През Вселената

37 Ейми

Сърцето ми бие силно, когато двамата с Харли вървим след Младши покрай редиците с метални вратички. Стигаме до стена, покрита с шкафчета.

Аз не съм прибирала никакъв багаж тогава. Мама и тате не ми казаха, че мога да взема нещо със себе си.

Младши отваря един шкаф; вътре има около десетина торби, всяка една е голяма горе-долу колкото куфар.

— Заповядай — казва той и издърпва три от тях.

Харли и Младши стоят до мен, докато натискам бутона на първата торба. Капакът се отваря с шумно пукане — торбата е разхерметизирана.

Това трябва да е багажът на мама. Долавям уханието на парфюма й веднага щом капакът се отваря. Вдишвам дълбоко, със затворени очи, спомням си уханието на същия този парфюм от дрехите й, когато като малка се докарвах с роклите и, но то беше толкова отдавна. Вдишвам отново и усещам единствено тръпчивата миризма на газ за консервиране, с който е била напълнена торбата, а парфюмът на мама не е нищо друго, освен спомен.

Вдигам прозрачния плик, пълен със снимки.

— Какво е това? — пита Харли.

— Океанът.

Той зяпа с отворена уста.

— А това? — пита Младши.

— Това е семейното ни пътуване до Големия каньон.

Подавам му снимката. Той проследява с пръст очертанията на скалите, издълбани от река Колорадо. Гледа недоверчиво, сякаш не може да повярва, че каньонът зад мен и родителите ми е истински.

— Това всичко е вода? — пита Харли и сочи снимката, на която правя пясъчен замък на плажа, когато бях на седем.

Аз се смея.

— Всичкото е вода! Солена е, което е тъпо, а вълните се издигат нагоре и после падат, заливат брега и се оттеглят. Тате и аз обичахме да скачаме във вълните, да видим колко далече можем да стигнем, а после ги яхвахме обратно към брега.

— Всичко е вода — мърмори Харли. — Само вода.

Другите снимки не са толкова вълнуващи. На повечето от тях съм аз. Аз като бебе. Като прохождам, в градината на баба и дядо, сред листата на тиквите. Първият ден в училище. Аз на бала на гимназията в черната, прилепнала по тялото рокля, застанала съм до Джейсън и той ми подава букетчето от метличини за корсажа ми.

Ровя из торбата. Знам, че има нещо, което мама не би оставила на Земята. Когато пръстите ми напипват нещо малко и твърдо, сърцето ми подскача. Издърпвам кутийка от кадифе със заоблен капак и я държа на дланта си.

— Какво е това? — пита Младши.

Харли продължава да съзерцава океана.

В кутийката има колие със златно кръстче. Кръстчето на баба.

Младши се смее.

— Не ми казвай, че и ти си от онези, които вярват в тези вълшебни приказки!

Аз го гледам втренчено, докато закопчавам колието на врата ми, и смехът му замира.

— Този кораб се нарича „Благословеният“ — казвам и нагласявам кръстчето да виси точно по средата на гърдите ми.

— „Благословеният“ означава „на добър час“.

Обръщам гръб на Младши и се взирам във вратичките на замразените.

— Означава много повече.

Преглъщам и прибирам снимките обратно в торбата. Оставям само онази, от Големия каньон, на която сме тримата заедно. Кръстчето се люлее пред мен, когато се пресягам за торбата на тате. Пълна е най-вече с книги. Някои от тях са ми познати — пълното издание на Шекспир, „Напредъкът на поклонника“9, Библията, „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Десетина-дванайсет книги по военна тактика и оцеляване, научни книги. Три тетрадки с празни листове и неотворен пакет с автоматични моливи. Отделям настрана една тетрадка и три молива.

Колебая се, после ровя отново в торбата и вземам „Изкуството на войната“10 от Сун Дзъ. Никога не съм чела тази книга, но по заглавието преценявам, че може да ни даде някакви идеи какво да правим с онзи, който изключва замразените, който и да е той. Слагам я под тетрадката с надеждата, че Младши не е успял да види заглавието. Нещо ме кара да мисля, че зад всичко това стои Старши, неговият наставник, и се опасявам, че ако се наложи да се изправя срещу него, ще трябва да го направя съвсем сама.

И тогава го виждам.

Моето плюшено мече.

Вдигам го. Голямата зелена папийонка на врата му е увиснала, а нослето от филц е доста изтрито. Козината на лявата лапа почти я няма, защото, когато бях бебе, обичах да я смуча вместо палеца си.

Притискам Амбър към гърдите ми с болезнения копнеж по нещо, което филцът и плюшът не могат да ми дадат.

— Последната торба — казва Младши и я побутва към мен, докато затварям тази на тате.

Поемам дълбоко въздух и притискам силно Амбър.

Но тази торба е празна.

— Къде са твоите неща? — пита Харли и наднича зад рамото ми.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Татко е мислел, че няма да го направя — казвам аз. — Не е взел нищо мое, защото не е вярвал, че наистина ще тръгна с тях.