През Вселената

56 Младши

Оставям я с Док за през нощта.

Повярвайте ми, не исках. Но Док й даде още лекарства, този път венозно, и те я приспаха. Нямаше никаква полза за мен да стоя там и да я гледам как спи. Цялата нощ обикалям наоколо, скитам безцелно из градината около езерото, само и само да избегна неизбежното.

Трябва да се видя със Старши.

Малко преди зазоряване се качвам в гравитационната тръба. Ниво кийпъри е празно, но все още мирише на тълпата. Във въздуха се носи миризма на пот и мръсно.

Старши седи на пода, облегнат на стената до вратата на стаята си, загледан във фалшивите звезди.

— Чувстваш ли се горд? — изръмжавам аз.

Старши не ме поглежда.

— Не — отвръща кратко той.

— Как ти даде сърцето да го направиш? — изкрещявам аз. — Да ги излъжеш по този начин.

— Млъквай — озъбва се Старши и се изправя, за да застане с лице към мен.

И тогава го подушвам. Онзи остър, познат мирис. Не виждам бутилката, но знам, че е някъде наблизо и най-вероятно вече е празна. Но защо? Защо ще се напива точно сега? Каза им ужасната истина, но хората пак го обичат. Това е неговият момент на триумф. Тогава каква мъка удавя в алкохол?

— Н’ знаш какво начи тва. Но щ’ узнаш.

Той се накланя към мен и дъхът му обгаря косъмчетата в ноздрите ми.

Нямам време за пиянските му глупости.

— Какво се е случило на Ейми? — питам аз и също се навеждам към него.

Не че го заплашвам, но и не му отстъпвам.

Старши изпръхтява. Големият му провиснал нос тече. Трезвен, никога не би го допуснал.

— Ейми, Ейми, Ейми — подиграва ми се той. — Достатъчно е само някои да ти подхвърли едно чудато момиче с бледа кожа и ти като глупак вече фърчиш до звезд’те! Забравил си з’ кор’ба, за своята ’говорност!

Подчертава всяка буква от последната дума, като ме мушка с пръст в гърдите.

— Какво не е наред с нея? — изревавам аз.

— А с теб какво не е наред? — Старши продължава да ми се подиграва. — Какво не е наред с мен? Какво не е наред с целия шибан кораб?

— Ти ми кажи. Ти ли и направи нещо?

— Какво да съм направил? — пита предпазливо той.

— Даде ли и нещо, за да й стане зле?

Знам, че има пръст в това. Почти съм сигурен. Преди Сезона дава на фийдърите допълнителна доза хормони, за да ги направи похотливи. На бебетата дава желе, за да станат такива, каквито стават. Какво е дал на Ейми? И по какъв начин?

Старши отмята назад главата си и ми се изсмива.

И аз го удрям с юмрук.

Той престава да се смее, а на бузата му цъфва червено петно.

— И ти ще го правиш — изсъсква той, а от дъха му ми се гади. — Приличаш на мен много повече, отколкото си мислиш.

Тръгвам си. Няма да получа никакви отговори от този пиян глупак.

Връщам се в Болницата и намирам Ейми будна.

Или нещо подобно на будност състояние.

Лежи на леглото опъната по гръб, ръцете й са отстрани летялото, върховете на пръстите на краката й сочат нагоре, а очите й са вперени в тавана.

Чудя се след колко време ще й подействат лекарствата.

Не използвам думата, която използва Док — ако.

Крача из малката стая и потупвам бедрото си с шишето с хапчета. Накрая сядам до бюрото и вземам таблета, който е върху него. Картата с местоположението на безжичните приемници показва само Харли на криогенното ниво, който стои неподвижно в залата, където е люкът. Иска ми се да му се обадя и да му напомня да пази замразените, но нямам желание за нова разправия. Те ще са добре.

Макар че ме притеснява фактът, колко е станал обсебен от звездите. Не се е държал така, откакто Кейли умря и Док увеличи лекарствата му.

Обръщам се към Ейми и се чудя кога лекарствата ще й подействат.

Ако.

Извръщам гръб към нея и вдигам поглед към стената, където Ейми беше нарисувала списъка с жертвите. Допълнила го е, като е добавила номер 63, жената, която не умря, и номер 26, мъжът, който умря. Имала е време да напише само информацията, която й е била известна тогава — номер 63 е от женски пол, чернокожа, оцеляла. Номер 26 е Тео Кенеди, от мъжки пол, бял, специалист по биологични оръжия, от Колорадо. И мъртъв.

След като преглеждам досиетата им на таблета, вземам четката и добавям върху стената още подробности. Номер 63 се нарича Ема Бледсоу. На трийсет и четири години и е работила във флота като тактик. Добавям възрастта на Кенеди — шейсет и шест, и че мястото му на „Благословеният“ е заплатено от Обмен на финансови ресурси.

Отстъпвам една крачка и оглеждам стената. Линиите се вият от една жертва към друга, но няма линия, която да свързва всичките. Кенеди и Робертсън са мъже, но Ейми не. Възрастите им също се различават с десетилетие. Не са родени в един и същи месец. Приликите, доколкото ги има, са много слаби. Свързвам Ема Бледсоу с Робертсън, който също е от флота. Ейми и Кенеди са от Колорадо. Стоя разколебан пред скицата на Ейми. От четката ми капе черна боя, докато най-сетне се решавам да ги свържа с линия. Някак не ми се струна редно. Изглежда ми странно да видя името на Ейми, свързано с това на мъртъв мъж. Но нищо не свързва и четирите жертви. От драсканиците, с които Ейми беше нашарила стената, виждам, че и тя е стигнала до същото заключение като мен, че всичко може да е проста случайност. Едновременно имаме твърде много и твърде малко. Много незначителни подробности, но нищо важно, заслужаващо убийство.

Обръщам се към Ейми, за да я попитам какво мисли.

Но тя все още лежи и се взира в тавана.

Ще я попитам, когато е по-добре.

Ако.

Оставям четката обратно върху бюрото и зървам нещо синьо: бележникът, които Ейми извади от багажа на баща си. Посягам към него и в главата ми зазвъняват предупредителни камбани. Правото на лична свобода е нещо, което се цени на този кораб с ограничено пространство, и никога досега съзнателно не съм нарушавал нечие такова. Подсмихвам се самодоволно. Освен когато проникнах в стаята на Старши.

Очевидно Ейми ме вдъхновява да бъда различен.

Уроците на Старши отекват в съзнанието ми: различието е причина за раздор. Чудесно. Този кораб май има нужда от малко раздор.

На първата страница в бележника има списък с имена. Най-отгоре е Старши. Повторила го е няколко пъти и то изпъква. Освен това многократно го е подчертала и оградила. Под него е „лекарят“ с въпросителна, последвана от няколко чертички, сякаш докато е размишлявала, е почуквала с молива по листа. Под името на Док набързо е надраскан списък с имена и описания на хора: аз, Харли (но неговото име е задраскано), Лут (подчертано толкова силно, че хартията се е прокъсала), онова злобно момиче (заобиколено с въпросителни и драскулка на смръщено лице) и Орион (също задраскан).

Вглеждам се в списъка и се чудя с какво са били важни за Ейми, за да си направи труда да ги запише в специалния си бележник.

Тогава ме осенява.

Това е нейният списък със заподозрени.

Присвивам устни. Махнала е Харли и Орион и изглежда, не е сигурна за „онова злобно момиче“ (може би Виктрия). Но мене оставила. Значи, все още ме смята за заподозрян или поне е било така, когато е правила списъка.

Питам се какво ли е направил Харли, за да отпадне от списъка, и какво трябва да сторя аз, за да бъда удостоен с тази чест.

Когато се събуди, ще й докажа правотата си.

Ако.

Това е просто още една проверка, на която не съм издържал. Очевидно по някаква причина в очите на Ейми изглеждам недостоен. Старши също смята, че съм недостоен да бъда водач.

— Уф…

От леглото на Ейми долита пъшкане.

Пускам бележника и молива върху бюрото и се втурвам към нея. Пръстите й стискат носа между веждите й и когато отдръпва ръката си, виждам, че светлината се е върнала в очите й.

— Имам убийствено главоболие — изохква Ейми и затваря очи.

Лицето й най-сетне има изразителност, каквато не бях виждал през целия изминал ден.

— Какво стана? — пита ме тя.

— А ти какво мислиш, че е станало?

— Господи, не знам. Последно си спомням, когато получихте онова общо повикване. После се возихме с онази тръба. Беше забавно. Но още преди да стигнем до онази огромна зала със светлините, започнах да се чувствам някак… замаяна.

— Док каза, че имаш реакция към кораба. Док ти даде психо… от хапчетата за забавяне на реакциите.

— Същите хапчета, които вземате ти и Харли, и останалите „луди“ ли?

Ейми ме избутва и сяда.

— Ами… да.

— Ха! — изкрещява пронизително Ейми. Тя скача от леглото и започва да крачи из стаята със свити в юмруци ръце. — На този шибан кораб всичко е така объркано! Аз не съм луда! Ти и Харли не сте луди!

Не казвам нищо, защото наполовина й вярвам. Тя обаче приема мълчанието ми за несъгласие.

— Как така е станало, че ти и всеки друг на този глупав кораб смятате, че да се чукаш с всичко, което ходи наоколо, че да си като безмозъчно влечуго — е нещо напълно нормално?!

Свивам рамене. Това е начинът, по който е било винаги. Как да обясня на едно момиче, което е израсло сред различия и липса на водачество, и хаос, и война, че това е начинът, по който се ръководи едно нормално общество, едно мирно общество, едно общество, което не просто оцелява, както е правило нейното, а такова, което преуспява и процъфтява в Космоса, пътувайки към нова планета?

Ейми отива до бюрото и взема таблета.

— Как караш това шибано нещо да работи? — пита тя, докато върти в ръцете си. — То е като компютър, нали? Няма ли записана информация за Земята? Нека ти покажа как изглеждат истински хора, нормални хора! Нека ти покажа колко странно е това място!

Не го прави както трябва. Тя прокарва пръст през екрана, извиква локаторната карта на безжичните приемници, която бях показал преди, но не знае как да получи достъп до друго. Потупва го с пръст, после го мушка, накрая свива дланта си в юмрук и удря по масата. Ставам, отивам до нея и внимателно вземам таблета от ръцете й. В очите й има сълзи.

— Не мога да издържам — прошепва тя. — Не понасям тези хора. Не понасям „този свят“. Не мога да живея тук. Не мога да прекарам остатъка от живота си тук. Не мога. Не мога.

Така значи. Достатъчно думи от речта на Старши са достигнали до съзнанието й. Знае, че е хваната в капан, и тя, и всички ние.

Иска ми се да я взема в ръце и да я притисна силно. Но съвременно съзнавам, че тя не го желае. Ейми иска да бъде освободена, а аз искам да я прегърна силно.

— Мисля, че знам нещо, което може да помогне — казвам аз.