През Вселената

14 Младши

— Мамо? — Момичето хленчи с дрезгав, отвикнал да говори глас. — Тате?

Яркозелените му очи са отново затворени, косата му с цвят на залез, сплъстена и мокра, е разстлана по металната маса за прегледи.

— Колко време ще бъде в това състояние? — питам Док.

— Ден. Може и повече. Не беше правилно реанимирано. Преди да започне този процес, трябва първо да бъдат извадени от криогенните контейнери, след което се предвижда да бъдат затоплени в реанимационни вани, а не да бъдат оставени да се разтопят върху някоя маса. Цяло чудо е, че е още живо.

Преглъщам с усилие. Чувствам се, сякаш буца е заседнала на гърлото ми.

Док повдига края на кутията, свързана към тръбите, които бяха в гърлото на момичето.

— Някой е натиснал бутона — казва той. — Не е предвидено да се натиска, преди тялото да е подготвено за реанимация. Той прекъсва захранването. — Вдига поглед към мен. — Просто са изключили от щепсела. Ако не бяхме стигнали навреме… — Сега погледът му се насочва към момичето. — Щеше да умре.

Мамка му. Стомахът ми стига до обувките и остава там.

— Просто така? Мъртво?

Док кимва.

— Трябва да се свържа със Старши.

— Да, но…

— Няма да загазиш. Не си го направил ти. Всъщност доволен съм, че беше тук. Старши ми каза, че си започнал да изучаваш какво означава силно, централизирано управление. Това, което се случи, ще е едно допълнение към обучението ти.

Гърдите на момичето се надигат и снишават, но това е единственият признак, че е живо. Странно е колко по-различно изглежда тялото му извън леда. Вижда ми се по-слабо, по-малко, по-уязвимо. Ледът беше неговата броня. Иска ми се да го защитя, да покрия формите му, вместо да прокарам пръсти по тях.

Слагам дланта си върху рамото му и се дивя на разликата в цвета на кожите ни. То отваря очи.

— Студено — прошепва.

Док втренчено го гледа.

— Това е шибан кошмар.

Иска ми се кажа: какъв ти кошмар, та то е тук. Но тогава то изскимтява с тих, покъртителен гласец, също като агънцето, което имах някога, и буцата се връща отново в гърлото ми.

Док донася една болнична роба от онези, които нямат гръб, но момичето изкрещява от болка, когато повдигаме ръцете му, за да ги пъхнем в отворите. После го завива с едно одеяло. То държи очите си затворени и си помислям, че спи, но дишането му е неравномерно, което ми подсказва, че се опитва да остане будно, за да ни чува.

Ние не казваме много.

Страхът се връща отново заедно със Старши, който нахлува като буря на криогенното ниво. Той поглежда към момичето, после към мен и накрая към Док.

— Той ли беше?

— Не! — възразявам веднага аз.

— Разбира се, че не беше той — отвръща Док. После към мен: — Не говори за теб. — После пак към Старши: — Невъзможно, и ти го знаеш. Станал си параноичен.

— За кого… — започвам аз, но и двамата не ми обръщат внимание.

— Било е неизправност — обяснява Док. — Захранването на кутията му е отпаднало.

Той вдига черната, електрическа кутия, която беше върху криогенния контейнер на номер четирийсет и две. Светлинният й индикатор все още примигва със слаба червена светлина.

— Сигурен ли си? — пита Старши.

Док кимва.

— Разбира се, че съм сигурен. Кой би дошъл тук долу, да изключи захранването на случайно момиче и да си тръгне. То просто е извадило лош късмет.

Още лъжи. Чудя се колко от това, което казва Док, е вярно. Нали в началото на деня самият той беше проверил криогенната камера. А преди да се появи Старши, беше силно възбуден и ми каза, че някой е натиснал нарочно бутона, за да изключи захранването.

Момичето върху масата простенва.

— Кое е то? — пита Старши, насочвайки вниманието си към него.

— Номер четирийсет и две.

— То беше ли…?

— Не е важно.

— Ейми — грачи момичето.

— Какво?

Аз приклякам и приближавам ухо до напуканите му устни.

— Името ми е Ейми.

Старши поглежда към нас. Ейми отваря очи — блясък на зелена трева, но ги затваря отново, за да избегне флуоресцентната светлина.

— Името ти не е важно, дете. — Старши се обръща към Док. — Трябва да разберем кой го е реанимирал.

— Къде са родителите ми?

Гласът на Ейми е едва чут шепот, задавен от болка. Другите дори не я забелязват.

— Можем ли да я върнем обратно? — пита Старши.

Док поклаща отрицателно глава. Очите му са изпълнение тъга.

— Не ме замразявайте отново! — казва уплашена Ейми.

Гласът й се пречупва. Отвикнала да говори, тя се разкашля.

— Не бихме могли, дори и да искаме — отговаря Док.

— Защо не? Имаме достатъчно камери за замразяване.

Той поглежда над рамото на Док към една врата от другата страна на помещението. Не я бях забелязал преди, но съхраних информацията в паметта си, щях да я разгледам по-късно.

— Регенеративните възможности се влошават значително след многократно замразяване, особено след като реанимацията не е извършена правилно. Ако поставим момичето в друга криогенна камера, най-вероятно няма никога да се събуди.

— Искам тати — хленчи то и макар че знам, че е по-скоро жена, отколкото момиче, сега изглежда най-вече като дете.

— Време е да поспиш — казва Док.

Той изважда от джоба си медицински пластир и маха опаковката.

Очите на Ейми се отварят широко.

— Не! — крещи тя и гласът й отново пресеква.

Док се приближава към нея, а тя непохватно замахва с ръка, сякаш с тояга, и я стоварва върху лакътя му. Пластирът пада на земята. Док го вдига и го пуска в кошчето за боклук, после отваря едно чекмедже и изважда нов.

— Така ще се почувстваш по-добре — обяснява той на момичето.

— Не искам.

Очите й са като черни игли, заобиколени от светлозелени кръгове.

— Задръж я — обръща се към мен Док.

Аз само стоя и я гледам. Старши ме избутва настрани и натиска раменете й надолу.

— Не го искам! — крещи Ейми, но Док вече е закрепил пластира върху ръката й и малките иглички пробиват кожата й, изпращайки лекарството в тялото й.

— Неискампакдазаспя — думите й се сливат и е трудно да ги разбереш. — Не иск… да — гласът й отпада. Няколко малки сълзи, примесени с капките за очи, са се задържали върху митите й. — Не… спя — казва тя още по-тихо и по-бавно. — Повече… не… спя.

Очите й се извъртат нагоре, главата й се отпуска сред разпиляната коса с цвят на залез и тя губи съзнание.

Гледам я втренчено и макар гърдите й да се повдигат с равномерни вдишвания, сега тя прилича повече на мъртва, отколкото, когато беше в леда.

Чудя се дали сънува.