триеше бедрата си в моите. Заравям лице в изкуствената козина на Амбър и вдишвам миризмата на мухъл от кафявия плат. Радвам се, че мога да обхвана здраво с длани краката си, да притисна колене към брадичката, защото имам чувството, че иначе тялото ми ще се разпадне като пъзел, когато го повдигнеш за крантата.

Харли не забелязва, че всичко вътре в мен трепери.

— Всъщност с повечето хора от Отделението всичко е наред. Някои използват Сезона като извинение, за да се държат… безразсъдно… но повечето от пациентите в Отделението не са толкова…

— Луди?

Гласът ми пресеква.

— Каква ирония, нали? На лудите всичко това се отразява по-слабо отколкото на останалите. Може би се дължи на лекарствата, които пием, тези за психичноболни. Наричат ги „инхибитори“. Смята се, че ограничават лудостта, но може би потискат и похотта.

Очевидно нямат ефект върху похотта на Лут. Той напълно осъзнаваше какво прави. Но не така беше при фийдърите. Чудя се дали е така, защото те са толкова безмозъчни. Не знам какво поражда желанието им да се чукат, но те просто го правят, както момичето със зайците безусловно вярваше на казаното от Старши, дори и когато прочете истината. Хората като Харли и Лут, които не са безмозъчни идиоти, имат повече контрол върху действията си. Те могат да направят своя избор и да бъдат добри, като Харли.

Или да изберат да бъдат като Лут.

Харли все още говори, опитва се да ме разсее, да ме накара да не мисля. Говори, сякаш това ще оправи нещата и всичко бъде както преди, но не е така, не може да се получи, няма как да стане. Искам просто той да си тръгне.

Харли се изправя.

— Искаш ли да ти донеса още вода?

— Не.

Искам да бъда сама. Искам той да си тръгне и да ме остави да се скрия в себе си.

— Но аз мисля…

— НЕ! — изкрещявам. Дланите ми се плъзват по потните ръце. Пръстите ми се опитват отново да се вкопчат в лактите и ноктите се забиват в плътта, искам отново да се обгърна здраво и да остана така, стегната в обръча на ръцете си. — Не — шепна — Моля те. Просто ме остави сама. Искам да бъда сама.

— Но…

— Моля те — шепна в козината на Амбър.

Харли си тръгва.

Оставам още дълго да лежа така, свита на кълбо и със затворени очи, но съзнанието ми работи с болезнена яснота.

Притискам с ръце коленете си все по-силно и по-силно, гърдите ме болят от натиска, но това не ми помага. Уморена съм да се прегръщам. Искам тате да ме гушне и да ми каже, че ще убие всеки, който ме нарани. Искам мама да ме целуне, да ме погали по косата и да ми каже, че всичко ще е наред. Защото единственият начин да повярвам, че нещо някога ще бъде наред, е само ако ми го каже някой от двамата.

Отпускам ръце, за да починат кокалчетата на пръстите ми. Те са побелели по ръбчетата и върховете на пръстите ме сърбят, когато кръвта започва да се връща в тях. Гънките на лактите ми са хлъзгави от пот. Коленете ми пукат и скърцат, когато изправям краката си.

За момент оставам така изпъната на леглото, но това ми напомня как лежах просната на тревата в полето, и скачам толкова бързо, че ми се завива свят.

Прекосявам стаята с три дълги крачки и заставам до вратата, но когато се пресягам към бутона, за да я отворя, ръцете ми треперят.

Те са още там, отвън.

С техните потни, пулсиращи тела, които се движат ритмично нагоре-надолу, с жадните им очи и здравата хватка на ръцете им.

Трябва да го направя — шепна на себе си.

Но ръцете ми не спират да треперят.

Отпускам глава на хладната стена. Дишам тежко от усилието да стоя тук, до преградата, която ме дели от тях. Искам да повикам Харли или Младши при мен, но нямам онова нещо зад ухото, което те ползват за връзка. А освен това Харли не може да ме спасява всеки път.

Натискам копчето. Вратата се отваря. Още преди да се разкрие напълно коридорът отпред, аз натискам отново бутона и вратата се затваря също толкова бързо.

Обмислям маршрута, по който трябва да мина. Представям си как тичам, тичам, тичам толкова бързо, че никой не може да ме стигне. Виждам пътеката пред себе си така ясно, че бих могла да изтичам по нея, без да си отварям изобщо очите.

Ръката ми се плъзва по бутона и вратата се отваря. По коридора, слава богу, не се виждат хора. Отварям рязко стъклената врата на общата стая и затаявам дъх, докато минавам бързо покрай хората вътре, но те са твърде отнесени, за да забележат как се промъквам край тях. Вратът ме заболява от непрекъснатото обръщане назад, за да проверявам дали не ме дебне опасност в гръб. Вмъквам се в празния асансьор. И за пръв път, откакто съм напуснала стаята си, си позволявам да дишам отново, когато натискам бутона за четвъртия етаж.

Коридорът тук също е пуст и аз отправям мълчалива молитва на благодарност.

Въпреки това пак тичам, минавам покрай заключените врати и част от мен се свива от страх, че някоя от тях може да се отвори изведнъж и да разкрие стая, пълна с нетърпеливи мъже, настървени и гладни, но не за храна. Отпускам се чак когато стигам до другия асансьор и потъвам надолу под обхванатото от лудост ниво на кораба, към мъртвешката тишина на криогенното ниво.

Искам само да видя къде са те. Това е всичко. Казвам си, че искам само това.

Най-напред тичам. Но колкото повече се приближавам, толкова по-бавно се движа, стъпките ми преминават в ход, чува се само ритмичното туп… туп… туп по твърдия под.

Спирам в началото на редицата. Взирам се в номерата на техните вратички четирийсет и четирийсет и едно. Затичвам се към тях. Падам на колене с вдигнати ръце, по една на всяка врата. Отстрани сигурно изглеждам, сякаш съм обзета от екстаз и отправям възторжена възхвала към нещо свято, но всъщност в мен има само писък, който рикошира в пустото ми тяло.

Оставам дълго време коленичила, с вдигнати нагоре ръце и сведена глава.

Искам само да ги видя. Само това, казвам си, само това.

Изправям се. Обгръщам с пръсти дръжката на номер четирийсет и затварям очи, докато отварям вратичката. Без да поглеждам ледения блок, който се показва отвътре, аз се завъртам на пети и отварям и номер четирийсет и едно.

Ето ги.

Моите родители.

Или… ами поне техните тела са там. Под леда със сини искри.

Помещението е студено, много студено и аз потръпвам. Ръцете ми настръхват. Стъклените ковчези са студени и сухи. Пръстите ми се плъзват, когато прокарвам ръка по лицето на майка ми.

— Имам нужда от теб — шепна.

Стъклото се замъглява от дъха ми. Избърсвам го и дланите ми заблестяват от влагата.

Коленича до ковчега и лицето ми е успоредно на нейното.

— Имам нужда от теб! — казвам. — Толкова е… странно тук, не ги разбирам, нито един от тях, и — уплашена съм. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб!

Но тя е само лед.

Обръщам се към тате. Твърдата четина на брадата му прозира през леда. Когато бях малка, той обичаше да трие лицето си в голото ми коремче, а аз пищях от радост. Бих дала всичко, за да го изпитам отново сега. Бих дала всичко, за да усетя нещо друго, освен студ.

Стъклото е замъглено и ледът не е кристалночист, но виждам къде е ръката на тате. Трия кутрето си в студеното стъкло и си представям, че сега той ще го обхване в пръстите си в знак на обещание.

Разбирам, че плача, чак когато виждам сълзите ми да канят върху ковчега.

— Тате, не можех да направя нищо. Не можех да се изправя, тате. Те бяха много силни. Ако не беше Харли — гласът ми секва. — Тате, ти казваше, че ще ме пазиш! Казваше, че винаги ще си до мен, когато имам нужда! Сега имам нужда, тате, имам нужда от теб!

Удрям с юмруци по твърдото студено стъкло, което обгръща леда. Ръцете ми се разраняват и кървят, и о стъклото остават кървави следи.

— ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ! — крещя.

Искам да проникна през стъклото и да вдъхна отново живот в брадясалото му лице.

Свличам се изтощена. Свивам се на кълбо под студените жизнени очертания на телата им, придърпвам колене към гърдите си, хлипам със сухи, глухи ридания, напъвам се, за да напълня дробовете си с въздух, но той е твърде беден и оскъден.

Една огромна капка кондензирана влага се плъзва по стъклото и пада на бузата ми.

Аз я трия и топлината на ръцете ми влива отново живот в мен.

Не може да няма и друг начин. Аз може и да съм будна, и може да не е възможно да ме сложат обратно в криогенната камера — но това не означава, че не мога да видя родителите си.

Изправям се. Този път не поглеждам към лицата им под леда. Този път очите ми търсят малката черна кутия до главите им, онази с премигващата зелена светлина. Кутийката с ключ под капака.

Сигурно не е чак толкова трудно. Да превъртя ключа. Това е всичко, което трябва да направя. Ще стоя тук и ще чакам. Ще ги измъкна от кутията, когато ледът започне да се топи, за да не се удавят. Ще им помогна да излязат от ковчезите. Ще ги загърна с кърпи, ще ги прегърна, и те ще ме прегърнат. Тате ще прошепне: „Сега всичко ще бъде наред“, а мама ще прошепне: „Ние много те обичаме“.

Те са важни за мисията, шепне тъничко гласче в съзнанието ми. Виждам редицата от знамена в долната страна на вратата, символът на ОФР, Обмен на финансови ресурси. Те са част от мисията, а тя е по-важна от мен.

Мама е специалист по генно инженерство, гений по биология. Кой знае какъв живот ще заварим в новия свят? Ще имат нужда от нея.

Но тате — той е военен и това е всичко. Тате е военен аналитик. Шести по ранг в командването, има други петима преди него, и те са важни, а не той. Те да си се грижат за новия свят; тате ще се грижи за мен.

„Аз съм незаменим при извънредни ситуации“, чувам в съзнанието си силния, изпълнен с гордост глас на тате, точно както в деня, когато ми каза, че ще бъдем едно щастливо замразено семейство, не е ли вълнуващо? „Това е мисията ми — ако нещо се обърка, аз ще съм там.“

Славен резервен план. Ще имат нужда от нужда от него, в случай че нещо се обърка. Ами ако нищо не се обърка?

Ако им оставя мама, може би няма да имат нищо против да си върна тате. Те всъщност нямат нужда от него.

Ръката ми е вече на кутията над главата на тате. Прокарвам пръст по биологичния скенер отгоре. Светлинката премигва в жълто. Отказан достъп. Не ми се дава висока степен на достъп: аз не съм достатъчно важна, за да мога да отворя кутията, да превъртя ключа и да събудя тате.

Но мога да я разбия. Цялата сцена се разиграва в ума ми — очите ми горят и косата ми се вее, докато удрям кутията с юмруци, тя се разбива на парчета и тогава мога да натисна бутона и да размразя тате.

Цялата картина е толкова е нелепа, че започвам да се смея. Остър истеричен смях, който преминава в ридания.

Не мога да събудя тате. Той е необходим. Знам го, макар че не искам да си го призная. Аз съм доказателството за това, че той е необходим — иначе нямаше да разрешат да дойда и аз. Той и мама са знаели какво означава това, когато са се подписали да бъдат тук. Спомням си първия ден. И двамата искаха да се сбогуват с мен, за да могат да бъдат на този кораб. Тате беше уредил всичко, за да мога да си тръгна, ако поискам. Когато ме прегърна, преди да го замразят, той ме прегръщаше за сбогом. Изобщо не е очаквал да ме види отново. Дори не ми е сложил багаж в торбата. Отказал се е от мен, за да може да се събуди на друга планета.

Не мога да му отнема тази мечта.

Щом той е могъл да ми каже сбогом, аз също мога да му кажа сбогом.

Освен това не съм такъв егоист, че да забравя какъв е статутът ми тук. Аз съм товар без значение, а те не са. Ако там не расте нищо или няма животни, мама ще го промени. Ако на новата планета вече има шайка зли извънземни, тате ще се справи с тях.

И в двата случая те са тези, които могат да направят така, че хората на една цяла планета да живеят, а не да умират.

Нямам право да им го отнема. Не мога да убия мечтите им, не мога да убия бъдещите обитатели на планетата, макар че когато стигнем там, аз ще съм по-стара от родителите ми.

Мога да чакам. Мога да чакам петдесет години, докато го видя отново.

Връщам кутиите обратно в криогенните камери и затварям вратичките, после се отправям бавно към асансьора и самотната ми стая.

Аз мога да чакам.