През Вселената

46 Младши

— Тя не е тук — съобщава ми Харли.

Той седи в общото помещение на Отделението и съзерцава през прозореца житните полета в далечината.

Насочвам се към вратата, която води към личните стаи.

— Не си прави труда — озъбва се Харли. — Тя иска да бъде оставена сама. — Отварям уста да попитам защо, но той добавя: — Което ми напомня, че и аз искам да бъда оставен сам.

Той разтрива лицето си и аз забелязвам тъмно натъртено място под окото му.

Напомням си да проверя при Док кога за последен път Харли си е вземал лекарствата. Не се притеснявам за стандартните психиатрични лекарства, а за другите хапчета, които Док му дава, онези, които потискат мрачните настроения на Харли и го правят не толкова смахнат.

Напускам Болницата сам. Минавам покрай статуята на Старши от времето на Епидемията, но не спирам да погледна. Не искам и той да ме гледа.

Вместо това поемам по пътя към Архивната зала. Виждам хора, клатещи се в разгара на Сезона, от което ми се повдига, защото вече знам, че всичко е планирано чрез водната помпана Старши.

Когато пристигам до Архивната зала, ми се налага да прескоча двойка преплетени тела, за да стигна до стълбите. Виктрия ги наблюдава, седнала в люлеещ се стол на верандата, като си записва от време на време по нещо в подвързания си с кожа бележник. Изненадан съм, че тя не е с Барти и не правят същото, което прави двойката на стълбите, но Старши ми беше казал, че хормоните въздействат по-силно на фийдърите, отколкото на останалите.

Орион стон с гръб към мен и с лице към портрета на Старши, който гледа към Ниво фийдъри. Но още преди да си отворя устата, той вдига картината от мястото й върху стената и я обляга на пода на верандата.

— Какво правиш? — питам шокиран аз.

Стената на Архивната зала изглежда като оголена без фалшивото усмихващо се лице на Старши.

— Дошъл е моментът за по-осъвременен портрет — отвръща Орион, хваща картината и влиза обратно в залата.

В това има смисъл. Портретът на Старши е рисуван най-малко преди десет години. На картината косата му е все още тъмнокестенява, очите ясни, само на челото се забелязват леки бръчки. Питам се как ли ще изглежда новият портрет? Дълга бяла коса? Прегърбени рамене, провиснали още повече от години накуцване? А може би изобщо не съм прав. Може би годините са го направили да изглежда по-величествен.

— Здрасти — казва Виктрия, без да вдига поглед от бележника си.

Откакто Ейми се появи, почти не ми е говорила, макар че преди, когато живеех в Отделението, бяхме доста близки. Сега ми изглежда по-зла, по-огорчена, отколкото беше преди три години, когато бе на седемнайсет, а аз на тринайсет години. По онова време тя бе първото ми увлечение, но не знам защо, вече не е.

— Здравей. Нова книга ли пишеш?

Виктрия е автор на почти една дузина книги, които качва в мрежата. Страхотни са — не знам как го прави. Изключително занимателни истории за герои по време на Епидемията. Голяма трагедия. Стомахът ми се свива. Предполагам, че преди да се роди, Старши я с помазал да стане „писател“.

— Не е точно това.

Тя затваря със замах бележника и го пуска в джоба на сакото си. Но не се обръща към мен, а гледа втренчено към идеалния квадрат с оразмерени полета пред нея, осеян с двойки.

Проследявам погледа й.

— Хей, бъди внимателна там навън. Сезонът в момента е в разгара си.

Доволен съм, че Ейми е в безопасност с Харли.

Виктрия не ме поглежда.

— Лут ме съпроводи дотук. Сега Орион може да ме изпрати.

Свивам рамене, обръщам се отново към стената и за моя изненада виждам, че старият портрет на Старши е закривал паметна плоча.

Отдолу има букви, които не разпознавам, може би са на кирилица или пък на гръцки, не знам точно. А после още по-отдолу чета:

Има още осем реда текст, всеки на различен език, два, от които са с абсолютно неразпознаваеми знаци, но не е трудно да се досетиш, че вероятно е същият цитат на различни езици.

— Това е старо — казвам аз на Виктрия, която, изглежда, не изпитва интерес. — Наистина старо. Било е тук още от създаването на кораба.

Сещам се за плановете на кораба, които Орион ми показа преди няколко дни. Как някога Ниво фийдъри е било фокусирано върху „Биологични проучвания“, а тази Зала за записи и проучвания е била неговият център. Двойката, която се наложи да прескоча, за да стигна до залата, пъшка силно.

Едва ли създателите на кораба са имали предвид точно такъв тип проучвания.

Старши непрестанно говори за това, колко сме се развили, колко по-добре сме с нашата моноетничност и със силната ни система за управление. Но точно в този момент на мен ми се струва, че простичката фраза на Аристотел ни се присмива и че нашите тъй наречени проучвания не са нещо повече от елементарно чифтосване.

Чудя се защо Орион е избрал точно сега да сменя портрет. Това е вторият път, когато той ми разкрива нещо ново за кораба. А какво в действителност знам аз за него? Рядко съм го виждал някъде другаде, освен в Архивната зала, а дори и там през повечето време остава скрит зад книги и сенки, подобно на призрак, витаещ сред думи и цифрова информация. Може и да познавам всички на борда на кораба — знам техните имена и лица, но дали наистина познавам някого от тях?

— Мислиш ли, че се обичат?

Гласът на Виктрия прекъсва мислите ми. Тя не гледа към мен, а към двойката, която е достигнала края на заниманията си върху стълбите на Архивната зала.

— Не — отвръщам аз.

— Това е отвратително — негодува Виктрия. — Не могат ли да се контролират?

Не — мисля си аз. — Те наистина не могат. А на глас произнасям:

— Орион твърди, че било заложено в природата на човека.

Не е, казвам си наум.

— Не е заложено — заявява тя.

Поглеждам я изненадан.

— Ако беше така, ще съм също като тях — тя кимва към двойката на стълбите. Ами мамка му. Права е. — Но аз не съм. Не изпитвам… желание да съм такава. Не и с някого, когото не…

Тя замълчава, но аз се досещам какво щеше да каже. Не и с някого, когото не обича.

Само преди седмица щях да се изсмея на тези думи. „Любовта“ за мен не беше нещо по-реално от „Господ“, когото почита Ейми. Бях чувал да се споменава за „любов“ покрай религиозните приказки, които хората от Земя-Слънце са измислили, за да си помогнат да забравят несъвършения свят, който сами са създали.

Но сега…

— „По-добре е да си обичал и да си изгубил, отколкото никога да не си обичал“11 — обажда се Виктрия.

— Да не е цитат от новата ти книга?

Виктрия изсумтява. Тя се размърдва върху стола и аз забелязвам купчина книги — истински книги от Земята, на пода до люлеещия се стол. Намръщвам се. Орион като архивист, трябва да е наясно с нещата. Дори и на архивистите им е забравено да се занимават с древните книги. Ако Старши ги спипа…

На поляната пред нас жената е положила ръце върху голия си корем със свити пръсти, сякаш е уловила нещо невидимо, но безценно.

— Мислиш ли, че поне са щастливи? — пита и сочи с глава към двойката. Преди да отговоря, тя продължава: — Защото аз никога не съм.

— Добре, хайде сега да окачим този прекрасен портрет! — казва жизнерадостно Орион, когато се появява откъм Архивната зала.

Платното, което държи, е толкова ново, че мога да помириша боята върху него. С което ми напомня за Харли.

Орион го обръща, за да го закачи на куката над паметната плоча, и аз ахвам. Той поглежда към мен и се усмихва с разбиране.

На платното не е Старши.

А съм аз.

— Този Сезон слага началото на твоето поколение. — Орион издърпва жицата на гърба на картината и я окачва на куката. После я наглася да не е наклонена. — Дойде време Старши да се оттегли. А ти да станеш новият водач.

Нарисуваният ми образ гледа към „Благословеният“ от същото място, откъдето го беше гледал и нарисуваният Старши. Със сигурност бе работа на Харли — разпознавам стила му, макар никога да не съм му позирал. Вероятно го е нарисувал по памет, което би обяснило добавянето на разни неща към портрета ми, които не съществуват в действителност. Същият самоуверен наклон на главата, характерен за Старши, но не и за мен. Същите ясни очи, същата уверена стойка. Изобщо не прилича на мен. Нима така ме вижда Харли? Това не съм аз.

— Напълно прилича на теб — обявява Виктрия, която е изоставила своя люлеещ се стол и наднича над рамото ми, за да види портрета.

— Прилича на водач — казва Орион.

Водач ли? Не. Един водач би трябвало да знае какво да прави.