През Вселената

28 Младши

Когато излизам от асансьора, говорът стихва до шепот. Не с трудно да се досетя какво обсъждат. Оставям ги с шепненето им и лъжите. Не ми пука какво си мислят. Искам да знам какво мисли Ейми.

Пред вратата има кафяво петно, смачканите останки от цветята, които й оставих.

Чукам.

— Влез — казва дълбок мъжки глас.

Харли. Стомахът ми се свива. Прокарвам пръст по бутона и вратата се плъзва встрани.

Ейми седи пред прозореца и гледа навън. Светлината пада върху извърнатото й лице и се разпилява върху проблясващата в златно червена коса, а зелените й очи искрят. Гледам я втренчено и не мога да откъсна погледа си.

— Красива е, нали? — казва вместо поздрав Харли.

Той е преместил бюрото, сега то не е допряно до стената, а е сложено под ъгъл пред Ейми, а отгоре е подпрян стативът му. На него има малко платно и Харли вече е скицирал с въглен сцената пред него.

— Заряза ли картината с рибата? — питам го и се надявам, че те няма да доловят горчивината в гласа ми така, както я усещам аз.

— Аха — весело отвръща Харли.

Той мацва малко синьо на лицето на Ейми и засилва сянката под устните й.

— Представи си, използвам почти същите цветове за нея, както за рибата. Хей! — подвиква към Ейми и наднича иззад платното. — Това е новото ти име, отсега нататък ти си моята Малка рибка!

Ейми се смее весело на новия си прякор, а аз гледам Харли гневно, защото я нарича „негова“. Но е прав: златистата червено-оранжева коса има същия цвят като люспите на рибата, която рисуваше.

— И така, Малка рибке, зарежи момчето и ми разкажи за небето.

Замръзвам за момент, когато ме нарича „момче“. Иска ми се да го ударя. Наистина ми се иска да го ударя, въпреки че е най-добрият ми приятел.

— Обичах най-много звездите, бяха ми най-любими, още като бях малка и родителите ми ме водеха в обсерваторията.

Не знам какво точно значи „обсерватория“, но това, което със сигурност знам, е, че първите спомени на Ейми за звездите са свързани със семейството й, а моите с мъртвец.

Ейми ме поглежда и аз съм щастлив, че не може да разбере какво си мисля. Тя взема парченце от пая с месо, който лежи на салфетката в скута й, и го слага в устата си. Преглъща го бързо и после пуска останалото в тръбата за боклук. Двамата с Харли сигурно са яли тук, а не в столовата на Отделението. Добре. Мога да си представя как обитателите на Отделението се държат с нея след обаждането на Старши. Тя отпива глътка вода от стъклената чаша до нея и трепва.

— Какво има? — питам я.

— Боли ме главата — и ме гледа сериозно. — Е, ще ми кажеш ли какво се случи, за да започнат всички да ме смятат за ненормална?

— Не си ли й казал? — обръщам се към Харли.

— Много ясно, че не съм — измърморва Харли и боде по платното с четката си. — Защо да я наранявам с такива лъжи?

Донякъде се радвам, че Ейми не знае какво е казал Старши. Но Харли винаги си е бил такъв, откакто го познавам. Той смята, че неведението е най-добрият начин да предпазиш някого, и не разбира, че това, което си представяме, често е по-лошо от истината.

— Ще ми кажеш ли?

Вдигам поглед и Ейми ме гледа с очакване.

— Беше Старши — обяснявам. — Той направи повикване до всички, за да им каже за теб. — Спирам. Дали знае какво значи повикване до всички? — Ъъ, съобщение. Изпрати съобщение до всички. — Отново се спирам, не мога да издържа на погледа на големите й зелени очи. — Повечето неща бяха лъжи.

Ейми усеща неохотата ми да продължа.

— Какви лъжи? — иска да знае.

— Че ти си продукт на експеримент, който се е провалил, и си… ами малоумна. Бавноразвиваща се. — Спирам се отново. Ненормална.

Лицето на Ейми се сгърчва, когато осмисля чутото. По отвращението в извивката на устните й разбирам, че се е срещнала вече със Старши и може да си представи какво точно с казал.

— Ясно — казва най-после и се обръща към прозореца.

Харли се изправя, вглежда се за миг в лицето й и се обръща отново към платното. В лицето на Ейми от картината се появява болка и тъга.

— Е, значи, има много звезди на небето? — пита Харли и гледа нощното небе на фона на картината. Запъва се на думата „звезди“, сякаш все още не може да приеме, че ги има.

— Милиони — отвръща Ейми. — Милиарди.

В думите й се прокрадва копнеж.

Харли мацва сребриста боя на платното.

— Но — аз се навеждам към картината, — те са разпръснати, не са така накуп. Разпръсни ги повече. И са с различна големина. Някои са по-големи, други са просто като прашинки.

Настъпва мълчание, сякаш съм казал нещо неприлично. Харли се обръща бавно към мен. Ейми ме гледа с широко отворени очи.

— Ти си виждал звездите? — казва Харли, сякаш ме обвинява в нещо нередно.

— Аз… ами…

Ейми се опитва да надникне в очите ми и аз знам, че се надява да види в тях блясъка на звездите.

— Само веднъж — отвръщам.

— Как така?

Харли поема дълбоко въздух.

— Има врата към един люк. Той е за мъртвите.

Ейми се извръща рязко към мен.

— Къде е? — пита Харли и нетърпението в гласа му ми напомня за последния път, когато беше изпаднал в онова състояние, което Док нарича „низходяща спирала“.

— Не е на Ниво фийдъри.

Харли се умълчава. Той не е един от малкото богоизбрани, които имат достъп до другите нива, и е прекарал целия си живот на Ниво фийдъри.

— Може ли да го видим? — пита Ейми. — Може ли да видим звездите?

О, да, толкова ми се иска да й ги покажа. Да ги покажа на нея, но не и на него, не сега, не и на двамата. Искам да съм единственият, който ще върне на Ейми нейните звезди.

Но какво ще каже Старши? Какво може да ни направи? На мен? На нея?

— Не — отвръщам. — На Старши никак няма да му хареса.

Очите на Ейми се свиват и приличат на нефритени топлийки.

— Аз се запознах със Старши — казва тя и гласът й потрепва от отвращение.

Харли се изхилва и Ейми се обръща към него. Темата за Старши хич не й е смешна.

— Какво, в името на Вселената, е могъл да ти каже, че да ти стане толкова неприятен? — смее се той.

— Нали чу за този люк, за който говореше Младши? — Ейми едва сдържа гнева си, като човек, който едва удържа каишката с ръмжащо куче. — Искаше да ме изхвърли през него, за да не създавам „смут“ на кораба.

Харли се смее.

— Не би го направил!

Ейми не се и опитва да се усмихне.

— О, да, би го направил — казвам аз.

Смехът на Харли замира и той ме поглежда.

— Може и да е казал нещо заплашително, но никога не би…

— Да — заявявам с най-твърдия тон, на който съм способен, — би го направил.

Харли сбърчва чело и отново се нахвърля на платното.

— Той не обича „смутове“ — обяснявам на Ейми. — Не иска някой да е различен, никакви различия изобщо. Различията, казва той, са първата причина за раздор.

— Звучи ми като същински Хитлер — измърморва Ейми.

Чудя се какво ли иска да каже с това. Старши винаги ме е учил, че Хитлер е бил мъдър, образован водач на своя народ. Може би Ейми имаше предвид, че Старши е силен водач, какъвто е бил и Хитлер. Странен начин на изразяване и ето още едно различие между нас, още една разлика, която Старши няма да хареса.

Ейми скача от мястото си до прозореца. Свива косата си бързо на кок и я закрепва с две сухи четки, които грабва от принадлежностите на Харли, преди да е успял да протестира. После започва да крачи из стаята като зверче, затворено в клетка, която е твърде малка за него.

Харли изсумтява отново, а аз си спомням следната картина: Старши върви на Ниво фийдъри, гледа благо като добродушен старец работниците и фермерите, а после, когато се качваме двамата на Ниво кийпъри, той ръмжи с отвращение на тяхната глупост. Старши, който непрекъснато ми набива в главата, че силният контрол е по-важен от всичко друго. Старши с киселото му изражение, когато за пръв път дойдох на Ниво кийпъри и не направих нищо необичайно. В съзнанието ми лицето на Старши се изкривява все повече и повече, и подозирам, че по същия начин се е изкривила и душата му.

Тогава разбирам, че да, този мъж, с когото живея от три години, който е водач на целия кораб, чийто контрол върху всички на борда е абсолютен… този мъж е способен да убие всеки един, за когото реши и когато реши.

Би могъл.

— Но защо ще го прави? — питам.

— Не знам. И защо — мен? Аз не съм някой важен. Защо ще се опитва да ме убие?

Четката на Харли замръзва във въздуха. В малката стая настъпва тишина.

— Ти не си единствената — казвам аз и думите ми пронизват въздуха като стрели. — Един мъж беше убит. Тогава видях и люка — помагах на Док и Старши да изпратят тялото към звездите.

— Кой?

Ейми диша тежко, в гласа й има ужас.

— Господин Уилям Робертсън.

— Не го познавам — казва тя с облекчение.

Чак тогава разбирам, че се е страхувала да не би мъртвецът, който се е понесъл към звездите, да е бил някой от родителите й.