През Вселената

20 Младши

Двамата със Старши мълчим, докато слизаме с асансьора към криогенното ниво. По-специално не говорим за това, как алармата на четвъртия етаж е отворена и разбита, всичко отвътре е извадено и разпиляно по пода. Счупена е. Безполезна.

Когато вратата се плъзва встрани, осветлението вече се е включило.

— Тук долу! — вика Док.

Старши върви с големи, макар и неравномерни от накуцването крачки, и аз трябва да подтичвам до него, докато минаваме по пътеката с номерирани врати. Аз търся номер четирийсет и две, но вървим твърде бързо и не мога да следя номерата, без да спирам.

Завиваме зад ъгъла и започваме от пътеката с номера от седемдесет и пет до сто.

Една от вратичките е отворена. Сгъваемата поставка вече е разпъната и върху нея лежи криогенна кутия. Док стои наведен пред нея с гръб към нас и макар че закрива гледката, разбирам, че нещо не е наред.

Старши тръгва решително нататък.

Аз се тътря след него.

Мъжът в кутията е мъртъв и плува в искряща синя вода. Лежи с ръце, сгънати в лактите, пръстите му са сгърчени и аз знам, е умрял, опитвайки се излезе от кутията, когато ледът е започни да се топи.

Знам го, защото очите му са отворени, устата му зее, а лицето му е изкривено от гняв и безсилие.

На пода под него има локва от искряща синя криогенна течност, а по белезникавата кожа на врата му се виждат червени следи.

Старши и Док вдигат с общи усилия капака. Мъртвият изплува нагоре и пръстите, носът и коленете му се подават над полутечния слой течност.

— Кой е този? — питам.

— Номер сто — последната кутия в редицата, последният криогенно замразен човек.

На мен нищо не ми говори, но Старши поема шумно въздух. Док му кимва многозначително.

Главата на мъртвия помръдва и аз отскачам уплашено назад, но това е, защото Док започва да издърпва тръбичките от устата му. Тялото на мъжа потръпва силно при всяко дърпане. От кутията се плиска вода. Отстъпвам назад, но въпреки това тя изпръсква ботушите ми. Отивам до масата в края на пътеката, вземам таблета на Док и го включвам. Екранът светва. Слагам палец върху прозореца на скенера и се появява съобщение: Младши/Старши: осигурен пълен достъп. Екранът се изпълва с изображения — иконки, папки, бележки. Търся номер сто и след малко го намирам: папката на мъртвия мъж.

Старши изтръгва таблета от ръцете ми. Плъзга пръста си и екранът изгасва.

— Внимавай — изръмжава той.

Обръща глава към Док, който най-после е стигнал до края на тръбичките. От устата на мъртвеца изскача нещо като малко електрическо табло и мъжът потъва под криогенната течност.

— Е? — пита Старши. — Дали е било някаква неизправност? Още една?

— Дай ми една минута.

Док се навежда към електрическата кутия. Натиска някакъв бутон и едно капаче отскача рязко. Той измъква отвътре нещо метално, мъничко и кръгло, което се побира на върха на пръста му. Старши му подава таблета, който взе от мен, и Док вкарва компютърния чип в него.

— Е?

— Изключили са го — казва глухо Док.

— Изключили?

— За какво говорите? — питам аз.

— За това.

Док сочи към черната кутия до главата на стъкления ковчег, на нея премигва светлинка. Тя е червена.

— Някой е вдигнал капака и е завъртял ключа. — Той хвърля поглед към Старши. — Някой, който има достъп.

— И смяташ, че е направено нарочно? — питам аз, но вече се досещам за отговора.

Док гледа гневно и аз се надявам, че гневът в очите му не е насочен към мен.

— Някой е слязъл тук долу. Издърпал е кутията. И е натиснал ключа. После си е тръгнал, когато криогенната течност е започнала да се топи, излязъл е, когато мъжът вътре е започнал бавно да се съживява и после бавно е умирал, давейки се в собствената си течност.

Не искам да гледам към Док, но какво друго да гледам? Старши с каменното лице, зад което бушува ярост? Или мъртвия мъж с немигащите очи, които проблясват под изпъстрената със сини искри криогенна течност?

— Кой би го направил? — питам аз.

— Кой е могъл да го направи? — пита Старши и дълбокият му глас тътне зад мен като бученето на центрофугите в лабораториите.

— Много малко хора знаят за това ниво — отбелязва Док.

Той извръща очи от мъртвия и аз го виждам как вече си слага маската на доктора учен с онова студено и преценяващо изражение, с което поставя диагнози в Отделението.

— Ние — продължава той и поглежда последователно към мен и Старши. — Но също така и някои от учените. Онези, които са работили в — той прави пауза, премества очи от Старши към мен — в другата лаборатория, те, естествено, знаят.

„Друга лаборатория?“, мисля си и хвърлям поглед към Док. Премълчавам въпроса — трябва да внимавам какво казвам или, няма да ми казват нищо.

— Защо? — питам вместо това. — Няма значение кой знае за това място — защо някой ще иска да направи подобно нещо? Защо някой би убил умишлено един замразен?

Тишина.

После:

— Не е важно защо се е случило. Сега е важно да разбере го е направил — и да го махнем оттук.

Гласът на Старши е студен, направо ужасяващ.

— Но…

Док минава пред мен и дръпва Старши няколко крачки встрани.

— Кажи ми — изсъсква. — Кажи ми, че това не е някакъв извратен тест, който си измислил за Младши.

Старши го поглежда с едва прикрито отвращение, сякаш е обиден на Док, че изобщо е могъл да си го помисли.

Но не казва нищо.

— Хайде да оправим тук.

Старши се обръща към мен. Той избутва Док и бърника някаква ключалка близо до поставката, която не съм забелязал досега. Тя се отделя от вратичката на камерата на мъртвия мъж и Старши я бута надолу по пътеката. Криогенната течност се плиска напред-назад в ритъма на крачките му и по пода се сипят искрящи мехурчета. Заедно с шума от стъпките на Старши се чува едно глухо туп, пляс, туп и аз знам, че звукът идва от тялото, което се удря в стъклото, и течността заглушава звука.

— Хайде — казва Док.

Следваме следите от изплискана течност като трохите хляб от онази детска приказка на Земя-Слънце.

Минаваме край безкрайни редици от вратички в стената. После покрай три реда метални шкафчета, на вратата на всяко шкафче има проста заключалка с комбинация за заключване. Следват редици от маси с книжа и диаграми върху тях. Вървим по някакъв коридор и на края на коридора — врата на люк, направена от плътен метал и боядисана в жълто, с издут кръгъл стъклен прозорец в центъра.

Заключалката на вратата изглежда стара — отваря се с клавиатура, а не със сканиране на палеца. Трябва да е от оригиналния проект на кораба, защото през годините модернизирахме доста неща. Наблюдавам как Старши вкарва кода. Той е много лесен за запомняне: „Благословеният“.

Старши разтваря широко вратата и избутва вътре поставката.

— Какво смяташ… — започвам аз, но Старши вече е повдигнал ръба на масата и дебелият стъклен ковчег с тялото в него се стоварва на пода.

Господин Уилям Робертсън, номер сто, отскача нагоре, когато половината течност се изплисква навън. Тялото му увисва на ръба на кутията в странна поза, която би била доста болезнена, ако беше все още жив. Отворените му очи се взират в тавана, а ръцете му стърчат сгърчени от пода.

Старши ме избутва назад в коридора и затръшва вратата на люка зад тялото.

— Какво правиш? — питам отново.

Старши натиска големия червен бутон от клавиатурата. Бутонът няма никакво означение.

През издутия стъклен прозорец виждам как вратата на люка на отсрещната стена се отваря и господин Уилям Робертсън, номер сто, е засмукан навън и полита към звездите. Виждам ги и тях — звездите — истинските звезди, милиони светлинки, големи колкото главата на топлийка, като искри, разпръснати във въздуха от някое дете. Сега, когато вече съм видял тези, няма да се подлъжа никога повече от крушките.

Тези звезди, тези истински звезди, са най-красивото нещо, което някога съм виждал. Звездите ме карат да вярвам, че има свят и извън този кораб.

И за миг изпитвам завист към господин Уилям Робертсън, номер сто, който се носи в море от звезди.