През Вселената

58 Младши

Ейми гледа втренчено екрана и е толкова разстроена, колкото беше, преди да дойдем тук. Не беше планирано да стане така. Предполагаше се да бъде нещо, което да я направи отново щастлива. Потупвам по екрана и снимката на Линкълн избледнява. Сбръчканото му лице се заменя от изображение на хора по време на немската инфлация — ръчните им колички, пълни с пари, се наслагват над разрошената му коса.

— Трябва да се върнем — обажда се Ейми. — Харли охранява криогенното ниво твърде дълго. Аз ще го сменя.

Има още толкова много неща, които искам да й покажа: стаите с книги — истински книги от Земя-Слънце. Помещението с артефакти на втория етаж, където има модели и предмети от Земята, включително истински трактор, който сме използвали, за да разработим нивите. Стаята с архивни научни записи, които показват как сме разработили безжичната система за връзка и гравитационните тръби. Но очевидно тя не проявява интерес.

— Познавам този човек — казва Ейми, а в гласа й се долавя страхопочитание и учудване.

Тя ме избутва настрани, за да види по-добре снимката.

Поглеждам към екрана, но на мен не ми е познат. Мъжът е на възраст някъде между Док и Старши, с тъмни коса и очи, но във всичко останало целият му външен вид е напълно различен от нашия — той не е моноетничен и изглежда просто… различен. Застанал е пред каравана и държи в ръце дебело бебе. Очевидно, че не е някаква важна личност, щом Старши не ме е накарал да запомня факти за него.

— Това е Ед.

— Кой?

— Ед. Запознах се с него точно преди да ме замразят. Всъщност той е един от хората, които замразиха мен и родителите ми.

Което не ми се вижда достатъчно важна причина, за да бъде снимката му до тази на Ейбрахам Линкълн. Протягам ръка покрай Ейми и докосвам екрана. Снимката на Ед се застопорява. Когато докосвам екрана повторно, върху него се явява текстът за този човек.

— Едмънд Албърт Дейвис-младши — чета на глас. — Първото дете, родено на „Благословеният“, показано тук заедно със своя баща, Едмънд Албърт Дейвис-старши, един от новите членове на екипажа на кораба.

— Аз го познавам — повтаря Ейми. Тя е вдигнала глава и гледа снимката, сякаш човекът е жив и тя му говори. — Представа нямах, че се е записал за полета на „Благословеният“.

Аз пък си мисля за Едмънд Албърт Дейвис-младши, първото човече, родено тук в пленничество. Питам се как ли се е чувствал, докато е растял сред хора, живели само на Земята, и е разбрал, че той самият никога няма да я види.

— Иска ми се да съм знаела това — казва Ейми. — Иска ми се да си бях поприказвала с него. Да го попитам защо се е присъединил към екипажа. Когато се срещнахме, изглеждаше много озлобен. Но може би е било само… — Тя прави пауза, загледана в екрана, без да го вижда. После се разсмива. — Помисли си само! Срещнах този мъж преди векове, а сега мога да се запозная с наследниците му тук на кораба! Потомци на човека, който ме замрази! Жестоко, нали? — Тя се обръща към мен с широко отворени очи. — Ами, ако ти си един от тях? Ама че съвпадение би било!

Смея се, защото тя се смес.

— Чудя се дали не си… — продължава тя и погледът и танцува между мен и изображението на екрана.

— Какво да съм?

— Потомък на Ед.

— Не знам.

— О, я моля ти се! — сумти Ейми. — При цялата тази технология със сигурност някой пази генеалогична таблица. Обзалагам се, че или Старши, или оня Док имат такава — нали те са хората, дето са толкова загрижени да няма кръвосмешение.

— Всички записи се пазят тук. Това е Архивната зала.

Тя не забелязва колко равнодушен е гласът ми. Дори и да намерим потомък на Ед, няма да съм аз. Записите за моето раждане са скрити. Можем да проследим цялото родословие на Ед, чак до онова на Земя-Слънце, но аз няма да направя и най-малка крачка, за да се приближа към моето фамилно дърво.

— О, хайде де! Нека видим дали не си родственик на Ед!

Тя сграбчва ръката ми, а аз си мисля, че никога досега не съм я виждал толкова развълнувана за нещо. За момент безпокойството, което й е като постоянно бреме, е забравено. Готов съм да направя всичко, то да не се връща.

— Не би трябвало да е много трудно да го проследим — казвам аз. — След като е бил първото бебе, родено на кораба, няма начин да не пазят запис.

Пръстите ми пробягват по основните икони върху екрана, избирам една за информация, после въвеждам ключови думи. Ейми ме наблюдава като хипнотизирана. Започвам да натискам по-бързо. Пръстите ми се оплитат и екранът издава сърдити бипкания. Налага се да започна търсенето отново.

— Ето го! — обявявам аз накрая.

Главата на Ейми се накланя назад, за да може да прочете най-горната част на екрана.

— Ед-старши води към Ед-младши… — мърмори тя. Очите й бавно се плъзгат надолу по екрана, докато не вдига поглед, озадачен! Изглежда, сякаш се кани да ми зададе въпрос, но погледът й отново се връща към екрана и тя започва да брои с тих глас: — Едно, две, три… — Накрая ме поглежда със смръщени вежди. — Тринайсет поколения. В тази таблица има тринайсет поколения. От Ед-младши, та чак до Бенита, ето тук, има записани тринайсет поколения.

— Е, и?

Ейми започва да крачи между екрана и модела на Земя-Слънце.

— Колко поколения могат да се родят за един век? Може би четири или пет? Следователно за тринайсет поколения трябват три века, нали така?

Кимам.

— Но погледни тук.

Ейми сочи най-долната част на екрана. Точно под името на Бенита се виждат думите: „Убита от Епидемията“.

— Кога е била Епидемията? — пита ме Ейми.

— Преди много време — казвам бавно аз. Мисля си за статуята и градината на Болницата. Тя е така белязана от времето, че чертите на лицето на Старши от времето на Епидемията не се различават.

— Преди колко време?

Думите и са забързани, настойчиви и ми действат заразително.

— Преди нашия Старши. Преди Старши преди него.

— Значи, може би сто години. Което би означавало, че Бенита, тринайсето поколение на това семейство… би трябвало да е родена около триста години след излитането на кораба. Но тя е убита от онази Епидемия… което се е случило преди сто или повече години. Този кораб лети поне един век повече, отколкото се предполага, че е летял…

— Да, но се знае, че корабът трябва да кацне след петдесет години. Ние сме летели само двеста и петдесет години.

Ейми спира да крачи и се обръща с лице към мен. Очите й са широко отворени и пронизват моите.

— Как може да си сигурен? Нека да погледнем таблиците след Епидемията. Ако преброим колко поколения са родени след това, може би ще успеем да определим реално колко е летял този кораб.

Чувствам се, сякаш в стомаха ми има скала, която ме дърпа надолу, дърпа надолу целия кораб.

— След Епидемията няма генеалогични таблици. Сега си спомних: веднъж Док ми каза, че Епидемията е унищожила толкова много хора, че след нея са прекратили изработването на тези таблици.

— Сезонът — прошепва Ейми по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Сезонът е започнал след Епидемията, нали? Това не може да е случайно стечение на обстоятелствата. Онова тринайсето поколение, поколението на Бенита — то е било по времето, когато корабът е трябвало да се приземи. Със сигурност дотогава са били минали почти три века. А тогава се е случила тази Епидемия и е започнал Сезонът, и те са спрели да изработват генеалогични таблици…

— И са забранили фотографията — добавям аз. — На кораба няма снимки от годината преди Епидемията до сега. Когато бях по-малък, бях като омагьосан от Епидемията — това бе едно от първите неща, които Старши ме накара да изуча, но нямаше видео или снимки. А сега само учените от Ниво шипъри могат да използват фотография, и то само за да отразят откритията си.

— Нещо се е случило по време на тази Епидемия — бавно произнася Ейми. — Нещо толкова лошо, че целите записи за него са били унищожени. А и всичко друго — Сезонът, начинът, по който се държат хората тук — всичко е свързано с Епидемията.