През Вселената

38 Младши

— Всичко е наред — успокоявам я аз. — Тук на кораба има всичко, което ти е необходимо. Няма защо да се тревожиш за дрехи или нещо друго.

Харли ме бута по ръката.

— Какво?

Ейми прегръща играчката си и взема нещата, които е избрала от багажа на родителите си — тетрадка, моливи, една книга и снимка.

— Нямам повече работа тук — казва тя глухо.

Харли ми помага да върнем обратно торбите в шкафа. Той продължава да ми хвърля многозначителни погледи и да повдига вежди към Ейми, нямам представа какво иска да ми каже с това.

Клик. Свистене. Туп.

Ейми изпуска плюшеното мече и книгите, моливите трополят по пода, а снимката изхвърча встрани.

— Този звук ми е познат — казва тя задъхано и хуква по пътеката към редиците със замразени тела.

— Ейми, чакай! — вика Харли, а аз хуквам след нея.

Тя спира на ъгъла, където е редицата с номер шейсет.

— Бързо! — вика към мен.

Завивам зад ъгъла. По средата на пътеката е сложена стъклена кутия и от нея се вдига мъгла.

— Ти ли го направи? — питам аз, макар че знам отговора.

— Разбира се, че не! — казва Ейми с дрезгав глас, сякаш се опитва да каже всичко наведнъж. — Дали и тя ще се събуди като мен?

Поглеждам към кутията — вътре има жена, по-висока и по-тежка от Ейми, с тъмна ситно къдрава коса и кожа, по-тъмна от моята. Лампичката в горния край на кутията премигва в червено.

Поглеждам към черното електрическо табло. Ключът на него е завъртян.

Натискам бутона на предавателя си зад ухото.

— Връзка: Док. Веднага!

— Какво има? — пита Док от предавателя.

— Док! Има още един! Тук има още една извадена кутия! Ела бързо!

— Чакай! Какво?

— Тук долу, в криогенното ниво. Още един от замразените. Една жена, извадена е от камерата. Лампичката е червена!

— Идвам веднага.

Док прекъсва връзката. Дано да е някъде наблизо. Ако е в Болницата, ще бъде тук след минути, но ако е в Града или на Ниво шипъри, ще му трябва повече време.

— Какво става? — пита Харли.

— Някой е направил с тази жена същото, което направиха и с мен — казва Ейми. — Някой просто ме е изключил и ме е оставил тук да умра.

— Дали ще се събуди? — пита Харли.

— Не знам. Мисля, че ако завъртим ключа обратно, ако я върнем пак в… но не знам. Страх ме е да бъркам там. Изглежда много просто, но…

— Не я оставяйте да се събуди — казва тихо Ейми. — Гадно е да си замразен, но е по-добре, отколкото да се събудиш сам.

Сърцето ми трепва. Тя все още смята, че е сама.

— Младши? — чува се глас.

— Тук! Номер… — поглеждам към отворената врата. — Номер шейсет и три!

Док тича по пътеката. Той избутва Харли встрани и се навежда над стъклената кутия. Избърсва влагата, която замъглява стъклото.

— Скоро е извадена — казва той. — Ледът се е стопил съвсем малко.

— Това е добре, нали? Нали така?

Ейми притиска ръка към стъклената кутия, сякаш се опитва да пробие леда и да хване жената за ръката.

— Добре е — отвръща Док.

Той се изправя и се блъсва в мен. Аз отстъпвам назад. Навежда се отново над стъклената кутия и разглежда електрическото табло. Свързва един таблет към жица от кутията и чете цифрите, които се появяват на екрана. Гледа ги и сумти, но не мога да преценя дали това означава, че е доволен, или обратното. Пише още няколко цифри на таблета, после го откачва и завърта ключа. След малко лампичката светва в зелено.

Док тика стъклената кутия обратно в криогенната камера. Затръшва вратата и спуска резето. От камерата полъхва струя студен въздух и това е единственото доказателство, че номер шейсет и три е бил навън.

— Тя е добре — казва Док. — Хванали сте я навреме.

— Момчета? — вика Хари.

Обръщам се изненадано. Харли се е отдалечил от нас и е от другата страна за пътеката, където не можем да го видим.

— Как разбрахте, че тя е тук? — пита Док.

— По звука — отвръща Ейми.

Док се мръщи замислено.

— Което означава, че този, който го е направил, е бил тук заедно с вас. Между другото, вие защо сте тук?

— Исках да покажа на Ейми торбите на родителите й — казвам бързо, преди Ейми да е споменала нещо за това, че искахме да видим родителите й. Струва ми се, че точно сега не е моментът да му обяснявам, че смятахме да ровим из криогенните камери.

— Хм… момчета? — Харли се провиква отново през две редици от нас.

— Тази работа не ми харесва — казва Док. — Който и да е бил тук заедно с вас, трябва да е знаел, че и вие сте долу, че ще чуете какво става. Освен вас тримата, някои друг идват ли е?

Двамата с Ейми се споглеждаме.

— Аз поне не знам за никого — казва тя.

— Нито пък аз.

— Момчета! — крещи Харли.

— Какво? — изкрещявам в отговор.

— Елате на редицата с номер двайсет! Веднага!

Док тръгва нататък, а ние с Ейми тичаме, защото вече знаех какво ще видим. Тревогата в гласа на Харли не е фалшива. Нещо не е наред.

Когато завиваме зад ъгъла, става ясно защо Харли крещи така.

По средата на пътеката лежи друга кутия. Но тази се е разтопила. И мъжът вътре е мъртъв.